петък, 28 март 2014 г.

С колело из Мароко- част осма

   На следващият де се събуждам някъде около 9. Кати е заминала за училище, а сестрите и шетат наоколо приготвяйки закуска.


   Общуваме с жестове. Сестрите и се смеят постоянно и не спират да ме взимат на подбив. Едната ме бъзикаше, че съм бил много мълчалив сутрин, а предната вечер, когато беше тук Кати, не съм спирал да говоря. И се залива в смях, подканвайки ме да ям. Бяха сготвили нещо подобно на варено зеле, отгоре яйце и някакви пикантни маслини. Плюс домашен хляб, естествено.


   Възползвах се от възможността да направя някоя снимка на самата къща. Предната вечер Кати ми обясни, че е строена от баща и.


   Таваните са много високи- поне на 6/7 метра, което в жегите е, предполагам, предимство, но е практически невъзможно да се отоплява. Затова не се и опитват, а си ходят дебело облечени из къщи.



   Единствената светлина влиза през това малко прозорче на тавана. Всъщност целият "салон" е обграден от други помещения. От него се влиза и в домашната "джамия". Баща и я е построил заедно с къщата. От уважение към хората не съм снимал /макар да не са ми забранявали/.
   Кати ми открехна завесата, която служи за врата, за да видя какво представлява- общо взето едно доста голямо помещение с пръстен под, разделено посредством високи арки по средата. Има и едно прозорче на едната стена, а в другата ниша в стената, подобна на олтар, но няма сложено нищо на него. Над завеската има позлатен лист с текст от корана.


   Самата къща е изградена около вътрешен двор, където прекарват по- голямата част от деня. Явно от тук идват вътрешните дворове, типични за испанските къщи.


   Въпреки очебийната бедност смеха е чест гост тук. Постоянно се чуваше смях от двора, докато работеха над домашните си задължения, а този ангел не спря да се смее цял ден. 
   След закуска си измих главата на чешмата в двора. Гледаха ме малко странно, те явно рядко го правеха. Нямаха и баня всъщност, само "външна" тоалетна.


   Излязох да се разходя из селото, а и да намеря кафене да се закача с телефона към интернет. Самото село се оказа не чак толкова малко, колкото си мислех в началото, проснато е в продължение поне на километър по пътя. Видях 4/5 магазинчета, но само едно заведение и в него няма интернет. 
   Спирам се пред едно магазинче да попитам и ме заговарят на испански. Сядам до тях да си поговорим, любопитни са за всичко, а аз пък двойно. Така минава над час и се сещам, че съм тръгнал интернет да търся. Показаха ми, че малко по- надолу има интернетклуб. 
   Компютрите бяха допотопни, а връзката...е какво може да очаква човек, бедна страна е като цяло.  Спомням си навремето когато в клубовете в България бяха с Правец, а интернет нямаше изобщо.. В крайна сметка свърших основното- да си проверя пощата.
   Въпреки това исках да закача и телефона малко към интернет, затова потеглих пеша към последното село, през което бях минал предният ден, на път за насам. Намираше се на около 4км може би, така че стигнах за под час. Още на входа имаше кафене с wifi и се тръшнах веднага. 
   Докато си поръчам кафе и около мен се заформи малка тълпа. Първо насядаха на съседната маса, а останалите си придърпваха столове между двете.  Говореха малко английски и испански и се заговорихме с тях. В интерес на истината в началото не си давах сметка, защото се бях задълбочил в телефона, но по едно време вдигнах глава и ги видях около мен. Всички мълчаха и не ме притесняваха, докато не оставих телефона на масата, чак тогава започнаха да ме разпитват. Всички бяха много любопитни, споменаха ми, че туристи тук почти не спират и рядко говорят с някого извън своят кръг. Един от тях ме беше видял, предният ден, да преминавам с колелото и им обясни, а те не можеха да повярват, че някой пътува така...Интересно, а уж дост велосипедисти ходят към Мароко...явно се ограничават до по- известните маршрути...
   По едно време се сетих да пратя съобщение на Кати, имаше вероятност да се прибира пеша, да знае, че съм там, ако иска да вървим заедно. Оказа се, че все пак  се е качила на училищното автобусче /имаха предната вечер дискусия с шофьора, бяха се оплакали от него, че често закъснява и че кара момчетата и момичетата заедно, а момичетата не искаха да се смесват...та и беше казал, че повече няма да я кара./, така че си допих кафето и тръгнах да се прибирам.
   По пътя срещнах доста от момчетата, с които се видях предният ден и повечето бяха страшно весели, че ме виждат отново. Пак получих покани за чай, но Кати и сестрите и щяха да ме чакат за обяд, така че ги отклоних.
   За обяд бяха приготвили кускус със зеленчуци. Малко ми беше безсолен, но не беше лош. Но и не е нещо невероятно, както се опитват да го изкарат туристическите къщи. Като свърши поднесох друг тава с кускус и купички- сипваш си кускус, доливаш мляко и ядеш. Млякото имаше странен, леко кисел вкус, обаче ми хареса. 
   Предната вечер ми бях донесли една малка чаена лъжичка и си помислих, че навярно нямат други, защото не ползваха,  а за кускус-а донесоха едни големи, почти като черпаци...спомням си дядо обича да яде с такива големи лъжици, аз ги намирам за малко неудобни.
   Пуснали са телевизора и дават картини на път затрупан със сняг. Дочувам името Оурзазат и моля Кати а се заслуша за какво става дума. Оказва се, че прохода между Оурзазат и Маракеш е затрупан със сняг...Ужас, явно ще се мръзне. Надявам се поне да получа отговор от каучсърфинг за спане в Оурзазат, че а спестя малко пари, вчерашният хотел ми одра кожата направо.
   Следобед всеки хуква да си върши работата и оставам сам. В стаята е доста хладно, но съм облечен и горе долу ми е добре. Не ми се разхожда много навън, отпуснал съм се, чета книга и релаксирам. 
   Около 7/8 вечерта всички се прибират и къщата се оживява отново. Изведнъж спира тока, но само в общата стая, явно изгорял бушон. Момичетата ръчкат, но явно нито те, нито брата им разбира нещо. По някаква странна приумица имам из инструментите си фазомер...


   Бушоните са ми малко странни, буквално антични, но принипа на действие е същият като нашите навремето. Ориентирам се бързо, бушона е счупен, оказва се, че в един ъгъл се валя още един счупен, та измежду двата сглабям един работещ. Гледат ме като жив гений...а е нещо толкова елементарно...става ми малко тъжно, за да ремонтираш този бушон не се изисква някакво образование...
   Същата вечер пристига на гости и един от другите братя. Катя моли да и дам фотоапарата и карта със снимките от Испания, като предварително ме моли да изтрия някои от тях /особено плажните, на които се виждат момичета по бански/ за да не вкарвам братята и в грях..
   Лягаме си късно, чак около един. Тази вечер получава отговор един фундаментален въпрос, който ни тормозеше с Катя, докато си говорехме в Мерзуга- да не да спят с дрехите тези хора, че все изглеждат толкова омачкани и лекьосани... Отговорът е 42...А не, това беше на друг въпрос... Та да, новопристигналият брат се отбив по веднъж в седмицата насам и няма собствена спалня, затова спи в салона с мен. Свали си шапката от главата, изу обувките, зави се и заспа като пич... На следващата сутрин само сложи шапката отново, обу се, оплакна очи и замина на работа...и те така...
   На следващият ден ставам рано, за да мога да си взема довиждане с Кати и още в 8 потеглям към Tinejdad, на 13км по пътя.


 Още на входа намирам заведение с интернет и спирам да се разсъня с едно кафе. Носят ми го с минерална вода, въпреки, че не съм я поръчал. Не обръщам внимание, което в последствие ми излиза през носа- сметката ми е 20 дирхама. Не ми се спори, за да не си разваля настроението от времето прекарано с Кати и семейството и.
   Мароко е страна на крайностите. Тъкмо ти се случи нещо страхотно, което да предизвика широка усмивка на лицето ти, и попадаш на някой, който ти я вгорчава. Но като се замисля при нас не е по- различно. Просто тук е различен свят, сетивата са изострени до крайност и възприемаме всичко много по- пълно и лично.


   Потеглям отново и километрите се нижат с лекота. Скучно ми е, заобиколен съм от каменна пустиня. По едно време- портал насред пустинята. Защо е построен и е там- няма знак. Ням нито табела, нито надпис...нищо... В последствие разбирам, че това е граница на провинция. Но мисля, че е традиция само из южно Мароко, на север не видях нито един.


   Не веднъж споменавам, че в голяма част от градовете и селата мизерията е повсевместна. Но за пръв път видях всичко наоколо да е покрито с разкъсани найлонови торбички и хартия. Дори снимката не показва добре мръсотията между Tinejdad и Tinghir...


   Към два и половина стигам Tinghir, откъдето се отделя пътя за пролома Тодра. Завивам наляво и поемам нагоре, но някак си нямам желание. Като че нещо ми шепне да се откажа, че не си струва. 
   Приближавам ресторантче и спирам да питам за цената на таджина- 70 дирхама...брат, луд ли си? Продължавам нагоре и ме настига колоездач. Започва да ме убеждава да спя у тях, евтино, в истинско берберско семейство и типичната им храна...Мой човек- истинска берберка ме покани в своя дом, нахрани ме и ми осигури легло, предложи приятелство и приятно прекарано време без да иска нищо, освен човешки контакт... Накрая се почувства неудобно, че и подарих камилката от палмов лист...дет викат американците- beat that...


   В следващият момент просто обърнах колелото, заебах пролома и потеглих към Пролома Дадес. 
   Спрях в центъра на градчето да хапна. За 55 дирхама ядох таджин с агнешко, придружен с две купички маслини и чай. Заговорих се с един от клиентите, местен, работещ в Амстердам. Бил си дошъл за кратка ваканция и след два дни заминавал отново. Предложи да ми покаже хубав магазин откъдето да си купя традиционна джелаба. Викам що па не, да видим. Е да, имаше хубави джелаби, симпатично магазинче беше, ама се опитаха да ме измуфтят 600 дирхама...чакай малко е пич, хич да не е имам предварителна информация за цените.. Изобщо не се и пазарих, казах им чао и си заминах, докато се опитваха да ме спрат. Вкиснах ми настроението съвсем с това евтино търгашество...



   Пътят беше в добро състояние и се караше леко. Въпреки това се чувствах изцеден, по скоро емоционално, отколкото физически, но даваше сериозно отражение. 
   35км по- нататък стигнах някакво селце. Вече бях доста уморен и исках да спра, но в единственият хотел ми искаха 450 дирхама, така че уморено продължих да въртя педалите.




   Налагаше се а стигна до Boumalne, на около 20км по- нататък.  Честно казано да караш н свечеряване насред пустиня, да не виждаш нищо друго освен гол камънак и да се чудиш къде ще спиш...е, много е скапано! Още повече че имах някакъв срив в настроението и ми се отразяваше сериозно. Въпреки това успявах да се насладя на гледките.



      Вече в Boumalne открих относително лесно много приятен хотел.






   Удоволствието /а то наистина си е удоволствие/ ми излиза 80 дирхама и след един дълъг душ се чувствам доста освежен. Качвам се към заведението да пия един чай. Предлагат ми да хапна, менюто беше около 80/90 дирхама, не помня вече, но не ми се дават толкова пари. Въпреки това си взимам поне една супа, 20 дирхама е и е супер вкусна. После разбирам, че се казва "харира" и се скъсах да я ям /на доста по- добри цени, но за това по нататък/.
   Днес съм минал 126км и, след топлата супа и чай, буквално умирам в леглото.

петък, 14 март 2014 г.

С колело из Мароко- част седма

   Мерзуга е място, което не ти позволява да припираш, всичко тече бавно..Събрал съм багажа, но си пия спокойно кафето. Потеглям чак към десет.


   Имам два варианта пред себе си- да се върна чак до Ерашидия и оттам да си хвана главният път за Оурзазат /в Мароко второстепенни пътища почти няма, почти през цялото време карах по главните. Другият- да се върна до Ерфуд и оттам да хвана втростопенен път, който виждам на картата. Разбира се, вторият вариант печели без обсъждане.
   Пътя към Ризани отново се точи тегаво. Значи на идване причината не е била умората. Просто наоколо няма нищо на което да се спре погледа, а асфалта е похабен и скорост се поддържа трудно. Въпреки че съм починал едва успявам да се движа с петнайсетина километра в час. Ризани се намира на 35км, но съм решил да не спирам за почивка там, а да се понасиля и да се добера поне до музеят на фосилите, чиято табела видях преди 2 дни.
   Усещам, че плътно до мен се движи някаква кола, завъртам глава и..изненадааа... германците, които снимах преди два дена са изравнили кемпера с мен за да ми направят една снимка  движение. При това на почти същото място, където се снимахме. Спират да разменим впечатления и те се разделяме всеки по своя път.


   Скуката отново ме обзема, но с малко по малко приближавам към градчето.


   Всъщност това е някаква малка махаличка преди самото Ризани, ама и се радвам като дете. Най- сетне някаква визуална промяна. Направо не ми се мисли как са пътували някога камилските кервани с дни, без да видят нищо друго освен голата пустиня. Как няма да са едни от най- големите философи на времето си...



   Между другото представите ни за оазисите са доста детски и наивни. В по- голямата си част се виждат само групи от прашни палми и напукана, камениста почва. Зеленина /освен палмите/ практически няма.




   Пътят от Ризани към Ерфуд не е много по- добър като състояние на асфалта, но е заграден от градини и е приятно да се кара. Въпреки това стигам до музея с облекчение, защото вече съм се поизморил.


   Като истински и подозрителен българин не вярвах, че това малко парче ще да тежи 90 кила. Е не знам дали са 90, ама тежеше и то много, да знаете...



   Входа наистина беше безплатен, с влизането към мен се приближи мароканец. поднесе ми чашка чай и попита говоря ли френски, след което се оттегли.




   Музеят всъщност са няколко витрини наредени така, че се да минеш през всички преди да влезеш в магазинчето. Преди да мина и половината се появи едно момиче, което учтиво ми предложи /на английски/ да се върнем в началото и така ще може да ми обясни за експонатите.




   Аз пък учтиво и благодарих и още по- учтиво и отказах. Просто ме няма да запомням разните му там факти, дати и дреболии съпътстващи всеки елемент от експозицията.




   Вярно че този "музей" си е типичен туристически капан, но на мен ми хареса. Беше ми приятно да разглеждам експонатите, още повече ми хареса, че хората са си направили труда да направят нещо различно с което да спечелят интереса на туристите към магазина. В повечето случаи тези магазини са просто една полусъборена барака с нахвърляни на 2 дъски отпред камънаци, покрити с прах от вятъра и преминаващите коли.



   Още повече ми хареса факта, че можеш да разглеждаш стоката без някой да ти виси постоянно на главата, да ти бута нещо и да те убеждава, че ще ти го даде супер евтино. А и в интерес на истината тук имаше доста красиви неща, стига пари да имаш /както навсякъде/.




   Въпреки че не можех да си позволя излишни разходи реших да си купя един камък с връзка за врата. Струваше около 3 евро и силно подозирам, че из Малага мога да намеря нещо подобно за тази цена, ама пък няма да е докарано от Сахара. Дето се вика- само спомена си струва повече. Пък и исках да купя нещо, хората наистина бяха вложили старание за всичко това, нещо рядко срещано в Мароко.



   Отпочинал яхвам колелото и малко по- късно съм в Ерфуд, откъдето поемам по второкласният път, намерен на картата. Не могат да не ми направят впечатление тукашните крайпътни лампи- всяка със собствен соларен панел. И това в "изостанало" Мароко, мда.
   Не помня колко километра по- късно стигнах до някакво градче -Jorf, много, ама много мръсно място. Там за пръв път видях  жените нинджи. Противно на широко разпространеното мнение Мароко е доста либерална страна. Момичетата и жените масово не крият лицата си /само косата/ и досега не бях видял нито една нинджа. А тук видях дори жени, които така придържаха бурките, че им се виждаше само едното око.
   Бях поуморен и реших да пия един чай. Лепва се някакъв местен, Хасан. Оказва се, че говори испански и ми предлага спане за 30 дирхама. На нам си колко км по- нататък живеел баща му, в берберска палатка, край някакви кладенци. Той тази вечер нямало да е там би в града да си види децата, но баща му щял да ме приеме и нагости.  Съгласявам се без да му мисля и той ми рисува карта и обяснява как да го намеря, за да не се объркам. Трябва да мина следващото село, на 7км по- нататък и още 4 километра до палатката на баща му. Пия чая и потеглям.


   По пътя мяркам тази руина и спирам да я разгледам. Вътре има една много дълбока дупка. В последствие схващам че е било кладенец, но за момента не ми е много ясно, макар да го подозирам, заради този капак отпред.
   Стигам до селото и ми остават 4км до нощувката, но задухва много сериозен вятър и едва успявам да пресека селото. Движа се толкова бавно, че тълпи деца хвърчат около мен и ми подвикват нещо. Не разбирам какво точно, но не са дружелюбни.  Е, поне половината викат стандартното- един дирхам моля. Някои явно псуват, но не обръщам внимание, в момента съм зает да се боря с вятъра. Загубена битка, както разбирам, когато стигам края на селото...


   ...надига се пясъчна буря и просто няма начин да мина оставащите ми 4км.  Пясъка ми се навира из очите и успява да ми изкара дясната леща, добре че в багажа си нося резервни.
   В началото на селото видях табела за хотел, подозирам че ще е от скъпите, затова питам местен дали няма друг. Ами няма, ще трябва в този да ида. Лепват ми се две хлапета да ми покажели. Какво да ми показвате пичове, виждам и сам табелите...ама не ме разбират и продължават  техните колела край мен...
   Стигаме хотела, забутан малко извън селото, без проблеми, измежду къщите вятъра и пясъка не е усещат много. Красив е, със сигурност не е от евтините, заобиколен с градини и високи огради. Звъня на звънеца, но никой не отговаря. След няколко опита решавам да прескоча оградата и да потърся който и да е. Намирам Хасан, извинява се, че работел в градината, слушайки музика и затова не ме е чул. Идва да отвори портата, за да си прибера колелото.



   Хотела е страхотен, няма спор. Построен е от някаква французойка, в момента била в Казабланка по работа. От цената ми се завива свят- 300 дирхама, почти 30 евро. много бре, Хасане... А той ми вика, че през сезона стаите вървяли по 1300...  Нямам голям избор, затова плащам. Недостатък е, че хотела няма интернет, а и тока не е съвсем наред- намирам малък маслен радиатор в стаята и решавам да го включа, че ми е студено нещо, а то лампите веднага почнаха да мъждукат, вместо а светят...смях..
   Ядосвам се, изчезнало ми е знамето на ремаркето. Сещам се, че по едно време усетих някакво дърпане назад, когато децата търчаха около мен, но  бях решил че е от блъскането на вятъра, а то те са ми го откраднали. Обмислих и варианта да го е отнесъл вятъра, но няма как да е просто. В крайна сметка си вадя котлона за да си приготвя вечера и повдигам рамене- нищо не мога да направя, колкото и да се нервирам.
   На сутринта, въпреки че още ме "боли" заради високата цена, се чувствам добре. Събирам багажа и слизам долу, а Хасан ми е приготвил чай. Пия го и натоварвам колелото, като не пропускам да питам какво му дължа за чая /вечерта също ми беше приготвил и седя за компания до мен докато си пишех в тетрадката, въпреки че не го бях молил/, а той ми вика че нищо. Доволно.

   Потеглям без да се бавя повече. Трябва да е около 9 часа, но по улиците не се вижда жива душа. И още по- добре, защото още съм малко ядосан за липсващото знаме.


   Край пътя терена целият е като че в огромни къртичини, макар за момента да ги оприличавам на вулканични кратери. Нямам и идея какво са, а и не ми се приближава към тях.


   Има няма половин час по- късно минавай край някакви палатки. Възрастен мъж ме вижда и започва да ме вика и да търчи към мен. Спирам да видя какво е станало, а то се оказва бащата на Хасан. Не, не на този от хотела, а на онзи, който предната вечер ми предлага да спя при баща му за 30 дирхама. 


   Кани ме да пия чай и успява да ми обясни, че Хасан щял да дойде всеки момент. Наистина, няма и половин час по- късно пристига. Извинявам му се, чувствам се неудобно, че съм карал баща му да ме чака. Той пък е облекчен, предупредил баща си да гледа за мен, а той като съм се забавил тръгнал да ме търси. Притеснили са се заради бурята да не е станало нещо с мен. 

   Мястото се нарича "Bivouac les Touareg Chez Bachir", a Хасан и баща му са много приятни хора. Предлагат ми да ми покажат водните кладенци, с които е известен този край.


   Оказва се, че това са кратерите, край които карам цял ден.




   Кладенците не са това, което ние сме свикнали да наричаме кладенец. Това са си цял лабиринт от подземни галерии през които някога е текло вода и се е захранвал оазиса на намсиколко километра от тук. Каза че и в големите летни жеги много хора прекарвали дните си тук долу, защото било по- хладно. Но вода няма от около 50 години. Според бащата на Хасан причината е в постепенното разделение между араби, бербери и туареги е основната причина, навремето са работели задно и са докарвали водата до повърхността. Е, предполагам наличието на съвременната напоителна техника, тръби и прочие, също имат пръст..


   Става време да се сбогувам с баща и син и да продължа. Въртя педалите по, сякаш, безкраен път с постоянен насрещен вятър. Няма и час, а вече съм уморен. 


   След 15/20км стигам до някакъв оазис. Разбира се има и малко градче, но по неизвестни причини ми е неприятно. Има нещо в него, което ме отблъсква, затова просто преминавам през него, на километър след края му виждам крайпътно заведение с wifi и спирам да пия кафе. Влизма в couchsuring, надявам се да си осигуря безплатно спане, когато стигна в Оурзазат.
   Час по- късно отново съм на педалите. Тъкмо потеглям и пред мен спира мотор. Хуан, на път за Tinejdad. Пуши по цигара докато си говорим и е уговаряме да пием по чай довечера, ако стига до там. 
   Продължавам напред и пресичам малко село. Явно има училище и учениците се прибират. Две момчета с колела се залепят да карат покрай мен. Опитват се да си говорим, но знаят само 3/4 думи на английски. Единият ме кани на чай в тях, но отказвам. Някак си неудобно ми е, дори не можем да говорим, ще се чувствам неловко.
   Продължават да карат край мен, пресичаме друго село, а на изхода друга група ученици. Молят ме да спра за да си поговорим.



   Питат ме за вода и без да се замисля вадя бутилката и подавам. Добре, че си нося три бутилки, защото народа наистина е жаден. 


   Английски говори само Кати /момичето  колелото на горните две снимки/ и превежда на всички. Любопитни са и очаровани, че някой може да предприеме такова пътуване. 
   Кати ме кани на чай у тях. Приемам. Кара край мен и си говорим. Щастлива е, защото учи английски, а освен с учителя, няма  с кого да си говори. Оттук минават много каравани /малко преди това ме задмина редица от 11 каравани/, но туристите просто не спират в такива малки, с нищо забележими, селца.
   Питам я два пъти дали няма да е проблем /не забравям, че сме в мюсюлманска страна все пак/, но тя ме успокоява. Баща и го нямал в момента, а ако бил тук щял да бъде щастлив да ме приеме за гост.
   Представя ме на двете си сестри и жената на брат и, които живеят в момента в къщата. Каза ми, че са 7 сестри и 7 братя, но са пръснати из страната. Баща и бил в момента на гости на брат и в Рабат.
   Сядаме около ниска масичка да пием чай. Тя превежда на сестрите си и разговора върви леко и приятно. Предлагат ми да остана да спя у тях, а аз нямам нищо против, въпреки че съм минал има няма 50тина километра.
   Питам я защо се крие на снимките,  тя казва, че не е харесва, била с прекалено тъмна кожа и прекалено слаба, искала да е по широка в ханша...а в Европа жените биха убили за нейната фигура.... Разглеждат снимките и се радват, бедно семейство са и рядко са пътували. В действителност познавам по- голяма част от Мароко, отколкото те са виждали някога.
   Пита ме как си готвя, а аз и показвам газовото котлонче. Изумени са от кафеварката, никога не са виждали такава и ме молят да направя показно как се ползва. Изумени са как така водата, уж сложена долу, се оказва горе. Опитах се да обясня, но май не ме разбраха.
   На вечеря ядем всички заедно. Приготвили са таджин и всички ядем от една чиния, донесли са ми малка лъжичка, ако искам да ям с нея. Но както се казва- в Рим, като римляните, така че храбро чупя хляб и потапям пръсти. 
   Прибира се от работа и брат и и веднага сяда на трапезата. Весел е, а като ме вижда се усмихва още по- широко. Започва да ме разпитва за какво ли не и постоянно се смее. Изобщо в къщата е много весело, смеха е нещо съвсем естествено.
   Няколко часа по- късно ми постилат на ниските възглавници и заспивам като цар. В процеса на разговора съм поканен и решил да остана още една нощ в селцето Игли, което едва успявам да намеря на картата.