От Ибиза до Малага с колело - пета част

   30.10.2016

   Станахме към осем, че Роберто трябваше да е на работа към девет. Мислех да хапна чуро (нещо подобно на нашите мекици, не е съвсем същото на вкус, но в крайна сметка си е пържено тесто), което тук си е доста разпротранено, още повече, че за евро ти слагат такова количество, та е трудно да го изядеш всичко. Ама Роберто прееба всичко, докато се оправя и изникна от кухнята с две чаши кафе и няколко кроасантчета със шунка. То вярно бяха от малките, ама то и на мен колко ми трябва.  Та за чуро даже и не помислих в последствие.

   Хапнахме, пийнахме кафето и стана време да се разделим. Взехме си довиждане и той към гаража, а аз по крайбрежната велоалея.

   Всъщност велоалея има по протежение на цялата крайбрежна алея на градчето, има само едно кратко прекъсване откъм 100м, но то се заобикаля лесно, пък и да избута човек колелото не е трудно.

   Та подкарах по алеята, но няма и пет минути по- късно усетих колелото някак странно. Всъщност от толкова отдавна не ми се беше случвало, та почти бях забравил какво е усещането да ти е спукана задната гума.

                                                 Малкият виновник.

   За късмет знаех къде има бензиностанция съвсем наблизо, та избутах до нея за да ремонтирам. Разбира се, носех и помпа, но досега не съм виждал някоя от тези малки помпи да успее да вкара повече от 1.5-2 атмосфери в гумата, а аз карам с 3.5-4…

   От тук се отправих към следващото село Алмеримар. Има и второкласен път, минаващ между парниците, а също така и пътеки през крайбрежният защитен парк  Hesperia- Sabinal.

   За съжаление не можех да карам изцяло през него, някъде към средата пътищата и пътеките са непроходими заради дебелият пласт навят пясък. Явно не се опитват да ги поддържат. Интересното е, че останалите части от парка, където пътеките са в по- добро състояние, е пълно с разхождащ се народ и колоездачи. Както и преди казах- когато на хората се предостави възможност и удобства, то те се възползват от тях.

   Та както казах само част от централната част на парка е непроходима, но дори и аз се обърках (все пак са минали почти 4 години откак съм бил тук), та ми се наложи да се връщам доста назад, за да изляза на асфалтираният път и заобиколя докъдето можех пак да навляза. Всъщност там също можете да влезете единствено ако знаете откъде, защото няма ни табела ни дявол. Още повече че се минава по един доста мизерен черен път зад едни парници.

   Всъщност пресичайки парка изпаднах в едно доста носталгично настроение…

   Тук Меджик направи първите си стъпки в велосипедирането…

   …а в това с нищо забележимо заведение край пристанището в Алмеримар беше взето решението, че той ще е новият шеф в къщи.

   Пристанището е има доста разчупена форма, та ако решите да го обикаляте по пътя край кейовете, то си е голяма врътка. След него продължих отново по крайбрежната алея, има велоалея почти до края на селото, а малко след това се излиза на крайбрежен път.

   Отбих се от него, само защото в някаква махала по- нататък видях едно укрепление на високото на един хълм.

   Всъщност не се бях ориентирал правилно, та се изкачих на една височина над самото укрепление.

   Иначе няма кой знае какво да се види в него де. Не е и оригинално, така да се каже, а възстановка. 40 години след построяването му да минали французите и са го били разрушили до основи, поне това мернах на някаква табелка, но рядко се спирам да ги чета (щот рядко си правя труда да ги запомня).

   Имаше 2-3 зали с такива манекени, показващи военни униформи от съответното време.

   Имаше и една зала с пушки и пистолети, но което най ме впечатли, защото никога не бях виждал подобни, са тези саби и ножове с пистолет.

   Загубих един половин час, ама си изкарах приятно, и подкарах нататък. Имах желание да стигна поне до Нерха днес, но вече наближаваше обяд и не виждах как ще стане. Оставаха ми поне 20тина+ километра до Адра, а оттам до Нерха не знам разстоянието, но е само изкачване и спускане (познавах пътя, защото Малага- Алмерия беше първото ми волопътуване, направено 3 месеца след като си купих колело. И ми отне 3 дни, този път смятах да са два.). Пак излязах на крайбрежната алея в някакво селце и, въпреки че нямах намерение да спирам преди Адра, заковах спирачките, когато видях в едно крайбрежно ресторантче, че предлагат като тапа и паеля. Пък то вярно, паелята си е просто ориз сготвен по испанско му, не е 6тото чудо на света дет се вика, но на мен ми харесва.

   Викам да ми даде тапа и после кафе и ме пита нещо няма ли да пия… Ами не, само кафе после. Ама не, щото ако си поръчам бира пак ще ми струва същото, ама тапа паеля върви безплатно към бирата…. А, че няма какво да се чудя, дай една бира насам, няма са минаваме я. Да де, после пак си пийнах кафенце. Засилих се и да пиша в „дневника“, nо по някоето време вдигам поглед и виждам, че всички маси са заети и има чакащи за място. Е, без това си ми беше време да потеглям, та събрах набързо партакешите и освободих масата.

   Обичам ги тези дървета, малко селски са ги подрязали тук, но все пак са си красиви.

   Наложи се да карам отново по пътя, защото крайбрежната алея се изпари, заменена от досадните парници с които е известна Алмерия. Честно казано загрозяват ужасно и без това не особено приветливият пейзаж.  Накрая се добрах и до Адра, знаех че има крайбрежна алея, но нямах желание да губя време и да се заобикалям за да мина край нея. Важно ми беше само да намеря магазин, защото водата имаше нужда от презареждане.

   Мернах едно отворено магазинче, което си беше късмет, защото е неделя. Оказа се, че е мароканско. Исках да си купя и нещо сладко и почнах да обикалям и накрая вместо сладко взех че си купих фурми. Хем са си сладки, хем полезни. А и видях черни маслини като тези, които имаме в България и веднага си взех. Испанците принципно не ядат черни маслини, така че имат само един вид и са доста безвкусни. Но тези си бяха върха, а което най ми хареса- само 2.50 килото. Без пари направо.

   Кажи речи от табелата за изход от селото почна нагорнището. На един мост спрях да се понаслаждавам на гледката (моста отсреща е магистралата)…

   …и мернах някакво движение долу...

   …и честно ви казвам право в очите ме гледаше, нищо че бях на поне 30 метра височина.

    А и не беше сам.

    Та карам си аз по един от баирите и чувам как някой ми вика „Хелоу“ и едно леко натоварено колело ме задмина. След него още едно…

   …някакви германци с про туристически колела. Ама про, про, колко да са про, с тез малки задни венци и вградени в оста скорости на стръмното взеха да умират. А пък и аз уморен, ама като видях колоездачи пред мен и се амбицирах. И като вкарах големият венец, планински бегач съм яхнал все пак, и като натиснах….настигнах ги. Заговорих се с тях, идвали от Германия и отивали към Португалия. Но за денят се били уморили и вече се били обадили по телефона и резервирали хотел за през нощта в едно село малко по нататък. Аааа, е те така лесно се кара без багаж.  На следващото спускане се разделихме защото…

   …пресякохме границата на провинция Гранада и трябваше да се увековечи. Пък после пак си поех нагоре. И нагоре. И нагоре. И нагоре на високото гледам германците слязли от колелата и се разтягат, явно се бяха схванали, щот ми махна с ръка да ми покаже, че не са спряли заради проблем. Оттам тръгнах да се спускам и пътя се раздели. Напред продължаваше национала, по високото, а наляво се спускаше към някакво село Pozuelo. Отне ми навярно 5 секунди да реша да кривна и основната причина бе, че мернах някакво укрепление долу.

   Слезох в ниското, но до укреплението не стигнах. В началото се опитах, но се омотах в някакви улички, пък и видях, че тук мароканците (беше тъпкано с тях, включително от онези с шапчиците и брадите) са опънали простори с пране покрай самото укрепление. Никакво уважение или опит…абе няма значение. Беше мизерно и се отказах да продължавам търсенето.

   Прелетях буквално през селото, единствено ми хареса как дръвчетата в центъра бяха облечени в нещо изплетено, но не се чувствах добре, че да спра и снимам.

   Постепенно селото преля в друго, Rabita, където беше и хотела на германците. Но и  то не беше забележимо с нищо, та нито спрях, нито снимах, нищо. На излизане от селото, изкачвайки нагорнището към национала…

   …минах покрай тази наблюдателна площадка.  Оригинално, към пейката (нямаше да е лошо да има още една) са добавили и кофа за стъкло. Умно, много народ ходи на такива места с бутилките бира, за да се насладят на гледката.

   Пътят беше много приятен, пак имаше изкачвания и спускания, но пътно край брега, имаше и освежаващ лек вятър и въпреки че бях малко уморен беше удоволствие да карам. Пък и помагаха фурмите, които ядях от време на време. От мен да знаете- нещо вкусничко в джоба на чантата пред вас вдига много настроението при дълго каране.

   Целта за днес (след като реших, че няма начин да стигна до Нерха) бе Castell de Ferro, там бях засякъл, че има къмпинг.

   Стигнах малко преди свечеряване, имаше и друг къмпинг на още 12км и доста се почудих дали да не продължа, защото всичко минато днес, щеше да ми е в помощ утре, до Малага и Торремолинос оставаха още едни 130-14км.  Но се отказах, защото имаше още немалко баир.

   Къмпинга беше много як. Струваше 10,50 и беше потънал в зеленина…

   …а дърветата бяха превзети от многоброен птичи хор.

   Абе изобщо красота и спокойствие. Имаше и някакви комари, но не ме тормозеха особено. Релакс.

   31.10.2016

   Станах рано, малко след 6. Днес ме чакаха много километри и твърдо бях решил да стигна до вкъщи.

   Въпреки бързането не смятах да пропусна да използвам камерата. Още повече, че не можех да изпусна да снимам…

   …ей тези приятели. Стоях и ги наблюдавах поне в продължение на половин час. Още по гот е, че откак отвориха магистралата преди година/две трафик по национала почти нямаше, та нямаше и кой да ги подплаши. Всъщност от няколко дни, може би от Картагена насам, почти нямаше трафик около мен.

   Калаонда, в това селце се намираше къмпинга, който се отказах да гоня снощи. И слава богу, щях да пропусна козите.

   Още 10тина километра нататък и пресякох Torrenueva. Ей в тази будка продаваха чуро, реших че засега кафе няма да пия все още, но ще закуся.

   И те това е испанската „мекица“. Вкусно е, макар и малко трудно да се кара след него, защото си е мазно и си тежи в тумбака. Пък и аз успях да изям почти цялото. Остатъка в торбичката,на кормилото и напред.

   Смятах да пия кафе след като подмина Салобреня. Всъщност бях доста уморен, минал бях над 30км баири, но самото село е красиво за гледане основно от високото, иначе не е нищо особено. А имах някакъв спомен за заведение на баира след него и мислех да си пия кафето там. Хем хубава гледка, хем като тръгна ще започна с надолнище.

   Обаче не бях прав. Стигнах на високото и заведение нямаше. Продължих. Спуснах. Изкачих. Пак спуснах….  Абе след 3 или 4 хубави спускания и дъъълги изкачвания се добрах до Алмунекар и тук вече седнах да пия кафе. Ох какво е хубаво.. Всъщност след като подминах Алмунекар видях заведението на високото, което мислех, че се намира след Салобреня.

   Между вдругото от този ден нямам никакви записки, записките от предният ден ги дописах накрая в Торемолинос и ме домързя, затова спомените ми са с един двуседмичен падеж, но благодарение на снимките си спомням доста неща.

   Пътят посока Нерха продължава да е хълмист, често си спомнях с умиление с какъв зор изкачвах някои баири при първото ми вело пътешествие, а сега спусках същите с удоволствие. Освен това, както можете да видите, района си е доста красив. Нямаше кой знае какви плажове, но красиво.

   Стигнах Нерха и честно казано се почувствах кофти. Влязох в града около 2 може би, когато всичко живо излиза в обедна почивка. Дни наред бях карал с почти никакъв трафик около мен а изведнъж се оказах в лудница от коли, клаксони, хора, шум… Вярвайте ми, имах нужда от ново кафе, но вместо това натиснах педалите и се изнесох колкото се може по- бързо.

   Седнах в това заведение, което познавах от преди. Малко след Нерха е и е достатъчно спокойно. Макар да бяха сменили собствениците и да бяха вдигнали цените доста, кафето от 1.20 беше скочило на 1.65. А и качеството на обслужването беше паднало. Попитах какви тапи имат и кенера намусен ми вика, че имали само порции. Хвърлих едно око, най- ниската цена, която видях, беше 9 евро.

   Добрата новина бе, че изкачвания вече практически нямаше. 

   На места имаше и приятни алеи, благодарение на които се избягваше трафика. Не за дълго, но се отпуска човек.

   На свечеряване, след доста упорито каране вече бях на 35км от вкъщи. Първото ми по- дълго излизане с колело беше до едно заведение, което по случайност се оказа точно на 35км от вкъщи по километраж и до днес го помня. Вече подушвах горещият душ, кучето и леглото.

    Rincon de la Victoria е малко градче преди Малага. Може да се пресече цялото по велоалея край плажа, след което същата продължава до Малага, много удобно. Минава се и през серия от три тунели…

   …и бях неприятно изненадан да видя, че последният от тях е затворен, явно подготвяха нещо за Хелоуин тази вечер.  Всъщност тунелите можеха да бъдат заобиколени откъм морето, по едни доста тесни пътечки със стълби. Бях страше късметлия, че трябваше да изкача само 6-7 стъпала, защото ако бях дошъл по- късно…

   …вторият тунел също щеше да е затворен, а аз щях да трябва да катеря тези стълби.

  Малага ме посрещна с красива гледка. Ей там пред онзи баир е и Торемолинос. Направо се чувствах вече в къщи…

   …докато Малага не ме поздрави за добре дошъл у дома, подарявайки ми това трънче в предната гума. Бях минал 120км за деня, 60 от тях само баири и нямах никакво желание да разтоварвам, търся другата резервна гума и прочие. Така че ползвах жокер „Обади се на приятел“ да дойде да ме прибере с колата. Все пак се позабави малко, човека го вдигнах по тревога от дивана в последният момент, но час по- късно беше при мен. Добър приятел е. Вика „Нося ти резервна вътрешна, дай ако искаш да сменим и да се добереш до вкъщи с колелото“. Заеби я ти тая песен, вече съм си вкъщи, я товари във вана и да не се занимаваме с глупости. Бях минал 127км с малко над 1100 метра акумулирано положително изкачване.

   И така 8 дни и едни 850км по- късно вече си бях в къщи.