петък, 27 януари 2017 г.

Намасте или първи впечатления от Непал

   Идеята за Непал дойде малко неочаквано. Приятел се обади някъде март месец и ми вика…. Абе с още двама- трима се каним да ходим до Непал за месец, ще е ноември/декември. Навит ли си? Аз в момента нямах пари да ида и до Ибиза за да почна работа, но без да се колебая потвърдих моето присъствие. Билет си купих около два месеца по- късно, излезе ми към 600 евро двупосочно с Turkish Airlines.
  
Времето минаваше без да си дам сметка, то покрай работа и всичко останало не се и замислях за предстоящото пътуване. Единствено си купих обувки, че не исках да се окажа из планините на Непал с чисто нови, неразработени обувки.  Между вдругото не разчитайте на Марката Quechua на Decathlon. Купих си от високият им клас обувки и ги върнах след един 10-12км проход. Тежки, неудобни, а на всичкото отгоре и боядисват чорапите…и се предполага, че са водонепроницаеми. В последствие се оказа че трябваше да планинарствам баш с нови и неудобни обувки, защото шефа ме прееба и не ми върна багажа в Малага, както ми беше обещал. Аз нямаше как да си ги взема, защото най- сетне направих това, което мислех от две години- прибрах се до Малага с колело.
   Както и да е, така или иначе докато се прибера вкъщи и то останали две седмици до полета. Раница ми даде назаем Карлос, приятелят който ми се обади да ме покани в това приключение, защото моята, хубавата, раница е 70л, а според всички това е прекалено много. Така че се обзаведох с една 35 литрова
North Face. На мен ми беше с една идея малка в последствие, но и носех 3-4-5 излишни неща, които можех да си спестя.


   В интерес на истината за едномесечно пътешествие и планинарстване из Непал не ви трябват много неща. Аз се изсилих малко с аптечката. В крайна сметка ви трябват /на мен не ми трябваха, но е хубаво да се носят/ хапчета против разстройство и Dymox, който помага при височина болест. Не ми е ясно точно как действа, макар да ми обясниха подробно /Алберт, единият от групата ни, е физиотерапевт/, но като цяло те обезводнява много яко. Може би и нещо за гърло и настинка, ако сте от тези, които лесно прихващат. Извън това не ви трябва абсолютно нищо друго. Аз си носех и за в случай на зъбобол, лепенки, ножичка, бинт, марля….абе не знам защо ги носех, но са тотално ненужни.


   Изхвърлих се и малко с дрехите. Носех термо тениски- 2 с дълъг и две без ръкав. По една от всяка ви е достатъчна, дори така с дългият ръкав я ползвах само веднъж, а другата 2 или 3 пъти. Но пък аз нося на студ, всеки трябва да прецени спрямо себе си. Носих си и къс термопанталон. Нуждаех се от него единствено при изкачването на прохода Торунг Ла, но въпреки това си струва да го носите, защото е един ден, ама си е студено. Освен панталона с който бях, носех още един против дъжд, какъвто така и не ни валя. Ако има как да си купите един трекинг панталон с GoreTex е идеалният вариант. Друг, според мен, ви е ненужен, макар да е удобство да носите някакъв къс панталон, аз не чувствах липсата му. Други хора залагат на панталони със свалящи се крачоли, което също си е вариант. Аз носех и допълнителен чифт леки обувки, напълно ненужни, но все с нещо трябваше да стигна до Катманду, където вече да си купя боти. Та не ви трябват. Само ботите и някакви сандали/чехли за по хотелите/баните и за разходки из градовете. Въпреки че бих ви препоръчал и из градовете да ходите с боти, че много от улиците не са асфалтирани, асфалтираните често са с дупки, а и край самите тротоари нерядко има едни улеи, явно канали за оттичане на вода и ако не гледате внимателно е лесно да се стъпи накриво.

   17/18.11.2016
   Началото

   Та докато се усетя какво става и дойде време за полета. Макар и трудно успях да поспя няколко часа, винаги ми е трудно преди път, вълнувам се и не ми се спи. Хубавото е че станах рано и имах повечко време да изкарам Меджик да се разходи.  От няколко дни е тъжен, щот вижда че приготвям раницата, та не му трябва повече за да се усети, че ще изчезна отново. И на мен ми е тъжно, но няма как да го взема с мен.
   До летището стигам лесно с метрото, а минаването на контрола няма какво да ви го описвам. На самото летище пих едно кафе за да уплътня времето, но вода отказах да купя. Не че нещо, ама три евро за бутилка от 0.75л…оливат се сериозно по тези летища с цените. Между другото и малко смисъл виждам от Dutty Free магазините, чиито цени са двойни на нормалните магазини, които си плащат ддс. Та взех си кафето и сядам на една маса наблизо, а там ме чака изненада- пълна и неразпечатана бутилка с вода си седи забравена. Всичко изчислено дет има една дума.
   После ясно, чакане, чакане, още чакане и качване в самолета. Там пък кеф- оказа се, че съм сам на 3 седалки, мога да се ширя колкото си искам. И щот пътувам с Turkish Airlines самолетите им си имат екстри, като екранче над всяка седалка на което можеш да гледаш филми, а избора е добър- поне 50тина филма, много от които съвсем нови, от тази година. Друга екстра е, че минават и раздават слушалки на всеки, което е удобство ако не си носиш. Аз като неандерталец се оглеждах и чудех защо нямам звук, пуснах филм на съседният екран и прехвърлих слушалките на съответната седалка…пак нищо… тъкмо се канех да питам персонала и се оказа, че съм изнасилвал жаковете на двете съседни седалки, моят бил на левият ми подлакътник. На десният е за седалката в средата и т.н. Неандерталец, какво да ви кажа…



   Друга екстра е, че имаш осигурена вечеря, пък и винцето не е лошо.


   Десерта е върховен между другото, нещо млечно и като крем, а отдолу сладко от касис мисля. А основното ядене беше кюфтенца и ориз. Абе вкусно. Още повече, че както ме чакаха 5 часа престой в Истанбул ми дойде перфектно за вечеря. Пък и си свих виличката и лъжичката, метални са и супер леки, ще ми дойдат перфектно за колелото. Не че нямам други към готварският ми комплект, но са ми малко късички и не толкова удобни.


   Престоят на Истанбулското летище си е скъп. Видях тази красота за салеп, турска напитка за която съм чел някога в книгите (Рали например), но не знаех какво точно представлява. Викам дай едно, ще го пробвам. Сипва ми в чашата и вика 5 евро…аз си глътнах граматиката. Нямам. Имам само банкноти по 50, ама съм ги скатал. Взех да ровя в портмонето, там имах на монети към 3.80е мисля, броя и момичето вика, давай, давай, колкото толкова. Ах да еба, усетих се нещо преебан, още от тук ме почнаха деа. Иначе напитката на вкус е мляко с канела, после прочетох в интернет, че се добавя и малко салепово брашно, който иска да знае какво е да потърси в уикипедия. Скъпо. Ама хубаво. Хубаво. Ама скъпо.
   Реших, че така не може и отидох да обърна 10е в лири на летищното бюро. Курса е редовен, няма никакви тарикатщити, излизаше 3 лири и малко срещу евро, та ми дадоха 30 лири и тръгнах да обикалям да си търся спокойно място за да пия кафе и да използвам хуйфито. Нямах сандвич с мен, но не бях гладен, в самолета хапнах добре, но нали съм пощенлив един сандвич ми хвана окото. Питам колко струва- 8е. Абе ей, вие побъркахте ли се… Я заеби, пусни ми едно кафе. 15 лири…бахти, още 5 евро за кафе. Плащай дядо попе… Абе кой ми каза, че истанбулското летище е евтино….


   Пък и дялкат здраво с теслата. Ако си носите зарядно на доста места има, макар и неудобни, контакти където да заредите. Ако не, то си плащате за тази машина. Работи или с 2 евро или с две лири… Разликата е само 3 пъти…
   Иначе в кафето постоях два часа и ме хванаха лудите, та тръгнах да обикалям летището. Пък то голямо.Има много за обикаляне, но почти нищо за гледане. Имаше и един магазин за локуми и над кутиите имаше чинии с нарязан локум, че да опиташ различните вкусове. Бяха вскусни, но струваха по 9 евро кутия от половин килограм, та стигнах само до опитването.
   Тук е мястото да спомена да внимавате много пътувайки през Турция. Тази година решиха да не сменят на зимна часо време. От друга страна часовниците на летището са сменени по зимното часово време. Проблема идва, че ако пуснете телефона си и той се свърже с местните оператори, то телефона актуализира сам часа по турско часово време…при което дава един час разлика с часовото време на летището…лудница. Бях свидетел на поне два случая на изпуснат полет, защото са следели часа по телефона си, а не по таблата. Та предупредени сте.
   Излетях отново в 1.55, самолета този път е малко по- тесен и не съм сам на седалката, но ще се преживее. Не можах да спя, така че се занимавах основно с гледане на филми. Четенето на книга не беше много удобно, защото почти всичко живо спеше и салонът беше тъмен. Чувствах се неудобно да съм единственият с осветление над седалката. Между другото от турските авиолинии минават и подаряват на всеки комплект с тапи за уши, наочници (или както ще да се нарича онова за закриване на очите) и дълги чорапи, които да обуеш на мястото на обувките ти. Отделно ти дават възглавничка и едно тъничко одеялце.


   Нейде над Индия или Пакистан, не помня точно. А да, на екранчетата можете да следите над коя страна прелитате в момента.
   В Непал пристигнахме по обяд. Малко преди да се приземим успях да заспя, та записах поне половин час сън. Въпреки това не чувствах никаква умора, което беше добре, имайки се в предвид какво чакане е за визите. В самолета ти дават да попълниш два формуляра (единият ми го върнаха после без да го погледнат), още един се попълва на самото летище. Малко е объркано, защото нищо не е обяснено. За третият формуляр разбрах от друг турист на опашката, та се върнах да го търся по масите. А там има сума ти разхвърляни формуляри, много от тях полупопълнени и зарязани, навярно сгрешени. Иначе самите формуляри са лесни, през гишетата се минава с едно бързо плащане на 40е за виза, но опашките са мноооого дълги. Още по- дълги, ако не си носите снимки. Така че хора носете си снимки, поне 4-5. Да си имате дет се вика. Ако не си носите, то има 3 машини за да си направите на място. Не знам колко струваше, но се виеха дълги опашки, а и явно менюто им беше объркващо, съдейки по физиономиите на хората.


   Отне ми почти час и половина за да изляза от паспортният контрол и да си взема багажа от лентата.  А още не излязъл от летището ме накачулиха- Taxi! Taxi! Taxi!... Няма отърване. Така или иначе бях решил да се помотая малко и да изчакам Карлос и Алберт, чийто полет би трябвало да пристигне към половин час по- късно. В крайна сметка се разбрах с един да ни закара до хотела за 600 рупии (1 евро са 115 рупии според официалният курс, по време на престоят ми навсякъде го обменяха за 112-113 рупии). Знаех, че навярно е възможно да сваля още повече (тук всичко се пазари, беше ми почнал от 1000 рупии) от прочетено на други пътуващи в страната, но все пак реших, че и така не е лоша цена, разделена между тримата.
   Както казах полета им пристигаше половин час по- късно и очаквах да се забавят още час и половина за визите, та до два часа…станаха три…четири….и дойдоха. Полета им тръгнал с час и нещо закъснение от Оман, заради закъснял полет от Швейцария, накрая се натрупало малко над 2 часа закъснение, а аз си чаках. Първоначалният ми „план“ беше да стигна до хотела пеша, намираше се на само 6км от летището,  но не бях заредил картата в гпс-а на гугъл, а на летището нямах интернет.
   Първите ми впечатления от Катманду са от прозореца на таксито. Мизерия! Разбити улици, неизмазани сгради в ужасно състояние, трафик без никакви правила… Мизерия!


   Стаите в хотела не бяха зле, макар да не си струваха 9те евро за стая. Но ще ни свършат работа. Пабло трябваше да пристигне няколко часа по- късно, затова излязохме да се разходим и да хапнем нещо, пък и те да обменят някакви пари. Аз бях обменил на самото летище, има обменно бюро точно до гишето за визите а курса беше нормален.
   Докато обикаляхме успях и да падна. Лошо. Докато пресичахме пътят, а тук се пресича почти като в България- тичайки между колите, стъпих в един от улеите край тротоарите и си изкривих глезена, ама яко.  За момента поне не боли, но после…усещам как се загрява, а от опит знам, че не е добър знак.

   Седнахме да ядем в едно ресторантче, не помня какво ни излезе, но не беше много скъпо. На всяка маса имаше бутилка вода, често ги виждах по ресторантите, но не ви препоръчвам да пиете от нея. Минералната вода в градовете е евтина, струват 20-30 рупии, което си е около 20 цента, за литър, та по- добре да пиете от нея. Поръчахме да разделим и бутилка бира, върви по 3 евро и нагоре бутилка от 600/700мл, зависимост от марката.


   Снимката е малко лоша, но както виждате цените са еднакви за всички марки.  Освен тези в менюто на места можеше да се намери и испанската Сан Мигел. Те ядоха някакви местни спагети, нямам точни спомени, а аз поръчах Thukpa, нещо като пилешка супа (ако си я поръчал с пиле), ама гъста и с доста нуделс. Много ми хареса. Гореща (току що направена все пак) и леко пикантна. Момчетата мрънкат, че техните спагети лютяли много. Опитвам. Пикантно, ама чак пък толкова… Аз принципно от доста години люто не ям, не е като да съм привикнал да речеш, но храната им не ми беше никакъв проблем. Отделно поръчахме момо. Нямахме никаква идея какво е, но решихме да пробваме. Тук беше евтино, около евро и нещо порцията и много ми се услади. Представляват …как да го обясня… тестен джоб със пълнеж и варена на пара. Майка вика че е като руските пелмени. Вървят около 10-12 бройки в порция.
   Тук е мястото да спомена, че първите дни се охарчихме доста по ресторантите, основно по вина на Пабло и Алберт. Пабло не за пръв път пътува по такива дестинации и знае, че стомаха му е чувствителен, а Алберт е физиотерапевт, учил е дет се вика, и го е страх да яде в места със съмнителна хигиена. Затова влизахме само в по- лъскавите заведения и храната ни излизаше на почти европейски цени,  което е неприемливо за мен, както реших по- нататък.
   Прибрахме се в хотела поуморени. Аз бях и доста замалял, не бях спал от доста време, а и тумбака прясно натъпкан. Обаче скоро трябваше да пристигне Пабло, та ще се чака. Глезена ме наболяваше, Алберт изкара от онези самозалепящи ленти, който са модни напоследък, и ми стегна крака. Малко след това пристигна Пабло. Той пък ни сервира, че преди няколко дни му пострадал гърба и го болял, дори обмислял да не идва. В крайна сметка решил, че така или иначе билетите са купени, пък в Непал ще обикаля самостоятелно, ако не може да се качи с нас по планините. Алберт го накара да прави едни раздвижващи махания с ръце, които да му помогнат да се възстанови и му казахме да не говори глупости, ще се стегне. Пабло и той гладен пристигна, та излязохме да намерим местенце къде да хапне.



   Почти всичко беше затворено, но точно зад нашият хотел имаше друг, доста луксозен, в чийто ресторант хапнахме с удоволствие. И после на гости при Морфей!
   
   19.11.2016
   Джет Лаг? Това пък какво е?

   Беше тежка вечер. Събудих се от болка в глезена. Въртях се, нагласях го как ли не, боли и не спира. Сълзи ми избиха на очите. Не само от болка, ами и от яд, че още първият ден си преебах пътуването. 
   Тук влязоха в действие обезболяващите, изпих един ибопруфен (в Испания го пият както ние аспирина, освен за болката действа и противовъзпалително), добавих един метамизол, който май е най- силното обезболяващо продаващо се без рецепта в испанските аптеки, и заспах с мисълта, че утре ще трябва да стягам глезена сериозно с бинт и ще карам на обезболяващи, но няма да се откажа.
   Обаче се събудих в идеално състояние. Няма и 8 часа, всичко живо още спи яко, глезена ми машинка, въпреки че леко надут. Е понакуцвам леко, но ще го преживея.


   Взех си кафе от бара на хотела (имаше „ресторант“, но не сме яли ни веднъж там) и се качих на терасата да го изпия и да почета малко. Че то народа спа до късно, вдигнаха се чак към 10- 10 и нещо.
   Плановете за днес са обикаляне, обмен на пари, обикаляне, търсене на агенцията за да организираме трекинга, обикаляне... А да, обикаляне и по магазините за набавяне на екипировка. Туй последното не беше много приятно, бая ме поуплашиха с цените.


   Да уточня. Thamel е туристическият квартал на Катманду, повечето туристи пристигат и си тръгват от тук. Тук е и концентрацията от магазини за всякакви стоки, необходими за планинарство. В действителност извън този квартал трудно ще намерите магазини за раници, бастуни и прочие. Магазините са един до друг, цените са на договорка, сваля се по 50%, понякога и повече. За сравнение- спалният чувал (-20 градуса) го купих за под 80 евро, цената почна от 230е. Обувките от 90е ги свалих на 40е. Ръкавиците ми ги даваше за 20е, накрая ги купих за 8е. И така. Всички стоки са марка North Face, Mamouth и други супер известни марки за планинска екипировка. И всичко това са фалшификати. Някои от тях са с доста добро качество, но фалшификати. Тук ми беше другият много сериозен разход, защото от прочетеното из други пътувания бях преценил наполовина по- малко пари за екипировка. Опитах да сваля още, но отказваха да продадат. Просто цените са се вдигнали повече. Отделно идвахме в края на туристическият сезон и туристите не бяха много, затова пък продаваха на по- високи цени, явно опитваха да подържат високите печалби. Грозна работа. И тук, както и в Мароко, те смятат за касичка.



   Та през деня не купих нищо. Бях стреснат от цени. Всичко струваше по- скъпо, отколкото ако го купя от Испания, а още не бях готов за твърди преговори, дет се вика. Минахме покрай агенцията да поговорим. Бяхме я избрали, заради добрите отзиви за носача им с който бяха пътували една испанска двойка преди две години. Излезе ни по- скъпо, защото вече имал изкаран лиценз за екскурзовод, не само носач, и вече взимали 18е на ден за него. В последствие разбрахме, че сме първата му група като екскурзовод и още не е сигурен дори какъв процент ще му плати агенцията.  Цената не е ниска, но разделена между четирима е поносимо. Още повече, че Пабло реши да поеме една голяма част от заплащането, за да може да връчи повечето си багаж на него и да не се налага да си товари прекалено много гърба.


   Да спомена- питахме предварително в агенцията и ни казаха, че Йъм може да носи до 12 килограма наш багаж + собственият си. Пабло носеше къмто 3-4 килограма по време на пътуването, а на Йъм връчи други 4-5 навярно. Нашият багаж си го носехме сами. Вярно че затова му плащаме, но не виждам нищо човешко в това да го натоварим като магаре. А вярвайте ми видях много случаи на туристи, които прекаляваха залагайки на принципа „Щом съм платил- ще скачаш“.
   Та платихме за 13 дни екскурзовод, плащат се и две разрешителни за ма·ане на гащи из планините, общо 40 евро, още 8 евро за да ти резервират билет за автобуса откъдето се потегля (цената е същата дори да идете сами да си го купите, т.е. агенцията не ви взима процент за услугата) и пак по магазините (и по ресторантите естествено). Карлос се беше притеснил, че още не съм се екипирал, че сме нямали време. Въпреки че се наложи да останем още един ден, защото Йъм още не се беше върнал от предишният курс, та трябваше да го поизчакаме. 


   Това тук е традиционното ястие в Непал- дал бат. Единственото смятам, всичко останало е индо- китайско. Имаше дребни вариации на различните места, но навсякъде е бял ориз, картофи в къри, супа от дребна леща сварена почти до разпадане и нещо люто. В случая има месо, защото така си го поръчах, както и някакъв спанак или от сорта. Всичко това се омесва добре и се яде с ръце.
   В крайна сметка, късно вечерта и с помощта на момчетата, успях да спазаря пухен спален чувал за 80 кинта, двойно на предвиденото от мен. Оттам в друг магазин накупих почти всичко останало- боти, бутилки за вода, яке 3 в 1… Докато се пазарях като циганин за пръв път чух фразата „Вие чужденците всичките сте богати“. Изгледах я странно, тези хора на идея си нямат за нас. Спомних си за пътуването на една българка на стоп из Африка, там някакъв шофьор и беше казал, че европейците спим на дюшеци от долари или нещо от сорта.


   Сутрин и вечер се появяваха тези колички, правят ти руло с омлет и зеленчуци. Може да се купи по 100 рупии /под евро/ и е вкусно. Само трябва да се абстрахирате от хигиената. Т.е. липсата и.
   Купих и таблетки за пречистване на водата. Има и капки, по- късно намерихме и купихме и от тях. Не ви препоръчвам да си ги носите, в Европа са доста по- скъпи. Алберт си носеше купени от Декатлон за 20е. Аз ги купих оттук за около 2 евро. А капките за същото количество вода (100л) излязоха има няма 20 цента.


   Денят завърши с книга и бутилче вино от турските аеролинии. Бях си запазил 3 от 4те за да ги изпием с момчетата, ама нещо много бързо увяхнаха. Прибрахме се в хотела и буквално умряха по леглата. Аз пък се качих да релаксирам на терасата.

   20.11.2016 
   На пазар из Катманду

   Още един „ма·ай гащи“ ден в Катманду. Бяхме се разбрали да се срещнем с водача ни към три часа в агенцията, че да се запознаем, междувременно искахме да посетим New Road заради магазините с фототехника (Карлос искаше да си потърси по- евтино гопро от първата генерация, нямаше) и площад Durban, известен с храмовете си.


   Баш до хотела се засяках със същият от снощи и закусих с омлетено руло. Между другото навсякъде тези колички работеха с бензин или алкохол, така и не питах, но ако съдя по леката миризма от резервоарчето-  баш бензин си беше, продават се навсякъде. Жалко че са тежки и обемисти, не стават за колелото.


   По улиците се срещнахме с този образ, искаше пари за да се снимаме с него, Карлос му даде някакви, защото искаше снимка един до друг, аз минах пък гратис.


   Всеки ни разправяше, че е най- добре да вземем рикша или такси за да стигнем до New Road. Лъжат ви. Най- добре си е пеша, отне ни около час и половина, но заради постоянните спирания за снимки, зяпане по магазините и постоянно питане за посоката. В последствие открихме, че се стига спокойно за около 30 минути. А таксито ще ви одръсти минимум 4-5 евро и не мисля, че ще стигнете по- бързо.


   Тълпи, мизерия и кабели навсякъде. Както виждате на снимката Карлос и Пабло са с маски на лицето. Всъщност голяма част от местните носят такива, защото въздуха е доста прашен. Момчетата казаха, че гърлото и дробовете са им раздразнени та си взеха по една. Аз си взех за да не се цепя от колектива, че… иначе нямах особени проблеми.


   Рикшите бяха навсякъде, но така и не се качих. То и как да се кача, моят прасец е три пъти по голям от на рикшаджиите, срам ме е направо. Пък и не го намирам за особено екзотично и май не бях единствен, защото рядко видях някой да ги ползва за разходка.  Пък и бяха доста грознички. Скърцаха здраво, на места избиваше ръжда, боята грозно олющена…поддръжка нула. 


   Но щом ги има толкова много, явно все има кой да ги наема.


   ГоПро за Карлос така и не намерихме, тук продават само последни модели и на европейски цени. Обаче се натъкнахме на този монах, който даваше съвети на един турист какъв фотоапарат да си купи.
   Оттук се преорентирахме накъде е площад Дърбан, а той се оказа на един хвърлей. Всъщност New Road свършваше до едно кръгово, а оттам започва площада. Засилихме се да влезем…


   …а един полицай се засили към нас махайки здраво с ръце  и обяснявайки ни, че трябва да платим 10евро вход и ни сочи към будката. Абе ти луд ли си? Вход искаха само на евро/американо/ австралийци, въпреки че според табелата и другите би трябвало да плащат. Сума народ си минаваше оттам като стой та гледай. Врътнахме се и си тръгнахме. Да, ама тя улицата широка едни 15-20 метра, а той се засили да спира две момичета и ние в индийска нишка заобиколихме и се намъкнахме.  Ай сиктир, те както са тръгнали ще вземат да искат такса за излизане от хотела на улицата.




   Още повече, че площада е голямо разочарование. Според официалните данни храмовете са се срутили заради земетресението преди няколко години. Ще ме извинявате, то вярно със земетресение не може да се спори, но тези треволяци на покривите не са от вчера. Чак се чудя как не е поникнало и някое дръвче. При нулева поддръжка и без земетресение ще си паднат сами. Засега са подсилени със скелета, но не видях да се извършват някакви възстановителни работи по тях.


   Самият площад е превърнат в огромен пазар за туристи.



   Това е единственият храм в който можеше да се влезне. Всъщност само в двора му, вътре не видях да може да се вмъкне човек. Но като гледам как са подпрени стрехите с греди, то не е и за влизане навярно.


   В действителност всичките сгради тук са в кофти състояние, изключение правят новите…само защото са нови. Много от тях не са дори и измазани, а ако са, то е само фасадата. С боята положението е същото, боядисва се само фасадата и явно само веднъж в живота. И дотам с поддръжката.




   В началото всичко изглеждаше супер мизерно (то си е де), страшно много прахоляк и блъсканица, но като се замислих…по земята нямаше боклуци. Прахоляк, камънак, разкопани улици…но нямаше хартийки, опаковки, бутилки… Доста по- чисто от европейските градове в това отношение. И за мой срам- и от България.


   Тук реших да пробвам уличната храна…


   …традиционен дал бат приготвен по красив начин…


   …и поднесен както се яде, всичко омесено. Платих 120 рупии, малко над евро. Карлос също се престраши да опита, но реши че му е лютиво. Аз го намерих за вкусно.


   Жената продаваше плод зеленчук на улицата.


   По улицата беше пълно с кучета, почти всички улични, но явно ги хранеха, защото едно не видях гърджаво. А и бяха много спокойни, плътно до тях минават колела и мотори, а те се и не помръдват. Сигурно от малки тренират изкуството на Дзен. Доста по- късно, вече в Испания, научих че в Непал дори имат празник посветен на кучетата и тяхното приятелство.
   Усетихме се, че преваля два, а трябва в три да сме в агенцията и си бихме шута в нужната посока.


   Много традиционни табуретки, навсякъде ги има.
   Уж бързахме да стигнем на време…



   …ама им предложих да минем по друг път, защото бях сигурен  че е в нашата посока (в началото се опъваха де, искаха си сигурното)...


   …а то там нови гледки, нови снимки… не е лесно…


   Край този храм беше и единственото по- сериозно полицейско присъствие, което забелязах в Непал. Реално нямаше много полиция, обаче в нито един момент не съм се чувствал застрашен от обир, джебчии или каквото и да е.



   В крайна сметка стигнахме до офиса почти навреме, но Йъм го нямаше. Онзи вика да дойдем към пет, ама ни се стори нещо неориентиран. Пабло го накара да му звънне по телефона и да го пита, за да е сигурен. То пък се оказа, че днес щял да бъде много зает и нямало да може да дойде. Щял да се появи директно утре сутрин пред хотела в 6 сутринта и направо сме щели да тръгваме, Ами добре, не ни хареса много, защото ни се искаше да се запознаем предварително с него, а и да го питаме за някои организационни съвети, ама каквото такова. Така че отново да се шляем.
   По магазините Карлос и Пабло си купиха едни гумени патъци, от онези които са като сандали на дупки, които са много модерни последните години. Щяха да са удобни за баня, но се отказах, защото и без това носех другите си обувки…не исках повече товар. Обаче си купих ръкавици. Харесах си едни (много трудно, всички ми бяха малки) и питам за цената, онзи ми вика 20евро. Ааа, прекалено много…Не, не е много, те са Norht face. Викам му…Не са, фалшификат са, кажи ми нормална цена. Амии 10 евро. Не бе, много са. Не са много, виж какво пише, с GoreTex мембрана са. Аз се вкиснах и му викам „Виж сега. И двамата пределно ясно знаем, че тук няма никаква мембрана, просто обикновени ръкавици тип шушляк с допълнителни плетени отвътре. Кажи ми нормална цена и ще ги взема!“ Смъкна на 8 евро…почудих се пък реших че по- евтини няма да ги намеря и ги купих.
   Оттам се върнахме в хотела. Нямаше топла вода и не можах да се изкъпя. Карлос направо умря, спеше му се зверски. Аз пък си събрах раницата за да ми е готова за сутринта, гушнах си другото бутилче вино и се качих с книгата на терасата. Въпреки че бях станал рано не ми се спеше, успях да заспя чак към полунощ.

Няма коментари:

Публикуване на коментар