От Ибиза до Малага с колело - първа част

   20.10.2016

   И така наближи време да напусна Ибиза и да се върна в Малага.  Още миналата година си го мислех, но не помня какво стана та не можах. Тази обаче е решено- ще се прибирам с колелото. Всъщност идеята ми се въртеше в главата още преди да дойда насам, до степен, че опитах да събера палатката и спалният чувал в куфара с багажа ми, ама не се събраха.  Пък пътувах с шефа и предварително ме беше предупредил, че няма да има много свободно пространство, а аз си носех и голям кашон с колелото. Как да е, въпреки това бях прибрал дисагите, пък и котлона и кухненската посуда  и се надявах да не е напразно.

   С приближаване на датата започнах да се оглеждам за палатка и спален чувал втора ръка, но на Ибиза това не е лесно. Няма почти никакво предлагане, то и в Декатлон почти няма избор. То като няма търсене защо ли да зареждат. С палатката беше лесно, беше решено да купя най- евтината палатка, 23 евро. Не е кой знае какво, но за една седмица върши добра работа. По проблемно беше с чувала. Имат и евтини, няма и 10 кинта, но са за температури над 20 градуса, а то аз съм в южна Испания, ама знам ли ги какви са нощите есенно време…пък съм брал студ заради неподходящ чувал в Мароко, не ща пак. Да ама останалите са по 50/60 евро и на мен не ми се даваха толкова. Накрая открих един за 5 градуса, 0 долна граница, за 8 евро, но в Майорка. Е, това не беше голям проблем, защото бях решил да намина през този остров за да видя един приятел и да си взема моят екземпляр от книгата му „Гириз продукшън“ . Проблем беше, че бе резервиран, все пак писах на момичето, не се знае знае ли се. Докато чаках отговор обмислях разни варианти, включително да помъкна одеялото, макар да беше доста тежко. Да не споменавам че беше и на шефа, въпреки че надали щеше и да разбере. Пет дни преди старта момичето ми писа, че запазилият го не се е появил на хоризонта, та ако още го искам…. ИСКАМ! Има си хас да се откажа от спален чувал от 60 евро за 8.  Все пак бях малко притеснен, щот момичето също беше малко заето, та щях да се срещна с нея в нощта преди да отплувам от острова. Т.е. ако нещо стане… Ама да не го мислим сега. Въпреки това си взех един двоен чаршаф.

   Дойде и заветната дата. Ферибота ми тръгваше в 3.25 през нощта, а вечерта ми оставаше още едно шоу. Мислех да поспя следобяда, та да съм отпочинал, ама няма начин, не мога да се отпусна. Цял следобед мина във въртене напред назад, разходки и пиене на кафе. Е, след като бях натоварил колелото още по обяд де… Единствено ми оставаше да свърша с работата, прибера дънките в куфара, да обуя клина и да връча куфара на шефа да ми го върне към Малага.

   Бях доста нервен, все пак доста месеци бяха минали от последната ми обиколка с колелото, а и тя беше кратка, някакви си 4 дни и то в район, който познавах относително добре. Шефа беше споменал, че ако искам мога да се освободя и да не работя вечерта, ама луд ли е, какво щях да правя в къщи чакайки… Та докъм 11 си уплътних времето, ама после….трябваше да чакам докъм 2, да натоваря колелото в баничарката и колегата да ме хвърли до пристанището.
   Ама колегата изчезна нанякъде към 1 си дадох сметка, че е забравил, че ще ме кара. Та скочих на колелото, пуснах всички светлини, светлоотразителна жилетка и газ на педалите. Обаче се оказах късметлия, защото цяла вечер се скъса да вали, но малко по- рано дъжда спря и луната ми се усмихна из зад облаците.

   До пристанището се стига лесно, едни 15км са, половината нагоре, другата надолу, нивелират се нещата един вид. Пък и студено не беше, карах си по къс ръкав без проблем.

   На пристанището лесно, билета ми беше купен още преди седмица. С намалението за живущ на острова ми излезе 23 или 24 кинта. Почетох малко книга и лодката дойде. Натоварих се, вързах колелото, намерих си самолетната седалка, окупирах и останалите две и час по- късно отнесох плувката.

21.10.2016

   В Майорка пристигам рано, някъде около седем. Поспал съм към час и половина- два, свежарка съм, разтоварвам колелото и тръгвам. Не че знам накъде карам, ама си карам. Всъщност трябва да ида до Cala Rajada, където е Ангалот,  моят приятел. Недостатък е, че дотам са 80 км, а на мен не ми се губеха два дни в отиване и връщане. Решението е просто- влак до Манакор и 30км на педалите. Планът е да се видим с него, да преспя у тях, на следващата сутрин пак да се поразходим и следобяда да отпраша за Палма, където да си взема спалният чувал, да преспя у един приятел на моят приятел и рано на следващата сутрин да взема ферибота към континента.

   Та карам си аз по алеята /много удобна крайбрежна алея за велосипеди си имат/ и по едно време спирам до един от комуналните да го питам откъде да взема влака. Уф…на площад Испания е, караш по алеята още 4 километра /брат как ги изчисли толкоз точно бре…/ и по едно време завиваш наляво, но не знам как точно да ти обясня къде да завиеш… Нямаш ядове бе човек, мен ми стига да знам посоката, по- нататък ще се ориентирам някак си.

   Между другото въпреки ранният час по алеята видях доста велосипедисти, явно отиваха къде на училища, къде на работа. Явно когато има условия хората се активизират.

   Гарата я намерих лесно, имаше указателна табела за площада. Във влака може да се качи колело, но да имам предвид, че линията не е електрифицирана по цялата дължина, та ще трябва да сменям еди къде си. Няма проблеми.

   Не ми стана ясна ползата от тези куки на мястото за велосипеди. Не виждам начин да си закача колелото там….

   Моят човек ми се обажда да види накъде съм и изявява съжаление, че валяло много. Аз се оглеждам през прозорците- от ляво облаци и дъжд, от дясно облаци и дъжд, над линията небето поразчистено и никакъв дъжд. А да видим ще продължи ли така.

   Гарата за смяна е по средата на нищото, перонът е широк има няма два метра, колелото едва се сбира. Как да е, стигам до Манакор, слизам и поемам в предполагаемата посока. По едно време гледам един се кани да пресича по пътеката и спирам да го питам за посоката, но докато кажа нещо човека ми маха, благодарейки че съм му спрял за да му направя път и отпрашва. Засилвам се да питам една девойка, ама тя със слушалките в ушите и изобщо не ме отрази. За късмет на едно кръстовище имаше указателна табела та поех в правилната посока.

   Както си карам покрай една сграда, приличаща на склад /чисто бяла стена и без прозорци…/ минавам край вратата…

   …и разбирам че това е хлебарница/сладкарница (тук нерядко вървят заедно), а една възрастна жена прави отпред понички…а на мен ми стържеше, та лигите ми потекоха. Не ми се спираше да пия кафе и закусвам, защото Ангалот ме чакаше, но това щеше да е една добра закуска. Оказа се малко скъпо, пита ме колко искам- кило, четвърт кило… Викам четвърт, все ще ми стигне, баси. Ок, 3 кинта…упс…това не го очаквах, ама си платих като поп. После се замислих…на лунапарковете има често от тези понички и за 2.50 ти слагат едни 6-7 понички, а тук за 3 евро ми сложиха към 25-30 в пакета, повече от достатъчно. Хапнах част от тях на място и другите закачих с торбичката на кормилото за да си ги ям по път и продължих. Вече си следвах табелите, та беше лесно и как си карах…се озовах до гарата, ама от другата страна. Явно още поначало съм потеглил в погрешна посока.

   Най- сетне излязох от Манакор и като почна едно каране… Облаците се бяха разнесли, опасност от дъжд нямаше, ама терена хълмист, нагоре надолу нагоре… По едно време се обажда моя човек да ме пита накъде съм. Викам наближавам Арта. Е…че какъв го дириш в Арта? Абе де да знам бре, табелите така сочат. В последствие се оказа, че зарад тез табели съм въртял едни излишни 10-15км. Испанска му работа.

   Иначе баирите не че бяха много тежки, макар да ме озориха, но миналата година бях за месец на острова и впечатленията ми бяха за относително равнинен остров, ама когато си с кола… Психически не се бях подготвил за толкоз изкачвания, но в един момент започнах да е чудя накъде съм тръгнал да се прибирам с колело, щом тези 30-40км ме поизмъчиха. Накрая се оказа, че съм ги взел за около 2 часа, което не е никак зле.

   Пристигам аз там и човека ма пита…абе ще ли ти се да се изкачим на един хълм, всеки ден го гледам от работа какъв е щръкнал такъв един на среща ми…или си уморен и ти се иска да поспиш? Абе какво ти спане бе човече, за толкоз време дет съм тук остава и да легна да спя. Давай да го видим. Даже не се и преоблякох, прибрахме само колелото, хвърлих чантата на рамо и потеглихме. Минахме през супера да заредим с вода и калории и почнахме да обикаляме за пътека. Спираме някакъв местен, разхождащ куче, да го питаме ама той вика… Ооо, няма начин, няма пътеи за нагоре, трудна работа, само дърве и много храсталак. Няма как. Благодарихме му учтиво и продължихме, докато Ангалот не мерна някаква просека. Туй, вика, ще да е пътечка занагоре. Ами давай, викам аз и отпраших напред. А то явно просека от течаща вода се образувала, ама ние си бичим на пред и хич ни не. По едно време усетих да ме парят малко краката, а то целите изподрани от клонака и смъдят от потта. Викам Ангалоте! Тук има път, ама друг път! Смях падна. Замалко и аз да падна де, на няколко пъти, ама се качихме.

   Ма не било можело…испанска му работа бре.

   От високото видяхме, че тукашната Бузлуджа и е останал само постамента, явно чинията си е отлетяла вече.

   Та от хълма, на който не можеше да се качим, си слязохме от другата страна и излязохме на крайбрежната алея, много приятна между другото.

   Туй не го знам какъв мемориал е, ама си седеше там…

   …а това е една симпатична пещеричка под крайбрежната алея.

   А тук с Ангалот разсъждаваме върху нещата от живота. И по точно над формите на преминаващите туристки, ако не ме лъже паметта…

   …а тук гордо позирам с моята книжка и нейният автор.

   Какво правих вечерта ми е малко смътно вече, помня че докато Анга бачкаше аз ходих да се разхождам нанякъде по някакви тъмни улици ей така, само заради удоволствие от разходката, пък после отидох да му правя компания и да изпия по бира, която купих от лидл. После гледахме някакви серии от „Game od Trones„, пък те за мен си бяха първите гледани и по едното време замалях и отнесох плувката.

   22.10.2016

   Днес станах и отидохме да се поразходим, кафе да пийнем, да видим какво да приготвим за обяд. Беше някакво скапано времето, облачно едно такова, никакво. Върнахме се пак, приготвихме обяда и заседнахме пред други серии от онез с троновете. Ама пък времето просветна и решихме да си направим още една разходка до близкият фар.

   Тоз приятел тук си взимаше обедната дрямка и хич не му пукаше че някакви си минават наоколо.

  Хванахме едни много приятни пътечки, където и намерихме един портфейл на някакъв германец. Пари нямаше, но беше пълен с карти и документи, та го прибрахме за да го връчим на чичко полицай, когато го мернем.

   До фара се стига лесно,  наблизо е, има доста пътеки,а и асфалтиран път.

   А това е пейзажа с една стара наблюдателна кула кацнала на високото. С 42 зоом можех и от по- близо да я снимам, естествено, но тогава как щяхте да се насладите на гледката? А такива кули има нацвъкани по целият испански бряг, в последствие видях доста от тях, някои от близо, други в далечината. Явно някога са служили като предни постове за предупреждение. Нямат даже и приземна врата, имат някаква на 6-7 метра височина и са влизали по стълба.

   Честно казано острова не е никак лош, а ако търсите спокойно място за почивка Cala Rajada е доста подходящо. Само плажовете не обърнах внимание как са, иначе селцето е приятно, има си всички удобства за туристите- барове, ресторанти, супермаркети, автобусен транспорт до Палма де Майорка и летището/пристанището.

   Към два и нещо се върнахме и аз свалих колелото, за да го приготвя за път. На девойката със спалният чувал казах, че ще хвана влака в 18.30, мислейки да хвана другият, с час по- рано, ама да се застраховам аз. Човека на Ангалот щеше да е зает чак до късно през нощта, та нямаше да имам проблеми да стигна до тях навреме и да го чакам.

   Докато сваля колелото и го натоваря вече приближаваше три и половина и ми стана ясно, че влака в пет няма да е моят. А докато тръгна почна и да прикапва.

   Както можете да видите бая се е наборсучило. Малко се омотах с излизането от селцето, малко е, но улицата по която влязох е еднопосочна, а не ми се караше по тротоара, макар че в последствие баш това направих. И докато се въртях като се изсипа един дъжд….ама дъжд да видиш, все едно варела ти изливат от горе. А аз въртя педалите като ненормален да се добера до супера. Аз бях облечен с подходящо яке /за краката и обувките нищо не можех да направя/, дисагите ми бяха водонепропускливи, ама кормилната ми чантичка беше просто издържлива на вода, което означаваше че ако плувам няма да издържи. А то дали да плувам или карам в тоя дъжд….разлика много нямаше. Добрах се до супера и влетях да си купя найлонова торбичка и да я опаковам. Взех две, да има. Излизам…и дъжда спрял. Ама аз пак си я опаковах де.

   Предният ден Ангалот ми обясни откъде да тръгна и да мина, за да не обикалям толкова, но табелите пак се опитаха да ме омотат, при което се наложи да прекося напряко /консултирах се с гпс-то/ съседното селце, което означаваше да изкатеря един хубав баир /и да го спусна след това/ и хванах моят път.

   Та карам си аз, облачно, не вали, смао прикапва по малко, камерата съм я скатал на врата, ама под якето за да е в готовност /ама нещо неприятно се запотяваше обектива/ и се приближава един тунел…

  …малко преди него отклонение и табелка с надпис колоездачен маршрут. Баш тогава се зададе и някакъв германец, както се оказа в последствие. Вика много е хубав пътя, не обикаля много, по- добре си е от карането в тунела. Да ама аз гледам гпс-то, че пътя е с близо километър отклонение, с очите си виждам, че зад завоя почва сериозен баир, за да изкачи планината над тунела, а с акъла си викам…абе лесно ти е на теб с тоя пистов бегач с гуми по тесни от пръста миьч. А тунела е дълъг само 100 метра. Та по живо по здраво пуснах осветлението и напред.

   От другата страна на тунела се спрях за снимка и се замислих дали да не прибера вече якето, топло ми беше, а не валеше от едно известно време и в следващият момент видях как към мен се приближава една водна пелена. Едва сварих да скрия фотоапарата под якето, окопчаване, качулка, каска, шнор…мамка му забравил съм си шнорхела… и като се изсипа….потоп! Ама Ной го нямаше с лодката, та завъртях пак педали. Не помня колко време съм карал така, мисля не много, когато видях в ниското край пътя един от така наречените в Испания Via Verde или в директен превод Зелен път.

   Идеята зад тези пътища е да се използват стари жп трасета и да се направят специално за колоездачи и пешеходци. Почти винаги се пресичат красиви местности, а в същото време си далеч от трафика. Идилия.

   Минавайки по един мост видях откъде мога да се спусна и под моста се „сблъсках“ с 4ма германци, неприятно изненадани от дъжда. Въртяха се на колелата си и се чудеха какво да правят. Аз пък се информирах за посоката и подкарах. Малко по- късно ме задминаха, явно решиха че щом аз не чакам, то и те не са от захар. Пък за карането на колело в дъжд….в началото не е много приятно, ама пък после, де има един лаф, мокър от дъжд не се бои. Още повече, че не беше студено. Поне за мен де, ама и за германците предполагам, те също са свикнали на по- студен климат.
   Продължих аз за Son Severas, знаех че оттам минава пътя за Манакор, имаше си и указателни табелки на кръстовищата, ама по едно време името изчезна от тях. Питам хората, не знаят. Напуснах през една отбивка, докато пресичах едно село /то се оказа самото Son Severas.../ и спрях да питам някакъв човек, тъкмо беше поспряло да вали и бързаше да се добере до колата си. Питам за Манакор, а той ми вика…Аа, дотам е далече, имаш поне 20км….пък и май ще вали.. А стига бе, отговарям, това от облаците ли го разбра? Ама много се смя човека. После ме упъти, по тая улица, по оная улица и по пътя. Пък аз, не знам защо, му викам, че съм карал по един веломаршрут и на него му светва…А, да бе, вярно, можеш да продължиш по него, това е старата жп линия Манакор- Арта, ще те закара баш там. Ами тогава що ме прати първи на шосето, шофьор с шофьор такъв… Полафихме си и потеглих отново.

   Ето ви една снимка от пътя, малко е мъглява заради запотения обектив,пък и пак почна да вали, този път малко по- нормално.

   Единственият недостатък е, че при дъжд се цапа много човек. Локви почти нямаше, много добре е поддържано, обаче гумите хвърлят доста кал и пясък по мен и колелото. Когато стигнах Манакор бях толкова кален, че ме беше срам да се кача така на влака. Питах за най- близката бензиностанция с автомивка и там се пръснах с водоструйката. И колелото и мен. То краката и обувките ми бяха толкова мокри, че водоструйката не можа да влоши особено положението. Само дет обувките от червеникаво кафяви отново станаха черни.

   Нямам идея какво и за какво е нарисувано това на тротоара /че е гущер успях и сам да разпозная/, но го имаше нарисувано на доста места.

   Докато чаках влака /този в 18.30 го изтървах, хванах следващият по- късно, предупредих момичето на време да знае, че ще закъснея, да не да шитне чувала на някой друг/ си взех кафе и да ви кажа малко е неудобно да бутате и качвате колело във влак, да държите билета /обикновена бележка от касов апарат, която ви е нужна за да слезете/ и да мъкнете и кафе. Ама както виждате реших проблема.Та возя се аз във влака, в приповдигнато настроение съм, дъжда не можа да ми го скофти, даже напротив, чета си книжката и по едно време се чува глас „А, тук не трябва ли да сменяме влака“ Скочих като ужилен, огледах се за екраните, ама те не работеха нещо. Изстрелях се като прекалено люто къри от чувствителен стомах. Книгата в раницата, раницата на гърба, чантичката на кръста, телефон, глупости, колело и на бегом навън. През прозореца отново поглед към седалката да не съм забравил нещо и другият влак дойде. Уф, навреме.

   Останалото няма какво да ви разправям, намерих лесно девойката, купих доволен чувала, намерих къщата където ще спя и към дванайсет вече бях на гости на Морфей.