От Ибиза до Малага с колело - втора част

   23.10.2016

   Станах в шест и тихо започнах да събирам цирка. Тениската, разбира се, още не беше изсъхнала, но това го очаквах, не че беше валяло, но влагата беше ужасна и бързосъхнещата материя не спасяваше положението. Щеше да съхне метната върху дисагите във ферибота, в крайна сметка са 8 часа.

   Видях домакина си за минута, беше станал до тоалетна, благодарих му и си легна. Вечерта дори не го видях, неговата приятелка ми отвори, той беше наработа сигурно докъм два.

   Свалих си всичко долу, затворих тихо вратата, натоварих колелото и потеглих. Карането по тихите улици е истинско удоволствие. Не мисля да съм видял повече от 3-4 коли и една камионетка на местната чистота. За 15 минути стигнах до пристанището и си купих билет, с намалението 43 евро. Тук осъзнах, че не съм закопчал добре джоба на якето и очилата ми са се изсулили. Помня как преди 3 години ги намерих по средата на една оживена улица в Малага и колко удобни ми бяха, все едно за моята глава правени. Но откъдето дошли там и отишли. Хубав рейбан си бяха, язък, надявам се новият им собственик да им се израдва както и аз навремето.

   За ферито няма какво да се разправя, взех си кафе за 1.90, по- евтино от множество кафетерии на Ибиза, качих се на задната, закрита тераса и разпънах цирка. Книга, луличка, релакс. А и времето едно такова хубаво…Вместо днес да вали, че съм на закрито…

   Три часа по- късно минаваме през Ибиза, където се натовариха и Мимка и Марти, колегите. Разнообразиха за малко и отидоха да си легнат, беше им излязло по- евтин билета с каюта, отколкото в общият салон. По едното време ми писна да седя там, дет се вика задника ме заболя от стола, та се преместих на фотьойлчетата във вътрешният бар. Там пък като съм се облегнал на масата и откъртих. Около час по- късно ме намери Марти и ме извика да почерпи шишчета. Мимка милата нали яде колко мравка и все не може да си изяде порцията, пък храна да хвърляш си е грях, а на мен пък ми дойде идеално, кой ти рита срещу шишче със салата…

   Докато се справя и кораба взе че пристигна. Взехме си чао и кой накъде е.

   Двеста- триста метра по- нататък спрях да направя снимка на фона на крепостта, извисява се на баира отзад, и осъзнах че съм си изгубил книжката. Нормално я държа прибрана в раницата с личната карта и паспорта, но като купувах билет ме домързя да се занимавам и я напъхах в задният джоб на тениската, заедно с личната карта (която си беше в наличност) и билета.

   Хайде обратно на пристанището, обяснявай се на охраната, те пък се обадиха на колегите в кораба и половин час по- късно пак имах право да карам коли и мотори. Уф. Този път я прибрах и закопчах добре ципа на раницата.

   Планът за денят бе да се измъкна бързо от Дения и да покарам колкото се може повече преди да търся къмпинг, защото ферибота пристига късно, четири часа, докато се измъкна от селцето, отдалеча от района и прочие…и в седем вече е тъмно.

   Речено сторено. Излязох от пристанището, спрях на кръстовището и пратих плана на майната му. Помня тази статуя от преди 10тина години когато бях за кратко в района и ми се искаше да се направя снимка с нея и виж ти, даже не бях забравил къде е. Оттам реших да видя крепостта. Минавал съм оттук, както споменах, преди десет години, после всяка година минавам транзитно заминавайки или прибирайки се от Ибиза и все я гледам горе на хълма…. Сега обаче съм свободен дет се вика да правя какво си ща.

   Малко се омотах из централните еднопосочни улички, та накрая теглих една майна на всичко и извлачих колелото напряко по някакви стълби.

   Крепостта не е нищо особено. Повечето е възстановка, има една изцяло възстановена кула, малко стени, хубава гледка от високо (добре де, хубава, покриви основно), но входа е три евро и няма лошо да се поразходи човек. Личи си че работят усилено за възстановяването на още части.

   Докато влизах след мен се намърда една група испанци, по акцента- каталунци, тукашните габровци така да се каже. И един като взе да се пеняви какви били тея 3 евро за някакви си срутени стени, че нямало почти нищо за гледане…щеше ми се да се обърна и да го питам колко по 20 кинта е дал за обяд днес, ама не ми се занимаваше с идиоти, та подминах.

   Поразгледах, имаше и чешмичка до входа та презаредих бутилките и попитах чичо Гугъл къде има къмпинг.Показа ми един в Хавиа (Javia), селце близо до Дения. Е близо по права линия, сигурно е на около 3-4км., но ги разделя един впечатляващ баир и обиколката си е къмто 30км.

   Впечатляващият баир, снимка отпреди няколко години. Не изглежда да се е смалил оттогава.

   Както си карах по едни задни пътища ми попадна тази ракета. Изненадох се доста, защото в Испания минарета не се виждат, въпреки голямото присъствие на мароканци и други разни мюсюлмани.

   Та карам си аз и…. България….чакай бре човек, аз като хапна едно шишче и не си зная силата…пък и нали в обратната посока карах….

   Шегата настрана, продължих си по пътя, слаби баирчета които ме поизмориха и аз пак почнах да се питам накъде съм тръгнал след като толкоз лесно се моря….Започнах сериозно да се разочаровам от себе си.

   Както си карам гледам край пътя захвърлени два пакета бисквити, външната опаковка отворена, ама вътре запечатани. Не ги знам кой ги е изхвърлил, ама много му благодаря. С парченца белгийски бял шоколад и малини…невероятно вкусни. Онзи ден случайно ги мернах в един магазин, вървят по 4-5 евра, познайте кога ще си купя. Ама някой явно е мислил за мен.

   Къмпинга го стигнах на свечеряване и малко ми се смарангяса настроенито, щот беше 16 евро. Безумна цена за къмпинг, но вече нямаше накъде. Зоната в един огромен радиус около мен е като нашите вилни зони, но хората си живеят постоянно в къщите, пълно е с добре заградени портокалови и лимонени насаждения и не е никак лесно да намериш къде да се скриеш, трябва да се има в предвид, че в Испания свободното къмпингуване е забранено.

   24.10.2016

  Станах къмто 8 и в 9 вече бях да платя на рецепцията. 

   Въпреки че се съмнявах попитах дали няма някоя велоалея или второкласен път към Бенидорм. Имаше един местен там, вика „Няма да караш към Теулада, оттам трафика е много натоварен. Карав наляво до кръговото и там търсиш пътя към Бениса и оттам вече хващаш към национала“. Изкараха ми и една карта и почна да ми сочи откъде и как да мина.

   Накрая я изхвърлих преди да я снимам, че да ви я покажа. В момента на отварянето и погледа се кръстосва. Толкова много ярки цветове, надписи, надписчета, иконки… беше почти невъзможно да открия къде съм самият аз, камо ли накъде да ходя. Как да е, по обясненията хванах посоката на Бениса и подкарах по едни малки междуселски пътчета, заобиколени от високи телени огради, пазещи портокалови насаждания, като цяло доста приятно и спокойно.

   Стигнах Бениса и най- накрая се сетих да мина през някой китайски магазин да си купя тетрадка и химикали, че да позапиша пътуването, няма как, трябва да се изфукам в последствие.

   Ей онази скала в далечината ми е целта за днешната първа почивка с кафе- Калп.

   Веднъж стигнал Бениса и намирам лесно изхода за към национала. Пътя до там минава през……Бинго! Минава през Теулада!  Прекараха ме да навъртя едни 10-15 излишни километри, без да споменаваме, че пътят Бениса- Теулада беше само нагоре надолу и без банкет. Имаше си и нелош трафик, нищо прекалено, но доста неприятно на тесен, двупосочен път. Иначе беше красиво де, не съм снимал, защото светлината не беше особено подходяща, пък и с колите наоколо трудно се спира, то всъщност от дясната ми страна се издигаха скали, няма накъде да се дръпне човек. Иначе не се ядосвах особено за заобикалянето, наслаждавах се на карането, не бързах особено, знаех, че ми предстоят доста изкачвания за деня докато стигна в Бенидорм, а там щях да остана да преспя при приятели.

   Всъщност Калп се оказа зад първият, доста сериозен баир (някъде около 300м височина, в последствие се оказа, че следващите не са толкова високи, макар все така стръмни). Готиното е, че малко след като започнах да спускам отсрещното платно беше затворено в продължение на няколко километра и регулярно се спираше трафика в едната или другата посока. И тъй като в моята посока бях последен, то нямаше никакви коли, които да ми пречат. А си имах нужда от пространство, спусках се с 50-60км/ч, а при такива скорости човек има нужда от пространство на завоите, пък и на правите, не е лесно да спускаш бързо с мантинела на 20-30см от теб.

   Насилих се да спра за да мога да щракна някоя снимка. Околностите бяха красиви, макар да не съм успял да ги запечатам добре с фотоапарата.

   Стигайки до Калп се сблъсках с нещо, което никак не ми хареса. Исках да пия кафе на плажа, което означаваше да се спусна доста надолу, защото национала минаваше доста високо над градчето. Т.е. в последствие щеше да ми се наложи да се изкатеря. Ама все тая, ще се пие кафе на плажа, бях покрил близо 40км и си го заслужавах.

   Явно тук завиждат на Бенидорм за небостъргачите и усилено строят свои.

   Иначе Калп прилича да е приятно градче, на излизане го пресякох до другият край и ми допадна донякъде, въпреки че от години градовете не ме впечатляват чак толкова много.

   Докато обикалях и се чудех къде да пия кафе подпрях колелото за да ми направя снимка с тази емблематична скала. Доколкото знам е защитена като природен парк и изглежда като изцвъкана насред нищото, съвсем не на място. Но е симпатична. Направих снимката, обръщам се и гледам някакво заведение кръстено Coco Beach Bar...а че то чак името са ми написали, че да не се чудя…

   Час по- късно (по- голямата част от който зает с писане) потеглих отново. Изкачването до национала не беше трудно, пътем попълних водата от една чешмичка на плажа. В последствие я излях цялата, имаше ужасно отвратителен вкус. Не ми е ясно защо слагаш чешмичка за жадните, а после пускаш негодна за пиене вода. В последствие почти никъде по крайбрежието не открих годна за пиене вода от кран.

   Продължих към следващото градче, Алтея, имах бегли спомени, че е симпатично и мноооого малко. Но ето това не си спомням да съм го виждал преди…

   Руска православна църква малко насред нищото.

   Имаше си и работно време, входната решетка беше отворена, но вратите на самата църква бяха затворени и заключени с една сериозна верига. Ама не и направих снимка, може би трябваше. Те това са почти всички църковни храмове. Направени за народа, но добре заключени от него.

   А кучетата явно нямат нужда от спасение на душата, те са си невинни по рождение, та нямат право да се пречистват.

   Продължих към Алтея, оказа се близо, навярно на 6-7км от църквата, не помня точно. Там се наврях в едно задръстване, не ти е работа. Национала пресича градчето, превръщайки се в тясна двупосочна улица прорязана от пътеки и светофари. Докато чаках на един светофар чувам глас зад себе си, ъпутващ ме да пресека вляво на следващият и да изляза на плажната ивица. Обръщам се и виждам един възрастен колоездач, обяснява ми, че може да се кара по плажната алея.

   Измъкнахме се от трафика и спряхме да поприказваме. Оказа се шотландец, пътуващ от десетилетия на колело и познаващ перфектно района.

   Веднага изкара карта (много стара, много използвана, с десетки бележки и стрелки нанесени от него самият) и ми показа откъде ще е най- добре и спокойно да продължа за Бенидорм. Разказа ми как навремето, преди 20 години и отгоре, тук било пуст плаж. Можеш спокойно да пренебрегнеш забраната за къмпингуване и да си опънеш палатката на плажа, защото наоколо нямало жива душа да те види. Но често се случвало да те засекат от отсрещният край на залива, имало вишка на полицията откъдето наблюдавали околоноста с бинокли. Неведнъж му се е случвало да бъде събуден посред нощите, обграден от джипове с мощни светлини и полицаи с автомати в ръце.

   Взе да въздиша, че вече е стар, не може да пътува както някога, налагало му се да ползва и влак…видях отнесеният му и тъжен поглед и реших, че май е време да се сбогувам и да го оставя вперил поглед в миналото. Тъжно е, всички това ни чака.

    Продължих към Бенидорм по обикновен междуградски път, беше без изкачвания и много скоро се оказах в самият Бенидорм. За моя изненада беше още три след обяд и реших, че не си струва да губя още няколко часа светлина и вместо да оставам  тук пресякох града и продължих в посока Аликанте.

   На едно място видях парче пица по евро и това ми беше единствената спирка в града. От съседното магазинче си купих две бутилки вода и продължих.

   Бенидорм е доста хълмист град, но с много хубави велоалеи. Доста известен е в Испания с плажовете си (нищо особено) и небостъргачите си. За мен лично не са никак красиви, просто огромни сгради от бетон, когато си измежду тях дори не си даваш сметка. Красиво е евентуално, ако можеш да го видиш отдалеч.

   Това е коритото на реката във Вилахойоса (Villajoyosa). Както виждате хората са решили да направят нещо красиво.

   Оттам продължих отново по национала. Нямам много спомени от този отрязък, помня само че имаше немалко изкачвания и спускания. То и записките ми вървят с по два дни закъснение, което също се отразява.

   Малко преди свечеряване стигнах до това крайпътно заведение, казва се OVNI, или НЛО. В ниското зад него видях едно малко пространство на което паркираха каравани, явно беше притежание на заведението. Отидох да попитам сервитьорката дали би било възможно да опъна и моята палатка и да пренощувам, ама ме изгледа някакво много странно и ми заяви, че трябва да питам шефа когато дойдел, някъде към 7. Викам добре и се върнах към кафето си. Но нещо не ме свърташе. В седем вече се стъмняваше, а ако не ми разреши… Прегледах набързо гугъл мапса и видях, че имам евтин къмпинг на има- няма 4 км от мен и реших да заложа на сигурното.

   Къмпинг Costa Blanca се оказа на само 15км преди Аликанте и цените бяха изнесени на едно голямо табло пред рецепцията, което много ми хареса. За мен и палатката трябваше да платя 7.50е, което не е никак лоша цена.

   25.10.16

   Тази сутрин времето беше нещо криво. Цялото небе беше покрито с бяла пелена и слънцето се виждаше само като мътно петно иззад нея. Попитах за кафе и пазача ми каза, че имало някакви барове на около половин километър, ама обратно на моята посока, така че реших да продължавам за Аликанте и да пия кафе там.

   На няма и километър от къмпинга навлязох в Сан Хуан де Аликанте. По национала трафика не беше много приятен и на едно кръгово спрях за да питам едни полицаи дали покрай плажа има път, който да води до Аликанте. А, има, има. Ти давай натам, после завиваш надясно по алеята и готово.

   Наистина имаше някаква странна алея, но беше приятно за каране въпреки кривото време. Ама както си карах изведнъж алеята изви и свърши в еднопосочна улица с движение срещу мен… т.е. за да продължа трябваше да карам в насрещното, защото тротоарите бяха миниатюрни. Шантава работа.

   Навлязох из кварталите, като всеки път се опитвах да извия наляво и да се приближа пак към плажа по който и да продължа. Голямо въртене падна.

   Само на едно място излязох на плаж (бахти и плажа), а алея нямаше никаква. Оказа се че изобщо няма такава, само тази на селският плаж. А аз се бях забутал из едни затворени квартали и се въртях почти в кръг, опитвайки се да излезна на главният път.

   Най- накрая се добрах до крайните квартали на града и подкарах по към плажа. Не знам с какво е известен Аликанте, но както можете да видите плажовете не са му силната страна.

   Както си карах по тези пътеки изведнъж се превърнаха в дървени скари, водещи до едно високо стълбище на един пясъчен плаж. То всичко добре, ама аз с  натоварено колело няма как да се изкатеря. Другият вариант беше да го избутам до една рампа в другия край на плажа, докато затъвам до глезените в пясък. Неприятна работа.

   Още по- неприятна стана когато се приближих и осъзнах, че цялата е препречена с метални оградки. Такива псувни отнесоха създателите на това безумно съоръжение…. Накрая с доста усилия повдигнах колелото на високото стъпало, където е изровен пясъка и продължих.

   Влизането в Аликанте вече беше по- лесно, въпреки че пак се набутах обикаляйки все пак излязох на национала и малко по- късно влязох в града. Планувах да пресека целият град и чак на излизане да пия кафе, така после да си подкарам спокойно и да покрия малко километраж. Да, да ама не. Стигам до пристанището и виждам…

   …те този приятел. Повъртях се около нега за снимки и гледам има страничен вход. Ама пет евро. Почудих се пък си викам кога ли пак ще мога и хайде наредих се и аз.

   При плащането ти дават едно купонче с което можеш да си поръчаш едно пиене в кафенето. Но като цяло не ви препоръчвам да си харчите парите.

   Само част от трюма и долната палуба са използвани за пресъздаването на начин на живот на кораба и то доста…неадекватно да речем. Експозициите бяха смешни и си изглеждаха евтино.

   Цялото останало пространство бе превърнато в ресторант, бар, кафетерия и явно нещо като малка нощна дискотека, мернах пултовете на дж-я. Поне кафето ми беше евтино, но не посмях да искам чаша вода, защото със сигурност щяха да ми предложат бутилка,а цените бяха доста височки. На една жена пред мен и взеха 4 евро за едно сокче.

   Все пак се възползвах и седнах в едно тихо кътче да попиша и да се насладя на кафето. Но честно казано не се задържах много дълго, не ме свърташе. Вече бях загубил доста време, а и кораба се оказа разочарование, нещо отвътре ме припираше да продължавам.

   Една задължителна снимка и напред.

   На ей това кръгово гледам, че между пристанището и главният път се е вклинила една уличка и има указателна табела за парк. Мисля си „Идеално“. Ще хвана към парка, после ще покарам спокойно през него и като го пресека ще изляза от другият край и пак по главният път. Подкарах аз, парка се оказа на едни 2+км, но беше симпатичен, малък…

   …и леко хълмист, което пък изолираше доста добре шума от трафика по главната улица.

   Току що се родих. Остави ме да раста с теб. Ще ти дам сянка.

  Имаше само един сериозен недостатък- нямаше изход в другият край. Тръгнах да го обикалям целият, а дано намеря нещо, но ядец. Вход/изход-а е само един…Абе какъв парк сте ми направили на пичка си ленина над половин час пеша от най- близката жилищна сграда и без грам сянка по пътя…. А аз се чудех защо няма никой по алеите…

   Е няма как, върнах се и пак поех по главният път, загубих един половин час, ама явно днес така е тръгнало. Малко по нататък от другата страна се появи нов парк. Този път явно доста голям и доста красив.

   Поколебах се, пък си викам какво толкова, толкова се омотах днес, ами да го поразгледам поне по края дет се вика.

   А парка наистина доста красив, много зелен и с приятни местенца да поседнеш и отдъхнеш. Имаше и едно много симпатично заведенийце и бих седнал да пия кафе, ако вече не го бях направил на кораба. Ако знаех предварително (ех…) бих пренебрегнал кораба и бих спрял тук. Но сега ме чака път.

   Оттук вече излизах от Аликанте и засилих в посока Санта Пола. Пътят се движеше на километър от брега и се чудех защо не са направили пътеки покрай плажа, личеше си че има възможност, щеше да е много по- удобно. Ама каквото е- това е.

   За Санта Пола имам някакви бегли спомени, че е известна с нещо, като че с плажовете си, но не съм сигурен, просто дочуто от тук и от там. Така или иначе даже не навлязох в нея, само минах по края и. То и нямах желание. От една страна поддържах една доста добра скорост- около 26-27км/ч, от друга страна бях заобиколен от блата и солници и дори не виждах удобно място къде да спя, а обяд вече беше превалил.

   В една малка крайпътна лагуна видях малко фламингота…

   …а после и една впечатляваща купчина сол….

   …която се събира след изпаряването на тази вода.

   По някоето време стигнах до градчето от селски тип Гуардамар и навлязох за да потърся вода. При първото магазинче спрях и слязох и усетих че нещо ми притеперват колената, явно съм се поуморил и съм поогладнял, та с водата си купих и една кока кола, че да подсилим малко със захар и кофеин. Вече беше почти три и определено имах нужда от почивка и кафе, така че заобикалях по улиците в търсене на нещо подходящо.

   Подходящото се оказа заведението на един хостал, където големи букви обявяваха наличието на прясно изтискан портокалов сок за евро. Веднага набих спирачки, защото беше ясно, че това е моето място. Поръчах си сок и парче тортия (грубо казано изпържени картофи с яйце във формата на дебела питка), последвани от едно хубаво кафе и разговор с англичаните на съседната маса.  И само за 3 евро всичко, върха. Преди да тръгна се информирах и бармана ми обясни, че има велоалея и пътеки почти до Торевиеха, която е на 15тина километра.

   Не преминавай по време на дъжд, щот се пълнело с вода. Абе мен какъв потоп не можа да ме удави в Майорка, че този подлез ли… Това между другото е част от алеята, която се движи покрай национала.

   Няма и половин час по- късно навлязох в застроена зона и си викам, баси колко бързо стигнах до Торевиеха… Е не беше баш града, а едно селце преди него, ама карай сега.

   Край плажа бяха създадени условия да може да се кара колело, а дюните бяха защитени от пешеходци посредством повдигнати мостчета, които позволяваха да се придвижиш където си искаш без да пречиш на растителноста.

  

   Разни снимки от по пътя към и през Торевиеха.

   Кой знае какво си вика милата….де се наврях на тея плажове, само камънак връз камънак….

   Всъщност днес доста време се движих из велоалеи, което си беше много приятно. Изобщо из Аликанте видях доста, но нерядко извиваха и заобикаляха, което мен не ме уреждаше съвсем. Но въпреки това е нещо много положително.

   Почти на мръкване пресякох границата с провинция Мурсия. Бях набелязал къмпинг за вечерта и поех с пълна скорост към него. Наложи се да пусна и светлините, защото малко след снимката се стъмни напълно, но по- голямата част от пътя бях по велоалея, макар и плътно до пътя. В един момент гпс-то ме прекара по някакви тесни пътища заобикаляйки някакво летище. Карам си в тъмнината и ми вика- завий надясно. Гледам надясно…някаква тясна пътечка около метър обградена с папури около 3 метра…. Къде ме караш да ходя бре…ама няма, щом казва ще караме. Оттам по пътеката и се набутах в някаква блатиста зона, а пътеката се превърна в дървена скара на половин метър над земята. И като ме нападнаха едни комари…мамата си трака. А дървените скари се разклониха, но гпс-то подготвено вика наляво. И аз наляво. И изведнъж се оказах на плажа, ама право на пясъка. За късмет беше твърд, та не се наложи да слизам и да бутам. А за изненада- задната част на къмпинга се оказа вляво от мен. Прецених, че ако бях продължил по пътя, вместо по пътеката, щех вече да съм стигнал рецепцията.

   Къмпинга се оказа евтин, 7.90е, а изглеждаше и дори още по- евтино. Ама да не се заяждаме. Опънах палатката. Ама много бързо. То си толкова и дребни комари наоколо смее ли да се бави човек. Нахвърлях багажа вътре, затворих се и се почна едно трепане на комари… кой не е трепал комари в палатка не знае що за чудо е. После поразпънах нещата, шалте глупости, приготвих продуктите за по- късната вечеря и на бегом се изстрелях към душовете.

   Тук ме чакаше друга изненада. Душовете имаха само един кран за студена вода, а за топлата от онея бутони, дет ги натискаш и ти пускат вода да речем 20-30 секунди. Та трябваше постоянно да го натискам, че да се изкъпя. Доста неудобно.

      Наложи се да готвя навън, комарите ми лазеха по кожата и нервите. Добре днес имах нещо бързо за приготвяне.

   Половин пакет Chistorra de Navarra, което е нещо подобно на нашата ловджийска наденица и за 5 минути беше изпържена, и една хубава салата придружени с бира. После малко книга и да спим.

   Между другото да спомена- спалният чувал го ползвах само първата вечер. Беше топло, та изкарах цялото пътуване завивайки се само с чаршафа и ми беше предостатъчно. Понякога се будех посред нощите, че ми е леко хладно, обувах долнището на анцуга и заспивах като бебе.