От Ибиза до Малага с колело -трета част

   26.10.2016

   Станах както обикновено и почти нямаше комари. Но имаше самолети. Много. Снощи спряха да излитат около 9, мисля, но тази сутрин излитаха през две минути.

   Явно летището беше военно (всъщност на места по оградата видях надписи, че терена е на военните) и се обучаваха пилоти на изтребители. Звучаха много смешно при излитане, като миксер.

   Поснимах малко (самолети), потрепах доста (комари), платих и реших да видя накъде водят тези пътеки и дървени скари от снощи.

   Стигаха до съседното селце, както и асфалтираният път, но при липсата на комари минаването от тук си е истинско удоволствие. Още повече, че нямаше хора.

   Карах си по плажната алея и обмислях да покарам поне час преди да спра за почивка и сутрешно кафе.

   То хубаво, но минавам покрай едно заведение на втора линия и чувам испанска реч и смях. Не знам как да го обясня, но изглеждаше като място с много приятна атмосфера и набих спирачките, завъртях и се върнах.

   Традиционна закуска в провинция Андалусия- препечен хляб, зехтин и прясно настърган домат. Изобщо не съжалявах, рядко се случва да ми го поднесат както трябва. Често ти поднасят хляба с намазаният отгоре домат, но тогава зехтина няма как да попие в хляба и не е толкоз гот.

   Та пописах си, пийнах си спокойно кафенцето, помързелувах и продължих.

   Те тука видях колко е хубаво да пътува човек, срещнах се с брачеда, а изобщо не знаех, че имам рода тук…

   …и както виждате и той се усмихва щастливо.

   Продължих по алеята, но беше прекъсната от военна база…

   …и като гледам чадърчетата май и пилотите обичат да се плацикат в морето.

   Всъщност базата показваше всички признаци като да е изоставена, но така или иначе се наложи да я заобиколя. По принцип законът в Испания гласи, че никой няма право да загражда за собствено ползване плажовете, дори хотелите са принудени да осигуряват достъп към плажа пред тях, ако няма друг път. Ама като имаш няколко хиляди войници зад гърба нещата се променят…
   Попаднах и на велоалея в моята посока и подкарах. И както е обичайно, алеята свърши посредата на нищото, без рампа за спускане от бордюра и пресечена от мантинела, та се наложи да се върна малко назад и да изляза на пътя.

   И на това кръгово накъде…

   Продължих към Картагена, пресичайки някакво селце Унион. Според табелата град на миньори и фламенко. От миньорството не изглеждаше да е останало много, за фламенкото не знам.

   След доста каране стигнах и до Картагена. По пътя нямаше нищо забележително за споменаване. Самата Картагена ми заприлича на доста мизерен град докато навлизах, но в интерес на истината централната част е доста симпатична с тесните си улички, пък и изглеждаше добре поддържана.

   Но от друга страна нормално, все пак е туристическата част от града. Имаше и някакъв античен театър, но не проявих интерес. Нямаше къде да оставя на сигурно колелото, не ми се плащаше вход, а и те знаят ли какъв античен театър си имаме в Пловдив бе, ей….

   Някакво училище имаше тук.

   Край реката (река, ха!) имаше велоалеи (по- хубавата беше от другата страна, но и имаше доста народ), което беше удобно за излизане от града без да се набиваш в трафика.

   После попаднах на една велоалея с ясно сложени табел, че е забранено за пешеходци. По същият начин беше забранено заколела н а тротоара. Нищо против, даже доволен.

   Постепенно алеята ме изкара край един парк, през оградата се виждаха хубави маси с пейки и барбекюта. Реших че е добро място да спра и да си сготвя нещо за обяд, защото бях гладен. Да ама не, когато стигнах до входа видях че се плаща 4 евро…как пък не!

   Заобиколих парка и излязох на междуселският в моя посока, ама в цялата главотия забравих да си купя вода. Не се притесних особено, защото на няколко километра имаше някакво селце и там щях да презаредя. То хубаво, ама стигнах до него чак към два и половина и всичко беше затворено.

   Пътят беше постоянно изкачване и спускане, трафик почти нямаше, сянка изобщо, вятър още по- малко, чуваше се само звука на цикадите. По едно време поглеждам километража и гледам температурата скочила на 38 градуса…бахти, нали сме края на октомври бре, какви са тея жеги… А аз едвам дишам, жаден, имах няма и половин литър вода, така че пестеливо пиех по някоя глътка и продължавах да се потя по баирите.

   В далечината виждам табела, указваща че има крайпътен ресторант. Отдъхнах си, ще се почива, ще се пие кафе и ще се пие вода. Аха, ама беше затворен. Продължих напред, баира и той продължи, и скоро видях друг един  на близкият баир, но и той беше затворен, ама за изобщо. Продаваха го. Аз пък се наместих под едно дърво пред него, изкарах котлона и си приготвих остатъка от салатата и „ловджийската“ наденица. Починах малко, глътнах още малко вода и продължих.

   Гледам табелка за селце и се зарадвах. Селцето обаче имаше само 3 (три) къщи и някаква ферма. А да, имаше и спирка за автобуса. Километър по нататък видях  още две къщи. Шантава работа.

   Малко  по късно гледам друга табела, Кулата на Никола Перес. Много, ама много се оглеждах. Ни кула видях, ни Никола. Ама видях многобройни ферми разхвърляни около пътя. Ни хора, ни кучета, ни нищо в продължение на 2-3 км. И тогава пред мен се появи спирката…

   …пред която имаше чешмичка с благодарствена табелка към кметица, която през 2007 докарала питейна вода до „селото“.  Обичам тази кметица!

   Напълних бутилките, пийнах без да прекалявам и продължих нагоре. Но не за дълго, малко след това почна едно много приятно спускане, пък и скоростно, спусках с около 40км/ч.

   За съжаление после следваше едно добро изкачване, но все пак…

   А на върха на следващият баир ме очакваше прекрасна гледка! 10% наклон, върхът. В началото реших, че не е толкова гот, защото имаше остри завои, едва поддържах 20км/ч, ама после като ми се откри…

   …и си счупих рекорда за това пътуване. Пък и след спускането с 89км/ч в Мароко така и не бях успял да премина 70те.

   Стигнах до някакво селце Isla plana, плосък остров, където седнах да пия кафе. Влязох, поръчах си го и зачаках. По едно време идва момчето, носи кафе и ми вика- Абе тук е на самообслужване, ама видях че не си се усетил, та ти го донесох.  Уф човече идея си нямах и благодарско. Че как се бях схванал не ми се мърдаше.

      Някъде преди да стигна до спускането осъзнах, че километража ми се е нулирал. Знаех, че снощи приключих денят с 330км зад гърба, но днешните ще трябва да ги изчислявам през гугъл. Довечера ще го нулирам отново и утре пак ще се засича от нула. Този проблем често го имах в Мароко, всеки път като минех покрай някой радар километража си триеше временната памет. Ама в Испания за сефте ми се случва.

   Пийнах си кафе, направих си снимка и продължих в търсене на място за спане. Бях набелазял къмпинг в едно село на 20км от мен, само се надявах да не е скъп, защото в моята посока наблизо нямаше друг.

   Къмпинга беше много готин, излезе ми 10е, пълен с германци, холандци и други подобни.  

   Единственият недостатък бе, че ъгълчето за палатки беше малко на майната си, точно до плажа и открито за вятъра. Тъкмо опънах палатката и докато се обърна да взема колчетата и тя полетя. Едва я хванах преди да прескочи оградата. После се наложи да моля един германец да ми услужи с чук, терена беше страшно твърд. А баните бяха на едни 300м от мен. Ама иначе спокойно местенце, въпреки че подозирам през лятото ще да минават доста народ по плажната алея зад оградата. За вечеря сериозна зеленчукова смес- грах, чушки, лук, картофи, чесън и не помня какво още.

   27.10.2016

   Към 9.30 бях готов за път. Потеглих по брега в моята посока, карам си и по едно време пътя се оказа преграден, затворен бил за ремонт и минаването било забранено, заобиколи по друг път. А бе ейййй, вие ли ще ми кажете отде да минавам бре, аз съм българин бе! Така че кротко си завих и поех по един черен път, виещ сепо баира горе долу в същата посока. Ама в един момент се наложи да сляза и да бутам…

   …не че беше непосилно стръмно, но със всичкият камънак беше почти невъзможно да се кара, гумите постоянно приплъзваха, пък и тресеше зверски, жал ми стана за колелото.

   Та бутам си, лафя си с едни англичани и така докато изравни. Покарах си пак малко и слязох да бутам, защото пак почна да се изкачва. От високото се виждаше, че пътят долу е затрупан от свличане, не се виждаше дали мога да мина, но така или иначе вече не ме интересуваше.

   Пътят изви зад хълма и малко след това…

   …следваше спускане, ама как си трябва…пясък, камънак, коловози, стръмен наклон…ама толкова ми беше писнало да бутам, че реших да го спусна. Лудница. Докато седна на седалката клина се закачи за същата и в първият момент останах облегнат на кормилото, а вече бях почнал спускането. Добре успях да се освободя и изтегля назад навреме. Спусках стиснал здраво спирачките, добре че предната от доста време не държи добре, че а бях заковал, а бях прелетял кормилото.

    По едно време усетих как задната гума играе и се опитва да затъне, та отпуснах спирачките и полетях надолу с около 30км/ч.  Пак се наложи да сляза и бутам в ниското обаче, защото гумите затъваха в камънака.

   По едно време стигнах до един кръстопът и поех наляво, мислейки да изляза на главният път. Вместо това излязох на някакво пусто плажче, явно пътят не е продължавал до следващото село.

   Всъщност от тук като се заредиха заливче след заливче, плажче след плажче… Красота. Единственото лошо беше ужасният път. На места можеше да се кара, но на други не можех дори да бутам. Беше толкова стръмно, че обръщах колелото странично на пътя, повдигах го, местех го 20тина сантиметра и после приплъзвах потъващите крака в камънака и повтарях. Брутално. Всъщност наоколо беше лабиринт от пътчета и пътечки и явно аз най- скапаните си набарвах. Ама каквото такова.

   И така едни 10-12км. Въпреки зора беше приятно. Поддържах доста ниска скорост, което беше единственото, което ме притесняваше, защото ме притискаха да се прибирам, а днес почти не бях покрил километри. Е да, донякъде ме беше яд, че не познавах района от преди, тук спокойно можех да намеря къде да опъна палатката и никой нямаше да ми пречи. Имаше и доста каравани, явно не ги гонеха, въпреки че района е защитена местност.

   Слънцето отново напичаше зверски зад бялата пелена и водата ме изкушаваше, но не ми се бавеше за баня. Добре поне полъхваше един прохладен вятър, та се чувствах конфортно, така да се каже.

  Обаче времето минаваше, километрите и те, макар и бавно, а аз не бях пил даже и кафе.

   И така от нищото пред мен се появява един красив пясъчен плаж с кокетно заведенийце. Бахти кефа ви казвам. Веднага си поръчах кафенце, седнах и опънах крака, рок музика от 70 и 80 години… Идилия ви казвам.

   Някак си се изнизаха час и половина и станах да продължа. Оказа се, че вече няма крайбрежен път, май имаше някакви пътеки, но бяха толкова брутални за колело, че дори не ги огледах. Карам си аз и покрай мен почнаха да никнат парник след парник.

     Свободните пространства между тях и край пътя бяха заринати, ама яко с боклук. Навсякъде ги имаше и тези парченца найлон. Отнякъде се разнесе воня. Ама воня като ви казвам смрад. И не просто смрад, а Смрад, чак се огледах да не е наоколо Дъртият Гнусен Рон…Ама го нямаше.

   В последствие си дадох сметка, че наоколо беше пълно с мароканци и ми стана ясна причината за мизерията. Не искам да звуча расистки, но циганина си е циганин и си носи мизерията с него. Когато пресичах Мароко също видях цели поля зарити с бутилки, торбички, хартийки и намсикво още. И докато там можех да им намеря оправдание заради липсата на комунални услуги, то в Испания това оправдание не важи.

   Така стигнах до Calnegre, малко крайбрежно селце образувало се около пътя, минаващ покрай малък плаж. Трийсетина къщи, два бара и малка детска площадка, магазин или нямаше или беше затворен. Всичко изглеждаше някак си тъжно и депресиращо. Къщите бяха боядисани в жив жълт цвят, но боята беше избеляла и олющена на много места. Изобщо околността, всеобщата мизерия, хората, селото, дори живите цветове изглеждаха някак сиво и подтискащо. Дори не спрях за вода, въпреки че имах много малко. То и само баровете бяха отворени, а толкова за вода не ми се плаща. Имах нужда и от кафе, не само от вода, но не исках да спирам.

  Видях табела за пътека към Aguila, следващото село по пътя ми. Не ми вдъхна много доверие, та спрях един мъж, товарещ камион, да го питам. Каза че е невъзможно. Бил прекаран маршрут навремето, но не бил добре поддържан, имало доста деренца и местата за прехвърлянето им били полуразрушени. Абе не става. Ама ако съм продължил напред и в незнам си кое село хвана наляво щял съм да хвана някакъв позапуснат път, който водел директно до селото. Ама имало бая баир по пътя. Ааа няма проблеми, баирите не са зор, то аз от Дениа идвам и минах и тамошните баири. Малко странно ме изгледа, сигурно не е ходил нататък и не знае що за баир е.

   Продължих напред, пресякох няколко махали по пътя, в едната имаше магазин с чешмичка пред него…

   …ама и чешмичката беше затворила за деня, така че вода няма. В следващата махаличка имаше детска площадка  с чешмичка. Ама и тя не иска да пусне вода. Е, имам все още около половин бутилка, ще се оправя.На детската площадка се бяха тръшнали група мароканци на 30-40 години. Един беше надул някаква си тяхна музика, а другите се забавляваха на люлките.

    Стигам до едни гърджави домати и се почудих дали да не си откъсна 2-3 за салата тази вечер. Викам я първо да им направя една снимка и насред тях цъфна една шапка. Показа се Хосе, възрастен мъж, собственик на насажденията. „Здрасти“, вика, „Набери си кооолкото искаш. За нищо не мога да ги ползвам, ще ги изкоренявам“. Нападнали ги някакви личинки и нямало оттърване, омръзнало му било да се занимава с тях. То ги напръскаш, а след два дни пак хванали нещо. Щял да ги замести с боб, боледувал по- малко.

   Тръгна да ми подбира и къса домати, той къса по зелени (испанците червени почти не ги ядат, водят ги за презрели), а аз отзад си подбирам червенички. „Недей ги бери тия, имат личинки вътре“ Нищо, нищо, аз като ги поорежа и за готвене са идеални.

   Разказа ми, че цял живот е бил зидаро- мазач, но вече няма работа и се захванал от няколко години със земеделие. Бил взел терена под аренда, плаща 1200е на година за един доста голям терен. Има насят карфиол, патладжан, зеле не помня какво още, но като каза патладжан…

   …не щеш ли да си набереш. Тази година цената му е прекалено ниска и няма да го продавам. Даже го бил подкастрил до корен за да израсте за догодина, ама го изненадал и израснал отново, че и плод дал. Пъха ми да взема колкото си искам, ама съм с колело бе човече, не с товарно ремарке. Взех си два и ще ги мисля как да ги правя. Ама много ти благодаря, вярвай ми. Абе работи яко човека, няма две мнения по въпроса. Евала, кърската работа е тежка.

   Продължих и на 2-3км попаднах на отбивката за която ми спомена товарачът в Calnegre. Поех нататък и пресякох прекият път…

   …и продължих по моят път…

   …който започна да се извива по баира.

   Част от изкаченият вече баир. От долу виждах как се вие нависоко пътя, но не се тревожех, виждах къде излиза на билото и явно се спускаше от другата страна.

   Част от пустинно- депресиращата гледка.

   Та карам си аз, потя се, стигам до билото, завивам и…

   …и се опулвам когато виждам как пътя се вие нагоре по следващият хълм, скрива се и продължава по следващият…и явно се изкачва до ей онази кула в далечината… Явно човека ме е изгледал странно не защото не е ходил до Бенидорм, а защото познава добре този баир.

   Погледах, поснимах, пийнах водица пък продължих, дет се вика де ще ходя.

   Ама го изкатерих. Качих го мътните го взели. После изрових в интернет,ч е било 400 и нещо метра. То вярно съм се качвал и до телевизионната кула на Беналмадена, тръгвайки от плажа и издигайки се на километър и малко над морското равнище, но не и с 20тина килограма багаж и след цял ден каране.

   Ама съм на върха бе! Напук!

   После лесно, едно хубаво спускане с 40тина километра в час (много завои мамка му) и стигнах Aguilas. Там пък една хубава крепост…

   …ама като видях баира до нея шкартирах идеята да я разглеждам. За днес приключих с баирите и точка.

   Някакво стълбище из селцето/градчето. Не го знам какво е точно.

   Минавам покрай едно магазинче и си купувам две бутилки вода. На ъгъла се вижда едно кокетно паркче…

   …където реших да се поглезя.

   Наблизо имаше само един къмпинг, вече се свечеряваше, но исках да почина малко, а и ми се щеше да купя малко месо за вечерята. Бях решил да направя бъркоч с патладжан, домат, разни други зеленчуци и месо.

   Минавам покрай една малка месарница, но на витрините виждам само някакви салами и разни подобни, почти няма месо. Върнах се пак и гледам на ъгъла до нея зеленчук. Купих …хм…купих чушка, лук, морков, 2 круши и ми излезе 85 цента, ако помня правилно. Върнах се пак към месарницата и влязох да питам дали няма да има нещо подходящо. Трябва ми просто някакво парченце месо за добавка. Предлага ми пилешко бутче, давай викам, ама ако може ми го резни на две, че няма да се сбере. Тегли, опакова и ми вика „90 цента“. Ок, почнах да ровя в портмонето и ме пита дали не искам и малко свинско. Замислих се и викам да слага, ще ги месим и това е, Даже и не гледах какво ми слага, вадя пари, а човека опакова и свинското, слага го в чантата и вика „90 цента“…аз пък се опулих…“Ъъъ…“ „ Свинското гратис от мен, лек ти път.“. Толкова се ошашавих, че дори за името не го питах.

   Стигнах къмпинга половин час преди залез, питам за цената, а момичето на рецепцията с неудобство ми отговаря 17,50 евро. Олеле! А наблизо друг няма, следващият на около 25км. Обаче се отказах, пожелах и приятна вечер и се завъртях към една изоставена сграда.

   Почудих се дали да се наместя, имаше и някакви бездомници там, единият си личеше че е алкохолик, та се приближи към мен и вика да се разпъвам в една от стаите, която беше малко разчистено. Останалите бяха зарити в разбити плочки, мазилка, боклуци или превърнати в кенеф. Недей спа на плажа, тук духа много, опъни си палатката там, така дори и да вали си на сухо. А пък и полиция да дойде ще ти поискат да прегледат паспорта, ще те предупредят утре да те няма и толкоз.

   Е викам си какво толкова, то всичко си е при мен в палатката, а колелото за всеки случай го подпрях зад палатката и го завързах със свински опашки към палатката. Дет се вика не изглеждат такива хора, ама кой знае, не е работата за доверие.

   Двете парчета свинско, които ми опакова човека. Използвах само едното парче от бутчето, едното свинско и куп зеленчук и ометох всичко, теглейки му една голяма благословия. И на него и на Хосе.