От Ибиза до Малага с колело - четвърта част

   28.10.2016

   Събудих се достатъчно рано…

   …за да видя изгрева. Беше малко облачно, дано не завалеше. Събрах набързо цирка, хапнах един домат и потеглих. Исках днес да стигна до Алмерия, дето се вика бях малко поизостанал с план графика.

   Алмерия град имам предвид. Границата на провинцията я пресякох няма и час по- късно.

   За пътя до Мохакар нямам много ясни спомени.

   Помня че минах покрай няколко красиви селца и заливчета.

   Пътят не беше особено тежък, въпреки че бяха постоянно спускания и изкачвание, но се виеше покрай морето и беше много красиво.

   Спомням си, че спрях в някакво селце по пътя и седнах в едно заведенийце. На плащада имаше 3-4 такива, но другите бяха празни, личаха си че са английски, а от опит знам, че по- пълното заведение обикновено е по- добро, дори да изглежда по- мизерно. Всъщност се оказа, че и то е английско, попитах на испански за една тапа (мезе един вид) от менюто, че не ми стана ясно какво е (менюто беше на английски) и жената ме пита дали говоря английски за да ми обясни по- добре, че нейният испански….ясно. Тапата ми стана ясна бързо и си поръчах една. Свински мръвки в доматен сос, малка порцийка, евтина (един кинт) и достатъчна за да захраня батериите.

   До масата ми бяха сложени едни 10 двайсетлитрови туби. Как си пиша покрай мен минава един камион-цистерна и шофьора ми вика, няма се притесняваш, ей сега ще дойда. "Ам добре...", му викам, "...аз съм тук" и са хиля, явно се обърка човека. И замина. Аз продължих да си пиша и половин час по- късно камиона спира край мен.  Шофьора слиза  и се приближава към мен. „Ей сега ще ги напълня“ и ми сочи тубите. „Ами добре“ му викам, „Ама го кажи на жената вътре, че аз съм само клиент“ и пак се хиля. Той ме огледа малко тъпо и вика „Баси аз с всички тез хартии и телефони те помислих за шефа“ и прихнахме в смях. Пък аз си водя записките, на една страна съм хвърлил телефона, на друга батерията, на трета камерата… Абе разположил съм се дет се вика.

   Продължих си пътя и не помня колко по- късно стигнах до Мохакар, едно дъъъълго село на брега. Доста е известно, има си достатъчно барове и дискотеки, наричат го понякога Ибизата на бедните, защото младите, които не могат да си позволят да идат до Ибиза идват да купонясват и да се друсат тук.

   Карам си аз тук, къде по пътя, къде по алеи, къде пак по пътя…по едно време прескачам един тротоар за да продължа по появилата се от нищото алея. И докато слизах внимателно от бордюра изведнъж…

   …нещо изпращя и задната гума блокира. Обърнах се да видя и в първият момент не можех да схвана какво точно виждам. Помислих, че със слизането от бордюра съм потрошил багажника. Едната от бутилките се беше спраскала откъм дъното и хвърляше вода като фонтан...

   ...свободният край на лентата с която връзвах горният чувал се беше освободил, паднал надолу, увил се около оста и в следващият момент като дръпнало…и багажника заора в гумата. Пълен блокаж.

  Те сега я втасах, викам си. Като за начало не можех дори да разтоваря, ремъка нямаше как да го развия, а ножа с който да го разрежа беше баш в лявата дисага, притисната от чувала. С голямо усилие успях да поосвободя ремъка, изпразвайки спуканата бутилка с вода и успях да се добера до ножа, с който прерязах излишното парче и можах да разтоваря и преценя щетите.

   Както виждате основната пръчка на багажника се беше изкривила доста сериозно, а е право парче желязо, при което платформата се усуква и задира в гумата. За късмет гумата беше само леко надрана от болтовете.

   Чудех се какво да правя. Наблизо няма веломагазин, зоната е почти само хотели и заведения. Дори и да има от опит знам, че малко магазини в Испания разполагат с багажник за колело с дискови спирачки. Гледах, чудех се и накрая като го напънах… успях да го поизправя. С няколко сериозни напъвания го вкарах горе долу в използваем вид, натоварих и продължих.

   Вече ми беше заминал всякакъв мерак за почивка, от една страна ми беше криво заради багажника, но от друга бях доволен, че проблема засега е решен и бях отново на пътя.

   Напуснах Мохакар изкачвайки някакви планини. Беше дълго и изтощително изкачване, но поне вода имах в изобилие, въпреки спуканата бутилка. Отляво баир, отдясно баир, по средата аз. Изкачвам баир. 

   И така докато не стигнах до едно малко, красиво селце. Ама не спрях, исках да продължа, бях са напушил дет се вика. А пък и оттук започна едно хубаво спускане с 50км/ч, макар че спусках и сълзи ми пълнеха очите…

   …ама не заради вятъра от скоростта, а защото виждах какво изкачване ме чака след това.

   Ама и него качих!

    А това беше пътят пред мен. Спускане! Юхуууу

   Тук вече навлизах в националният парк Cabo de gatas- Nijar.

    Стигнах до едно градче в което имаше статуя на Лорънс Арабски, като благодарност че през 63та са го снимали тук. Статуята са я сложили 2013 обаче. Ненормална работа. Макар че може би е заради годишнината от филма. Ама пак ненормална работа. Но пък хората си правят реклама и пари от всичко.

   Тук вече седнах да пия кафенце. Спирам в един бар и викам на бармана да ми даде някаква тапа, каквато той иска, нямам претенции, че съм гладен. И после кафе. Вика ми…и за пиене нещо? Не бе, после кафе ще пия. Тръгва и след малко се връща и ми вика…не ставай глупав, мезето е 1.50е, ако си поръчаш и нещо за пиене- 2е, за 50 цента си си на далавера. Абе щом е така я дай и една бира. Пък после си поисках и кафе, щот главата ми се позавъртя. А тапата се оказа…свински мръвки в доматен сос. Смях.

   На излизане от селото виждам табела за къмпинг на 29км. Бахти, тез вече и от лелината си показват наличието на къмпинг. В последствие си дадох сметка, че преди него друг няма.

   От там пък се почнаха едни баири, едни красиви, макар и пустинни гледки…То и вчера не бяха много по- различни, ама днес слънцето грее на небето (не иззад облаци), няма ги боклуците навсякъде и само това е достатъчно да промени настроението. Стигам до едно разклонение, според гпс-то съм направо, ама гледам някакъв път наляво води към някакъв фар. И си викам…ами ако после от тоя фар има друг път към Agua Amarga (Горчива Вода)… въпреки че към фара води доста сериозен баир няма да е лошо да се заобиколи. Но мина наблизо планинар и ми обясни че няма как. А само заради фара не ми се катереше. Щот… Абе знаете ли какво виждате, когато се качите на мнооого висок баир и погледнете към морето? Ами същото както и от плажа, ама малко по надалеч… Същото и като се обърнете към пустинята зад гърба ви. Та ще пропусна.

   Селцето беше в ниското, накарах се да спра (хич не обичам да спирам при хубави спускания) за да направя снимката, защото гледката беше готина, да видиш това бяло селце насред пустинята… Ама като успях да спра замириса здраво на прегорял метал, явно предната ми спирачка замина за великите ловни полета. Тя отдавна беше тръгнала за натам, чакаше само да се прибера до вкъщи за да я сменя.

   Agua Amarga е с нищо незабележително селце, не видях какъв е плажа, че пътя минаваше малко по- навътре, може да е бил и хубав. Като цяло видях 2 табели за ресторанти (мернах единият от тях, явно скъпарски) и това е. Минах транзит. Впечатлението ми е, че това е селце за хора с пари и време, такива които не им пречи да карат 20-30км до близкият град за да пазарят нужното им, нито пък бързат да ходят за работа. Всъщност това важи за повечето махали, които видях в района.

   Оттам пътят отново започна да се изкачва и вие из парка. Яд ме беше, че сигурно парка е прорязан от пътеки и черни пътища, но като не ги знам се налага по "главният" път да карам. Минах покрай няколко махали, в някои от тях имаше изоставени чисто нови къщи. Не бих се изненадал, ако са и били незаконно построени и са ги сецнали.

   Гледката е малко скучна, но красива. Е, то е скучна защото през цялото време виждаш все едно и също, още по- зле (или добре) когато си с колело, каквото и да си говорим не е най- бързият транспорт…

   …обаче да видиш нещо цветно ти действа като топъл душ в студен зимен ден. Добре де, може би преувеличавам малко, но наистина някаква радост трепва в човек.

   Ако някой иска имот в района- ето, продава се. Ако сте заинтересувани пишете ми на лични ще ви обясня къде е.

   Въпреки че на няколко пъти виждах табелки с километрите до къмпинга като че ли изобщо не приближавах. Слънцето започва да се снижава, а аз не виждах край.

   Но пък гледката беше красива. Обаче бях поуморен. Е, нали за това си свих една шепа бонбони от рецепцията на ферибота, лапнах и засмуках два от тях и малко ме поосифериха, вляха сила така да се каже.

   То пък тъкмо се амбицирах с тея бонбони, че ще изкатеря и до луната по баира пред мен, той взе че свърши и почна да спуска. Удоволствие.

  В ниското стигам до кръстовище. „Моят“ къмпинг е на 3 километра, но хубаво спускане, което на сутринта ще трябва да изкачвам. В моята посока има друг къмпинг, но на още 18км, пътя започва пак да се изкачва и нямам и бегла напредстава колко още баир има. Обмислях и спане на диво, но на няколко пъти се навъртаха и ме оглеждаха полицаи, та надали щеше да ми се размине. Извод- давай надолу.

   Стигнах до Las Negras заедно със залеза. Самият къмпинг беше на половин километър от селото, след едно кратко, но брутално изкачване, сам самичък в едно малко заливче с плаж. Цената беше някъде около 8 евро, не си спомням точно в момента. На рецепцията ми обясниха кое къде, че имат ресторант, но е затворен, имат малко магазинче, но работи само от 9.30 до 11 сутринта. Имали и басейн, бил отворен. А, ми добре, ще се къпем в басейна.

                                               Снимка от следващият ден.

   Платих си и отидох да опъвам палатката, приготвих си всичко, включително продуктите за готвене по късно и бос, само по хавлия, се запътих към басейна. Да ама пак не съм разбрал, той човека ми е казвал, че не е отворен. Ама се бях нахъсал, та продължих и излязох на плажа да се бухна във водата. Неприятно беше, че дъното беше покрито със камъни, гладки такива едни, не с остри и режещи ръбове, но на бос крак и с вълни, които блъскаха доста силно, усещането не беше приятно. При всяка вълна се налагаше да се търси равновесие отново и отново и краката се набиваха в камънака. Пак си се поотпуснах малко, за мен не беше много студено, може би малко хладна, но като постоиш се свикваше. А после горещ душ (поне имах мерак да е горещ, душовете имаха по един единствен бутон, от тези които пускат струя за х време, Беше топла все пак, но аз я предпочитам гореща. Ама бял кахър!), топло ядене и книга. Малко неща в повече му трябват на човек в такива моменти.

   29.10.2016

   Днес бях готов за тръгване около 10. Минах през магазинчето и си взех малко сладко за подкрепа и потеглих.

   Не продължих дълго, изкачих баирчето за към селото и се спрях да хапна с гледката пред мен.

   После потеглих нагоре. Малко след като излязох от селото ме задмина един бегач. Ехеееей, чакай бе брат, недей бърза, сопри са малко. Дай ще те вържа за колелото, хем ще ми помогнеш с теглене, хем ще си повишиш натоварването на тренировката… не ме чу, отлетя по баира. А пък аз и аз по баира, ама по бавничко.

   Стигнах до кръстовището и пак нагоре. Но не за дълго, почна да се спуска плавно към долината Rodalquilar и едноименното село. На влизане в което се разминах с бегача, човека бягаше на връщане…машина….

   Оттук нещата малко се усложниха. Имах 2 варианта- първият да се спусна по брега и да обиколя полуострова, който представлява парка тук или да сека направо от Rodalquilar към някакво село Albaricoque. То хубаво, ама към това село няма никаква табела. Спрях да питам един и той вика- карай направо, на края на пътя продължавай по черният път надясно. Е то карам, карам, черен път няма. Но видях табелка за туристическа информация, та намерих офиса.

   Питам жената за пътя, а тя ми вика „Чакай, сега ще ти дам карта“ и ми вади черно- бяло принтирано копие на сателитен изглед от гугъл мапс, не се различаваше абсолютно нищо, освен смътна бяло-сиво линия, която явно представляваше пътя. Минаваш оттук, оттам, оттук и на това кръстовище завивах надясно. То и направо пак ще излезеш до селото, ама ако минеш надясно ще минеш през фермата на намсикой. Тази ферма я спомена на няколко пъти и накрая не издържах и я питах с какво е известа.

   Много странно ме изгледа и почна… „Ами писателят Фредерико Гарсия Лорка…“- тук млъква и ме изглежда под вежди да види реакцията ми, аз пък кимвам в отговор, че отлично знам кой е- „…е написал книгата Намсикоя, базирайки историята на престъпление извършено във тази ферма.“ Аз съвсем спокойно и заявих, че знам за Лорка (поне съм наясно с неговото съществуване в литературният свят), но нямам идея от книгата, която ми спомена (май и филм имало). Изгледа ме ужасно шокирана… После разбрах, че испанците учат за неговото творчество в училище, но върви и обяснявай, че може да и световно известен писател ако ще, но като не ми влиза в литературните интереси ми е съвсем през шнорхела какво бил написал.
   Ама си затраях, няма нужда да я шокирам още повече. А и беше толкова любезна да ми обясни откъде да мина. Не че разбрах нещо, накрая пак заложих на гпс-а на телефона да ме изкара на правилният път, той пък изобщо не се впечатли, че не познавах творчеството на Лорка...

   ...той пък пътя тръгна нагоре...

   ...и не стига че нагоре, ами и се превърна в ужасен черен път. И хайде пак на бутането.

   Иначе беше красиво. Пътят се виеше все нагоре, заобикаляйки изоставени пустинни долини. А пък и се утешавах, че са само 10км.

   Района беше осеян с изоставени постройки, явно спомен от някогашната минна дейност, кипяла в областта. Инак жега, 30 градуса според километража, вятър 0, слънцето пече в небето та се къса… Ама не си го слагах много. Явно беше, че няма да спестя много време, та вече го раздавах спокойно, все щях да се добера някакси до Алмерия тази вечер. А и вода имах достатъчно, не много, но достатъчно.

   Най- накрая стигнах до най- високата точка на пътя и, въпреки камъните, яхнах коня и потеглих надолу. Малко по нататък видях табела за забележителната ферма, на само 1.4км. Погледнах в посоката и я видях в далечината. Заедно с един автобус и група от има няма 30-40 туристи. Веднага реших, че това не е за мен и продължих да се спускам надолу.

   Тук пътя вече беше много по- добър, камънака почти изчезна, разшири се, явно откъм Albaricoque идваха повечето от туристите, които посещават фермата.
   Стигам до селото и…

 Оказа се, че съм карал през районите, където Сергио Леоне е снимал филмите си. Та ако сте гледали негови филми, най- вероятно сте виждали района из който днес аз карам колело. Всъщност почти всички (ако не и всички) спагети уестърни са снимани в района на Алмерия, та да не си мислите, че сте виждали американските степи. Щот не сте.

   Малко трудно намерих кафене. Всъщност оказа се на няма и 100 метра от мен. Селцето беше цялото от бяло измазани къщи съвсем като във филмите. Заведението беше същото с голяма тераса с маси и ниска оградка. Само че оградата прикриваше масите, по които нямаше нито един клиент. Всеки се беше скрил вътре на сянка. Хем не беше чак толкова горещо.

   Поръчах си кафе и чаша вода, а жената ми носи празна чаша и бутилка студена минерална вода и вика сипвай си колкото ти трябва. Бах ти обслужването, обичам ги тези хора, как да не завъртиш още малко оборот и да не си поръчаш и препечен хляб със сирене за закуска.

   Оттук отново имах два варианта (всъщност три, ако решах да се спусна по брега и да обиколя това, което исках да си спестя). И за двата потеглях в една и съща посока и по някоето време или да завия през някакви селца или да продължа направо до магистралата и оттам като пич. То решението значи е ясно, потеглих аз и карах, карах и карах…и докато бях измежду парници се оказах пред магистралата. Абе де е отбивката бе… пропуснал съм я явно. Огледах се и видях, че всъщност гпс-а не ми показва магистралата, а сервизен път покрай нея. Та няма да се връщаме я, давай напред.

   В началото беше добре, но после асфалта изчезна, черният път се стесни, покри се с камънак и пясък и стана доста трудно за каране. Минах покрай тази постройка на 4-5км от най- близкото населено място и се чудех колко сбъркан трябва да си, за да дойдеш дотук само и само за да подраскаш по полусрутена сграда. Шантаво.

   И по едно време като видях какъв баир се изправя срещу мен…съвсем сериозно се замислих дали да не обърна и да се върна да търся другият път.

   А баира беше супер зверски. Ужасен. Беше невъзможно дори и да бутам. Накрая повдигнах предната гума, прегърнах я заедно с кормилото и започнах да влача задната в пясъка. Чух зад мен клаксон и, незнам защо, се обърнах. Видях приближаващ се по магистралата камион и шофьора ми махаше и ръкопляскаше.

   Едва дишах, обаче ми вдигна настроението и енергията и се добрах до върха.

   Оттам се спуснах с твърдото намерение да се изнеса при първа възможност от тук. За късмет точно тук имаше изход от магистралата и имаше как да изляза на пътя към едно селца El Toyo, което познавах отпреди няколко години, когато работех в района. Бях доволен, защото помнех едно хипарско заведение, където предлагаха закуска, кафе и пресен портокалов сок за 2.50е.

   За съжаление заведението беше затворено, та нямаше закуска и сок. Ама имаше кафе, защото собствениците си бяха там, украсявайки за предстоящият Хелоуин, та се смилиха над бедният, потен и прашен колоездач. Е, не достатъчно че да ми опростят и цената, но все пак.

   Оттам към Алмерия водеше нелош черен път и за около половин час излязох на крайбрежният път и велоалеята.

   Тук и е единственият път, който съм видял знак, че велоалеята свършва.

   А велоалеята за влизане в Алмерия е много хубава, широка и отделена от пешеходната част, което от своя страна не означава, че не срещнах пешеходци махащи крачоли по нея.

   Едно корабче акостирало на кей насред нищото.

   Алмерия беше пресечена транзитно. Имах само един леко инфарктен момент в началото, когато велоалеята е просто две боядисани бели линии върху тротоар и една майка си заеба количката с бебето баш пред мен. Скочих като луд на спирачките, задницата започна да играе по хлъзгавите плочки като задницата на бмв по сняг, ама се размина. Инак познавам града от преди и никога не ме е впечатлявал. Даже и вода не исках да купувам, имах малко, но не ми оставаше много път. Днес смятах да стигна до Roquetas de Mar, да поздравя познат с който не бях в контакт от едни 5 години и да се инсталирам в местният къмпинг. Та продължих директно към Agua Dulce (Сладка Вода).                   

   До сладките води водеше един приятен крайбрежен път, има бая трафик по него, но  като цяло нищо представляващо проблем. А оттам за Roquetas...

   ...води една широка и приятна велоалея.

   И познайте кой стигна до Roquetas de Mar!

   Между другото, ако някой ви каже, че не е нужно да си купувате пачи крак и винаги има камък, кол, дърво или нещо, на което да облегнете колелото, му отговорете „Така е, прав си!“ И си купете пачи крак. Същото важи за трипода за камерата всъщност.

   С моя човек имах късмет, оказа се, че още работи в същият хотел. Бях се опитал да му звънна по телефона да го предупредя, но явно си беше сменил номера. Обаче като ме видя беше категоричен- никакъв къмпинг, ще спиш у нас, само изчакай да приключа работа и ще идем да се изкъпеш и да пием по бира след това.