вторник, 28 февруари 2017 г.

Почивка из Покхара

   03.12.2016

  Днес ранно ставане…ама друг път! Не че пак не се събудих къмто 8, но в сравнение със ставането в 6 си е направо подобрение.



   За днес е предвидено разходка край известното езеро, магазините, кафенца и евентуално засичане с барселонската двойка. Като ранно станал излязох да пия кафе, че народа още си спеше дълбоко. Намерих едно доста европейско изглеждащо и приятно заведение близо до хотела, закачих се към wifi-то за да пратя съобщение къде съм, когато се вдигне народа и се отдадох на релакс.
   По някоето време взеха да пристигат един по един и докато обсъждахме как да намерим хотела на барселонците….и те минават покрай нас, бахти съвпадението.  Привикахме ги при нас, търсеха си къде да пият свястно кафе, а нашето беше добро, само не помня как се казваше кафетерията. Вярно цените бяха европейски, но и качеството беше на ниво.


   А банановите палачинки…йъм йъм…
   Оказа се, че те са пътували малко над 14 часа. Паднал им кардана на автобуса… спукахме се от смях, бахти и съвпадението.


   Полафихме си и се разделихме, че те си имаха планове за денят, а ние се запътихме да търсим езерото Phewa Tal.


   То се оказа на един хвърлей от нас, ама ние не знаехме, та си направихме една дълга разходка по главната улица. А то било зад сградите от другата страна на улицата.


   В езерото има едно островче с храм. Заради ограничените си средства не отидохме до него, иначе много от местните отиваха на поклонение.


   Край брега забелязах немалко потопени лодки. Знам че понякога лодките се потапят под вода за да не гният, обаче попитах една жена и ми каза, че са потопени защото се счупени. Изгледах я шашнат….добре де, изгорете ги, ама да ги потопите така грозно край брега…


   Жената продаваше нещо за ядене, не ми беше ясно какво е, но си изчаках чинно реда и си поръчах.


Жената преди мен се засили да и плати, а аз внимателно гледах какво ще и поиска…а тя явно я помоли да изчака малко отстрани, явно искаше да ме изсмуче. В крайна сметка ми взе 50 рупии за това в кесийката. Доколкото схвана е изсушен и незнам си какво ориз с добавени разни зеленчуци и не знам какво още. Пикантно. Квадратните картончета са лъжичките. Хареса ми иначе.


   Малко по нататък тази женица продаваше разни бижута направени от нея. Спряхме се да си поговорим с нея и да си купим нещо. Английски много не говореше, но я предразположихме, особено Пабло с неговата усмивка и записващ видео.


   Крайбрежната алея е много приятна и, както навсякъде, пълна със заведения.



   Спряхме за кратко да си починем на една пейка…


   …край едни жени и децата им, които се къпеха и перяха в езерото…


   …а едното момиченце като ни видя веднага притича към нас и завика „money, money...“. От малки знаят бре…Карлос и даде 5 рупии, а тя веднага изтича щастлива към майка си махайки ги във въздуха.


   Разминахме се с тази продавачка на плодове и поисках да купим ябълки, че вчера много ни харесаха. А тя пък ми изтърси 350 рупии за килограм… Луда ли е, вчера ги купих за 120 рупии и дори така съм сигурен, че платих туристическа цена.
   Ходехме си ние, чудехме се къде да обядваме и хоп…


   …испански ресторант… Момчетата не можаха да устоят на възможността да си хапнат нещо испанско…


   Персонала са местни, но собственичката е испанка и работи наравно с персонала, така че храната си е автентична…



    …въпреки че аз пак си заложих на местната кухня, поръчах си Aloo Puri, испанско можех да си ям когато се върна в Испания. Много вкусно между другото.



  Накарах Пабло да ми позира, че да го ползвам за прикритие и да хвана този образ, който просеше по улиците. Ако някой от тях те види да ги снимаш обикновено идваха да ти се карат и да искат пари. Мяркахме го всеки ден, в последствие разбрах че принципно така се обличат свети хора, но те не просели по този начин. Местните обикновено го гонеха.


   Върнахме се в хотела за да починем, аз обаче постоях около час и отидох пак да се разхождам.



   От един уличен продавач си купих пържено крилце и пържено варено яйце, придружено с някакъв лютив сос (яйцето ми излезе 30 рупии, а по планините ми искаха 260 рупии за две варени яйца...).Мен си ми хареса, макар вкуса да беше малко странен. А още по- странно беше…


   …да видя колело българско производство барабар със знаменцето на него. Повъртях се наоколо я видя собственика, но не се появи та си продължих обиколката.
   По- късно си бихме една среща с барселонците за да пием по нещо, пък и ни закараха до един нощен клуб с жива музика, който им бяха показали предният ден. Вокала беше пълна скръб, ама AC/DC  са си гот, пък и атмосферата беше приятна, а бирата студена.

   04.12.2016

   Пак пихме кафе във същото заведение и се разделихме. Карлос и Пабло бяха решили да наемат скутери и да обикалят, докато аз и Алберт предпочитахме колелата. Мен не ми стискаше много първо защото ми е малко трудно да карам скутер (мотор ми е доста по- лесно), второ трафика в Непал е ужасен и то не само заради обратното движение. А и не бях карал от много отдавна, та се съмнявах във възможностите си. А пък Алберт съвсем нямаше опит.



   Снимка с телефон от екрана на фотоапарата на Алберт. Тези снимки май няма и да си ги видя, жалко.
   Отне ни около час обикаляне докато си намерим колела на нормална цена, искаха ни по 20 евро в началото, накрая намерихме за по 550 рупии на колело. Бяха доста сносни между в другото.
   Тръгнахме да търсим една от местните забележителности- World Peace Pagoda. Единият от начините е да се пресече езерото с лодка и да изкатериш баира, но лодката струва 500 рупии в посока (едни десет евро в двете посоки) които нямаме желание да даваме. Другият вариант е с такси, което иска 1200 рупии и последното е по пътя- едни 8км горе долу. То ние си ги поудължихме, защото объркахме посоките, ама на кой му пука, прекарвахме си добре. Е поне аз, Алберт си беше малко мрънкало. То вярно и изкачването си беше сериозно.


   Докато катерихме хълма в правилната посока се засякохме с другите двама, които вече се спускаха. Разменихме малко информация и пак нагоре. Наложи се и да побутаме, в крайна сметка големият венец на колелото си беше доста малък, а склона доста стръмен, въпреки че пътят го изкачваше на зиг заг. А и слънцето напичаше здраво.



   Пътят стига до едни ¾ на склона, после се продължава по стълбите, които са заобиколени от заведения и магазинчета. Има си и паркинг за колела…и това е Непал дами и господа, държава която смятаме за изостанала. Тя си е изостанала де. Направете си сами изводите.


   Самият храм не е нищо особено, да не кажа скучен. Всъщност и той е малко като онуй грозното- Ким Кардашиян. Известна е защото е известна. Не е нищо особено, дори скучна, няма дори вътрешно помещение…




    …но гледката от високото е върхът. Всъщност тази гледка може да я намерите на една от най- известните пощенски картички от района. Зад мен е масива на Анапурна.
   Купих бутилка студена вода за 25 рупии и потеглихме надолу. Не можах да се насладя като хората на спускането, защото спирачките ми не държаха много, а асфалта беше на бабуни, но какво пък, не е като да се изкачваш.


   На слизане минахме край някакъв пазар и мернах една полускрита табела и свирнах на Алберт да спрем и да хвърлим едно око. Оказа се, че зад пазара имаше нещо кръстено Davis Fall. Водопад някакъв, вход 30 рупии и забранено за колела. Нищо де, излязохме от пазара за да вържем колелата, полицаят на входа дойде с нас да ни покаже къде можем и потвърди твърдението на някакъв съмнителен субект, че трябвало да му платим 20 рупии за да ги наглежда. Добре де, за 20 цента няма да се караме я.

                                                                                                      Макет на Анапурна



   По това време на годината водопада не е нищо особено, но пък гледах снимки от дъждовният сезон и тогава наистина е внушителен. Иначе беше толкова заграден с решетки, че е почти невъзможно да се види нормално. Последната снимка съм я направил изкатерил се като маймуна по оградата.



   Намираше се и това кладенче. В Непал монети няма, парите са книжни, но край кладенчето се продаваха монети които в последствие се хвърлят и явно целта е да паднат на колоната със статуята в центъра.
   На излизане един дойде да ни иска пари за пазенето на колелата. Викам му, че вече сме платили, но дой досаден...20 рупии та 20 рупии. Теглих му една майна и потеглихме.


   Потеглихме към туристическата част за да се закачим към интернет и да видим накъде са нашите хора, а това добиче реши че Алберт му е рода и почна да се търка в него.


   Новини нямаше никакви, така че поехме към централната част от града да видим дали ще открием нещо интересно далеч от туристите.




   Алберт се размрънка колко бил уморен и гладен. Предложих му няколко заведения, но не му хареса нито едно, всички бяха от местните. Накрая от немай къде се съгласи да седнем в едно също така мизерно като останалите. Храната беше много вкусна, а газираното много евтино- 45 рупии за фанта/кола. Всъщност за две порции chowmain и три газирани платихме 280 рупии всичко.  Омете си всичко момчето.




   Натъпкали добре резервоарите продължихме и попаднахме на някакъв индуиски храм, намиращ се на висок хълм. А от високото…



   …видях един двор и индийска сватба…



   ...а някои от сватбарите се разхождаха и из храма.
   Оттук мислехме да търсим един манастир, в интернет  бях намерил някаква информация че имало такъв наоколо, но Алберт му беше писнало и си тръгнахме обратно към туристическият район. Хубавото е, че дотук беше само леко нагорнище, т.е. сега щяхме да спускаме.



   Видяхме и едни момчета, играещи на тенис на маса. Спряхме да погледаме, Алберт се чудеше дали да не ги попита да поиграе с тях, но в крайна сметка не се престраши.


   Тук някъде видяхме и този човек да троши камънака с чук за да се използват в последствие за покритие на тротоара.
   Минахме и край едно фото студио и ми хрумна да спра и да питам дали имат фотографски ленти, защото на Пабло вече му свършваха, а не беше лесно да се намерят. Пича се обади по телефона и ни каза, че може да ни осигури за утре, ако платим предварително. Чудехме се, но решихме най- добре да дойдем заедно с Пабло и той сам да си прецени цените и качеството, пък и бройката.
   Върнахме колелата навреме, даже час по рано, мисля в шест затваряха и поехме към хотела. Карлос и Пабло тъкмо се бяха прибрали, много доволни и те. Разменихме впечатления, изкъпахме се и след кратка почивка отидохме да потърсим нещо за ядене. Аз им предложих да се забием в едни тъмни улички до хотела, далеч от туристическата врява и неоновите светлини, където открихме малко ресторанче в което се скъсахме от ядене. Аз лично направо преядох, а накрая платихме общо около 15 евро.  

   05.12.2016

   Днес станахме рано по вина на Карлос, събуди ни още преди осем, макар вече да не помня защо. Минахме през рецепцията за да поръчаме да ни купят билети за утрешният автобус, това е друга безплатна услуга. Всъщност утре щяхме да се разделим. Аз, Карлос и Алберт искахме да идем до един национален парк да разгледаме джунглата и животните в него, докато Пабло имаше наум някакъв фотографски проект свързан с Катманду, където щяхме да се съберем отново в последствие.
   Днес щяхме да си наемаме колела в групово, още снощи бях договорил на едно място за по 400 рупии на човек.


   Като за начало искахме да посетим една пещера, които се оказаха точно срещу Devi Fall, но вчера не ги бяхме видели. Докато обикаляхме с Алберт се срещнахме с една двойка канадци и стана дума за пещери и те ни препоръчаха да я посетим, била хубава.



   Входа е 50 рупии. Към пещерата се слиза по едни вити стълби обградени със статуи от техните си митологии. Всъщност явно пещерите би трябвало да са две, но на входа пишеше, че едната от тях е затворена заради ремонт.


   Навлизайки в пещерата ни посреща бог Ганеш и змията…която не знам каква роля има в тяхната си митология.
   Влагата е ужасна, през минута трябваше да бърша обектива на камерата, който се запотяваше. Снимките също са забранени.



   Подминавайки Ганеш се влиза в една малка пещера (циментова, не естествена) в която беше тази статуя на крава. Местните плащаха някакви пари, а жената пипаше вимето на кравата и после мажеше по челата. Ние решихме че можем да прескочим този ритуал.


   Стълбите продължаваха стръмно надолу, мислех си 1е навярно се минава край подземната река в която се изливаше водопада точно от другата страна на улицата. Ама не.



   Стига се до една голяма и относително кръгла пещера (не я огледах много добре, но определено беше допълнително разширена, не е съвсем естествена) в която има една…като беседка в която имаше статуя приличаща на петглава змия във формата на длан. Тъй като не влязох в беседката то и не можах да я разгледам от близко.  Тук имаше един много строг мъж повтарящ постоянно да не се снима.  Ама нали съм си българче…
   Отскочихме да видим за филмовите ленти, но Пабло не можа да постигне нещо съгласие с продавача, предлагаше му ги за 350 рупии бройката и срок на годност изтекъл през 2007!!! Обаче ни упътиха къде от града можем да купим. Което не значи, че беше лесно. Според гпс-а магазина се намираше на едни 5км от хотела, обаче нещо не ми работеше  чичо гугъл и не беше толкова лесно да се ориентираме. Спирахме на няколко пъти за да ни упътят към някакъв търговски център, а след като го открихме ни отне още поне 20 минути да намерим и самият магазин. Оказа се че имат. Струваха само 250 рупии и срока им беше изтекъл само през 2015… е по- новички все пак.
   Обаче народа беше огладнял, то вярно беше вече обяд, та си потърсихме ресторант. То аз вече бях мярнал някакъв, докато чаках Пабло да пазари, беше в дъното на някакъв коридор и ако не беше табелата на тротоара нямаше и да разберем за съществуването му.


   Оцъклих се като го видях и го попитах защо….а той ми каза, че дългите нокти му били хоби….ами добре… Иначе беше вкусно и евтино. Аз изядох две порции и платих под три евро, заедно с газираното.
   Следващата точка за деня беше евентуално да потърсим един манастир, този който щяхме да търсим утре. Обаче групата нещо я домързя. Били уморени (стига бе, само 5км бяхме минали). Пък и Карлос и Пабло нещо ги беше страх да карат в този трафик, според тях с моторите било по- лесно. Аз обаче нямах този проблем та продължих сам. Няма да се излежавам в хотела през последният ми ден тук я...



   Пък и да си карам из града си беше удоволствие, въпреки че десният педал ми скърцаше и ме дразнеше ужасно. Но пък днес имах хубави спирачки.


   На вход/изходите на доста градчета видях подобни полицейски постове и мисля спираха всички камиони и автобуси за преглед на документите, на колите не обърнах внимание дали ги искаха.



   Малко след като излязох от града намерих пътечка спускаща се от пътя към реката и реших да се измъкна от трафика.


   Само ми се наложи да прескоча едно поточе по тез големи камъни. Изглежда лесно, но камъните бяха доста хлъзгави, а тежестта на колелото не помагаше много в запазването на равновесие, ама нали не паднах…иначе можех да събуя обувките и да пресека с навити крачоли, но ме мързеше.


   Всъщност явно не се бях ориентирал правилно, защото манастирският комплекс се оказа училище. Ама нищо де, поизпотих се, покарах колело, чувствах се добре… Каквото такова.


   Пък и сигурно над половин час се наслаждавах на този приятел да търси обяд.



   На връщане в града се забих по някакви други улици. Даже не знаех къде точно се намирах, но определено далеч от всякакви туристически забележителности. Всъщност дори слязох и забутах колелото за да мога да се потопя изцяло в заобикалящата ме атмосфера. А и ми се искаше да купя тибетски хляб за из път, но никъде не видях. Надявах се да попадна и на зеленчуковите кюфтета, които опитахме в Chame, ама йок.  
   По някоето време бях поел отново с колелото, че времето напредна, но ми се наложи да спра и да питам за посоката към езерото. Не можаха да ми помогнат, за пръв път се сблъсквах с непалци незнаещи никакъв английски. Обаче наблизо имаше някакъв пазар, наврях се да поразгледам и си купих прясно изпечени фъстъци. В крайна сметка се оказах в познат район, оказа се, че съм обиколил целият град от другата му страна…


   …и тъй като бях доста гладен, а и вече знаех къде съм, то седнах на едно местенце да хапна. Освен едната самоса (30 рупиас), която наднича срамежливо, си поръчах и шест парчета от нещо наречено (или поне така звучи) пакора (5 [пет] рупии бройката). Не съм сигурен от какво са точно, прилича на нарязани на тънки ивици зеленчуци, които после са панирани…или нещо подобно. Много вкусно.


   Половин час по- късно оставих колелото (тъкмо навреме, вече се канеха да затварят) и се запътих към едно магазинче да си купя тениска. Нищо особено, просто черна тениска с избродиран на ръка маршрута и пътищата около Анапурна. Можех да сваля цената и с поне още евро, ама ме хвана срам, без това ръчно бродирана тениска за 4е къде ще намери човек…

   Върнах се в хотела, обаче нямаше никой.  Лошото е, че чак сега се сетих как съм преебал Алберт- ключа от стаята беше останал в мен. Нямаше и интернет, така че вместо да почивам тръгнах към кафенето. То пък се оказаха на една тераса на трети етаж на някакви си 100 метра от там, така че…


   …почивкааааааа!


   Поговориха си с гаджетата и отидохме да вечеряме във вчерашното ресторантче. Наядохме се като царе. Освен останалото имаха и от тези хубави рула (пан чапати, омлет и задушени зеленчуци навити на руло с размер колко на два дюнера за 200 рупии), които толкова ни харесаха, че поръчахме по едно за да имаме за из път утре. Аз си поръчах и Aloo Parathi, в България в момента се продава нещо подобно, наречено гюзлеме.
   Тъй като рулата ги поръчахме чак като се наядохме, а отнема време да се направят, решихме да се връщаме към хотела и да се върнем да си ги вземем малко по- късно. Но от друга страна надали щеше да ми се разхожда отново,носех си и книгата, аи трябваше да се попълва дневника, та ги изгоних да си ходят, а аз си поръчах един чай докато чакам. Изобщо много приятен ден.