сряда, 26 февруари 2014 г.

С колело из Мароко- част четвърта

   Спах до късно, навдигнах се чак към 9 и се качих да пия кафе в заведението над хотела. Не се задържах дълго, беше хладно, а тук заведенията не се отопляват, така че слязох да си натоваря багажа и в 10 бях готов. Потеглих...и като видях какъв баир ме чака първите 30 метра- слязох и забутах. Нечовешко просто. Е, вечерта, когато го спусках, ми беше готино..


   Пътя навлизаше стръмно в планината, макар не чак толкова, че да ми се налага пак да бутам...


   Коли нямаше много, така че се караше спокойно. Горите бяха прекрасни, а някъде тук има туристически маршрут през парка. Бил известен, че минавал покрай някакво дърво столетник, но  преди няколко години го нападнала някаква болест и го уморила.


   Пред мен някакъв местен се правеше на здрав- изпреварваше ме по стръмното и изчезва зад завоя, 2 минути по- късно го подминавам- спрял да си вземе въздух, че повече не може... И така 10тина пъти, докато не видях друг местен жител...


   А аз си мислех, че е студено за маймуни...а тази най- спокойно си просеше храна, хапна си и си замина.


   А то, с изкачването, си захладня здраво. Появи се скреж, а аз изкарах и ръкавиците, че пръстите на ръцете ми замръзваха.


   На места, където слънцето успяваше да огрее, се вдигаха мъгли от пара, много готино. В същото време навсякъде се чуваше шум, като при дъжд- снега се топеше и падаше от дърветата.
   Не си личеше, но пътя беше заледен, от време навреме задната гума превърташе, в комплект със сериозният баир не беше много приятно.



   А по- нагоре се оказа, че има още от местните. Явно тук бяха по концентрирани...


   ...защото от тук тръгваше туристическата пътека, та явно се въртяха да просят от туристите.



   Пътя продължаваше да се изкачва, снега се увеличаваше, температурите падаха. Гората беше все така красива, камъните покрити със зелен мъх /където се подаваха над снега/, навсякъде цареше великолепна тишина, разкъсвана от време навреме от песента на някоя птица и понякога /много нарядко/ от преминаващи коли. Напредвах с едва 4/5 км/ч, беше ми студено на ръцете, а на лицето ми се  беше лепнала тъпа усмивка, която не искаше да си иде. Изобщо голям кеф.


   Постепенно се изкачих над горите и пред мен се ширна, покрито със сняг, плато. Слънцето беше високо и измъкнал се от сянката на дърветата вече си беше топличко. Всъщност почти цял ден термометъра ми показваше 14 градуса. Доволно.
   Пътят продължаваше да се издига и се губеше в далечните хълмове. Планът за днес бе да стигна къмпинг Timnay, на 20 километра преди Миделт, препоръчан ми като евтин от Самир, но вече се съмнявах да успея.



   Постепенно се изкачих о най- високата точка на прохода- 1965м. За, почти, два часа бях изминал едва 6км и се бях изкачил приблизително 500м височина.
   Надявах се, че оттук следва спускане...


   ...и се оказах прав, но за кратко. Пътя се пускаше плавно, а после се изкачваше отново стръмно, заобиколен отвсякъде от хълмове и така чак до Timahdite, малко планинско село.


   Кажи речи на всеки 100 метра можеше да си наемеш шейна и да с спуснеш по склона. Този тук си имаше и снежен човек, хората се редяха да се снимат с него, само не знам защо е целият жълт отпред /и не смея да предполагам... :Р/ Не знам колко струваше, изкушавах се много да се спусна и аз, но още ми беше пресен спомена за вчерашният студ заради мокрите крака, та се отказах.


   Стигнах до селото прегладнял, не бях закусвал, а и хляб не носех със себе си, така че спрях и си купих 3 хляба за 3,5 дирхама. По цялата главна улица димяха здраво скари, вече минаваше два, но никое не ме привличаше да седна, не знам защо.
   Накрая си харесах едно, спирам и питам "Колко струва" на френски и соча към устата. Келнера повдигна рамене и ми обясни, че зависи какво ще ям, но таджина е 30 дирхама. Сядам без да се замислям повече. Оказа се, че и интернет има,  няма лошо.


   Нахраних се добре и не се помайвах повече, минаваше три, а бях минал едва 30км до тук.
   Пътя продължава да се вие нагоре и надолу, асфалта е стар и износен, едва поддържах 12-13 км/ч, доста уморително.


   Поне не беше студено и въпреки, че наоколо беше камениста пустиня, поне беше красиво.



   По едното време започнах да се притеснявам, слънцето слизаше все по- ниско. Не се виждаха никакви селца, наоколо само камънак и понякога овчар насред нищото...дори едно дърво за завет на палатката нямаше. Пък и надали щеше да е достатъчно топло че да спя на палатка през нощта.


   Внимание! Опасни завои....ураааа..сигурно ще почна да се спускам най- сетне...



   ...да, да, ама не! Никакви такива екстри. Ама поне имаше крайпътна чешма, та си заредиш полупразните бутилки с вода.
   Въпреки терзаният на тема "Къде ще спя тази вечер?" не мога да не призная че пейзажа беше великолепен. Заради гореспоменатите терзания /а и неподходяща светлина/ не спирах да правя снимки, но беше наистина красиво, навсякъде беше прорязано от плитки поточета, получили се от топенето на снега. Изобщо...и да си купя речник, пак няма да имам думи, за да го опиша.
   Чак на свечеряване започнах да спускам планината. в началото температурата започна да пада много бързо, колкото заради скриващото се слънце, толкова и заради скоростта, макар последната да не беше много висока, заради поредицата от завои. Въпреки това поддържах около 40км/ч, а термометъра показа нула градуса.
   Край пътя е пълно с кучета и всички бясно се втурват, лаейки, към мен, но съм прекалено бърз за тях. Подминавам зоната с многото завои и се движа с над 50км/ч, на моменти подминавам и 60. Най0 инфарктният момент е когато едно ме видя отдалеч и се опита да ми пресече пътя, за малко да го блъсна и да се пребия, но ми се размина.
   Наклона намалява, но въпреки това в продължение на километри се движа с 30 км/ч, напълно доволно. Прелитам покрай някаква махала, появила се иззад завой. Въртя педалите като бесен, надявам се на някакво хотелче или къмпинг, но не виждам  нищо. Изкарал съм светлоотразителната жилетка и фара, макар още да не съм му сменил батериите.
   На мръкване стигам някакво село, Zeida. Мислех да спра в него, но си спомних, че къмпинга трябва да е само на 6/7км от селото. Спирам в някакъв магазин да потърся батерии за фенерчето, вече е нощ, но нямат. Чак в третото ми намират едни. Още със слагането фара изръмжа, че са на привършване, ама токоз има брат. За 2 дирхама и на толкоз ще се радваш.


   Уморен съм, но натискам здраво педалите и половин час по- късно стигам до къмпинга. Стаите му са скъпи, мисля бяха 250 дирхама /около 25е/, но за мен и палатката е само 40. Човека ми вика да не се ровя за парите, да си опъна спокойно палатката и да се оправя, после ще има време и за плащане. Ами добре.
   Опъвам палатката и отивам в ресторанта да пия чай. Много е красиво, така и не можах да направя свястна снимка. Чаят пристига с малка чинийка местни сладки, в последствие платих само 10 дирхама, имайки предвид чинийката със сладките, цената е повече от добра.
   Диванчето беше меко, беше топло и не ми се мърдаше, но очите вече се затваряха, така че отидох да се изкъпя. Водата беше на границата между топла и хладка, но пак по- добре от нищо след над 100те километра, които минах днес.
   Спах лошо. Беше ми супер студено. Навлякох си де що дреха имах, увих стъпалата с един панталон, а на главата сложих шапката с наушниците, купена за в случай, че успея да се кача на върха Тубкал. Цяла нощ се въртях и зъзнех, само благодарение на умората успявах да заспя от време навреме.
   Събуждам се  рано и на бегом тичам в ресторанта да пия кафе, а вътре едно топличко...и към кафето има бисквитки, наслада. Стоя и се грея, после ще събирам палатката, нека поизлезе и напече малко слънце. Гледам картата и осъзнавам, че и днес ме чака планински баир. Мнях.
   Събирайки такъмите се разговарям с някои от пътуващите с каравани, спрели тук. Палатката ми е близо до тоалетните, та минават покрай мен. Не вярват, че пътувам с колело. Някои ми споделят, че прекарват 3 и 4 поредни зими из Мароко, защото им излиза по- евтино, отколкото да си сеят вкъщи, а и климата по- добър, в по- голямата си част са холандци.
   Отивам на рецепцията да платя и се засичам с уникален образ.


   Хуан е от Испания и според мен е изперкал.
   Трудно ми е да преразкажа историята му, самият той ми обясни малко объркано. Като цяло разбрах, че Хуан е археолог. Докато проучвал някакви камъни из Кадиз получил видение свише. От тук нещата и обясненията му ми станаха още по смътни, но в общи линии тръгнал на хаджилък. Пеша. Пътуваше вече от много месеци, бил тръгнал първо от Франция по поклонническият път на Сантяго, минал цяла Португалия, сега следвало Мароко и щял да се прехвърли в Алжир, на път за Йерусалим. Питам го как, границата с Алжир е затворена, а той каза- господ ще намери начин да ми помогне. Макар наскоро да получил друго съобщение от него /да се разбира господ/, че е време да се прибира. Изпратил му "смс", така да се каже, чрез облаците и един самолет. Наричал го "Caracol e Amor", непреводимо е на български, нещо от сорта на  "Охлюв пълен с любов" ще да е. Та му пратил 2 облака- единият с форма на охлюв, а другият- на сърце, а отдолу прелитащ самолет изписал името Ерашидиа, град на не помня колко километра оттам /под 200 всеки случай/. Сиреч стигай там, приятелю, и се прибирай вкъщи, мисията ти свърши един вид.
   Въпреки, че го намирам за изкукал, не мога да не го уважа за вярата и упорството му. Пожелавам му успех и много късмет в остатъка от неговото пътуване. Надявам се да открие това, което търси.
   И с тази история мисля да приключа за момента.

петък, 21 февруари 2014 г.

С колело из Мароко- част трета

   Предният ден, катерейки стръмният склон, се наслаждавах на прекрасна панорама, но светлината не беше подходяща за снимки. Мислех си да се върна после по същият път и да ги снимам сутринта, Волубилис е близко. Близко ли? 25км по километраж, повечето спукане /респективно трябва да го изкачвам/, а табелата долу показваше 14, ха!
   Още преди да си легна бях хвърлил едно око на картата и видях, че има друг път за Мекнес, реших че направо него ще хвана.
   През нощта се събудих от силен дъжд. Странно, когато си лягах нямаше нито един облак. Обърнах се на другата страна и пак откъртих, надявайки се да спре до сутринта. Събудих се към 8, дъжда беше отслабнал, но не беше спрял. Всъщност нямаше и изгледи да спре...
   Е, носех си дъждобран, както и специален панталон /идея си нямам откъде се пръкна този панталон на GoreTex в къщи, ама ми свърши чудесна работа/, така че се облякох, скрих фотоапарата под дъждобрана и юруш към Волубилис.


   Преди да тръгна Фатах ме дръпва да ми покаже градинката и сергийката си. Възползвам се, че дъжда спира за 5 мин. да се снимам с него. Къса ми два портокала от дървото в двора и ме пита дали искам да ме придружи до руините. Работил е 48 години там. Не Фатах, благодаря, сам ще се поразходя, без това искам просто да поразгледам без досадните му там дати и прочие, без това никога не ги помня..



   Входа е 10 дирхама, веднага притича местен и ми се предлага за екскурзовод. Отказвам му, но той продължава да върви край мен и да ме залива с ненужна информация, докато не схвана, че пари от мен няма да види.



   Туристи няма, явно лошото време ги спира. Разхождам се сам и разглеждам. Честно казано- не ме впечатлява изобщо. Царевец е къде по- внушителен, макар и по малък.




   Малко нещо е оцеляло до наши дни, основно няколко мозайки, но не се прави нищо за да бъдат защитени от лошото време. Единствено въжетата пречат, за да не се стъпва отгоре, но слънцето, вятъра, дъжда и снега... /всъщност не знам тук дали вали сняг/



   Има възстановени само няколко арки и една порта, но възстановяването е доста грубо, с тухли, дори не са се опитали да го направят по старинно.


   От време навреме вадя апарата, снимам, трия обектива и пак прибирам. След час разходка решавам, че толкова ми стига и тръгвам към изхода.


   Ето тук съм качил и останалите снимки от "фотосесията":
   Кафенето до входа е отворило, поръчвам си едно кафе и сядам малко са сушинка, хем да запиша впечатленията от предният ден. Моля да си заредя телефона, няма проблеми. Докато съм обикалял с пристигнали 3 автобуса туристи, но явно си водят собствени екскурзоводи, местните седят вкиснати под навеса, но когато ги поздравявам със "Селям алейкум" се усмихват и отвръщат.
   Тръгвам към палатката, ясно ми е, че днес ще се кара в дъжда. Подминавам някакво заградено дворче, още предната вечер ми направи впечатление табелата "Cous cous Samir", мислех си, че може да е специално ресторантче за кускус, но не би.
   Минавайки покрай него ме заговаря някакъв мъж, оказва се, че говори свободно английски и испански. Не ми досажда излишно, говори ми от разстояние, без да се натрапва, оставя на мен да реша дали да скъся дистанцията. Кани ме да пия чай, не отказвам.
   Самир е интересен и интелигентен човек. Живял е не малко из Европа, но Мароко си го влече и се е върнал да живее там. Женен е за испанка, оттам и испанският, но отделно говори свободно френски /много ясно/ и немски. Опитва се да завърти малък бизнес с подаръци, но основната му работа е като частен екскурзовод. Мисълта му хрумнала случайно, преди години. Веднъж видял наблизо паркиран мотор с немска регистрация и шеговито заговорил собственика, а той бил шашнат, че някой говори немски. Предложил му да му плати и да го ползва като водач из Мароко, та от тогава вече над 10 години. 
   Препоръча ми да сменя маршрута, до момента обмислях от Мекнес да тръгна към Маракеш и после да пресичам планините Атлас, но според него пътя между Мекнес и Маракеш не си струва. А и е много по- лесно да пресека централен Атлас от Оурзазат към Маракеш, отколкото обратното. После съм можел да хвана влак от Маракеш до Мекнес и да хвана за Фес, билета е евтин, около 17/18е за дистанция от 500+км. Маршрута ми претърпя промяната мигновено, професионалист го препоръчва в крайна сметка.
   Видях го, че пие бира и се поинтересувах как стои въпроса с алкохола тук, няма ли проблеми!? Проблеми ли, вика, че в Мароко се пие повече бира отколкото в Испания. Е да, религията забранявала, но в Мароко само 30% от населението било истински набожно и, както той се изрази, практикуващо мюсюлманство. Останалите обичали бира и вино. Същото  било и с кучетата, религията е причината да не ги харесват, но все повече местни си взимат куче за домашен любимец, неговото беше на 11 години, легнало в краката ми.
   В сладки приказки неусетно се изнизаха над два часа и станах да потеглям. Самир ме покани да остана тази вечер в дворчето, без да плащам, за да не карам в дъжда, но на мен не ми се сееше на едно място, пътя ме влечеше, но благодарности за поканата Самир.

Самир 
   Издебвам дъжда да спре за малко и бързо събирам багажа. Горният слой на палатката го връзвам върху дисагите, няма смисъл да го прибирам и да измокря всичко в ремаркето.


   Отново ме чакаше поредица от качване и спускане на хълмове, беше малко изморително, имаше красиви гледки, но бях скрил надлежно фотоапарата. Ако беше слънчево панорамата щеше да е прекрасна. Увил съм километража с найлон, да не се мокри, та не знам с каква скорост се движа, но напредвам. Последните 7км до Мекнес са непрестанен баир. 
   Уморен съм. Минал съм едва 35км мисля. Виждам табела за риад /уж туристическа спалня, един вид/ и питам две момчета къде е. Показват ми го. Уличката е толкова тясна, че дисагите ми опират в стените на къщите от двете ми страни. Канят ме в салона, докато дойде собственика.




   Салона е прекрасен и надушвам, че няма да е по моят джоб. Появява се Саймън, европеец /нямам идея откъде/, женен за мароканка. Споделям му, че като гледам салона ми се струва, че ще е скъпо. Оказвам се прав- 35е. Извинявам му се, че съм му прекъснал работата, а той маха с ръка- знам какво е да се пътува с малко пари, навремето така с жената из Европа... Препоръча ми къде да потърся евтин хотел и половин час по- късно си взимам стая за 80 дирхама.




   Мизерна е, но е сухо и има топли одеяла, повече не ми и трябва. Опъвам горният пласт на палатката да съхне, поразхвърлям наоколо и мокри дрехи и чорапи. Питам за баня, плащало се 5 дирхама, но ми препоръчаха да изчакам вечерта, не разбрах защо.
   Преобличам се и тръгвам на разходка и пазар.


   Е тоя образ много държеше да го снимам с колелото му. Даже пари не ми иска, което си е странно...



   Разхождам се дълго из старият град, хотела е точно в покрайнините му. Всъщност евтините хотели почти винаги са в старата част на градовете, другите обикновено са модерни и доста скъпи.


   Хотел Париж май е позахлопнал кепенците, ама няма да се изненадам ако отзад има някакъв вход и още бачка.. 
  За под евро си купувам чушки, моркови, яйца, хляб и ориз. Ядене поне за 2 дни, да има. Виждам и купувам, да опитам, нещо което наричат "харшан". Прилича на питка от царевично брашно /мисля/, продава се на тегло и е много, ама много вкусно току що направено. Малко по- нататък виждам току що изпържени гевреци, покрити с пудра захар, веднага си купувам два.





   Преди да се върна в стаята минавам през близкото кафене да пия чай и да ползвам интернета, да пратя някое съобщение, че съм още жив. Изкарах около половин час, обувките ми гвачеха и краката ми бяха направо замръзнали. Прибрах се, сготвих и легнах да почета книга. До душа така и не стигнах..
   Събуждам се рано, но не ми се става, под завивките е едно топло, топло...а възглавницата не знам с какво е пълна, но може да се ползва за фитнес уред, толкова много тежи. Ама ми едно хубаво... Ама решавам и ставам.
   Излизам от стаята, поглеждам надолу и колелото го няма...рецепциониста и него го хванала липсата..Огледах се, свих философски рамене и вместо да започна да блъскам и викам- отидох да пия чай. Така де, и да са го откраднали с половин час повече надали ще има голямо значение. 
   Валеше, но докато си пиех чая спря, гот. Върнах се в стаята, събрах багажа, палатката беше вече суха, и намерих една чистачка. Тя пък ми показа къде са прибрали колелото за през нощта, натоварих и пак на път. 



   Отне ми над час докато изляза от града. Спрях на едно място да снимам и се приближава местен, ако съм искал да ме снима. Викам добре. Откъде съм, пита. А аз вече знам, като кажа Булгариа ми викат "Аааа Будапеща"...Ъ? А то на арабки си е България. "Добър ден" вика пича, а аз си глътвам граматиката.


   Ей тук ми се развикаха и изгониха, да не съм снимал. 



   Най- сетне се измъкнах от града, бях решил да стигна до Азроу, заобикаляйки през Ифран. Уж нямало какво да се види там, но няколко пъти бях срещал из интернет името на градчето и помислих, че сигурно има защо. Ще удължи пътя с 20-25км ама какво пък..


   Пътя до El Hаjeb се точи тягостно бавно. Чак ми иде да крещя.



   По- късно си мечтаех за това еднообразие и скука...


   Ей тоя пич смело  нагази в тревата, спря до едно дърво и смъкна гащи клекнал...



   Тук се оказа и царството на щъркелите. Още в Лараш бях видял, но тук беше пълно, на всяка кула или по- висок стълб можеха да се видят гнездата им.



   Поемам към Ирфан. Времето се разваля, става студено, започва здраво изкачване. Около мен- красиви гори...



   ...чувствам се като в някоя приказка.



   Запуква дребна градушка, малко по- късно го обръща на обикновен дъжд. Студено е, краката ми направо замръзват. Виждам нещо бяло измежду дърветата, оказва се сняг. Термометъра ми показва 3 градуса. Дъжда спира и малко след това стигам билото, но температурата е паднала до 1 градус, а краката ми отново гвачат.




   Виждам от едната си страна как пече слънце в ниското, а от другата- сняг и мъгла. Чувствам се изтощен /и замръзнал/, остават ми 5 километра до градчето и определено се нуждая от хотел и горещ душ.



   Стигайки виждам едно доста модерно селце. В последствие разбирам, че го наричат малката Швейцария. Много е красиво, чисто, със широки улици, но където и да питам за хотел ми повдигат рамене. 
   Стигам кръстовище и се каня да завия надясно. На 50тин метра пред мен млади момчета /18-20г/ си играят, едното бута на майтап другото, то губи равновесие и изскача на пътя на минаващата кола. Като в забавен каданс виждам как се сгъва на две, политайки на над 2 метра във въздуха и пада зад колата. Навдига глава, поне е жив. Продължавам надясно, не искам да знам. Не мога да помогна с нищо, а не искам да съм поредният лешояд в тълпата, не обичам чуждата болка, приемам прекалено навътре. Емпатия.. Гадно ми е, надявам се да се оправи.
   Спирам в кафене и питам за хотел. Намират клиент, който разбира малко английски и ми казват, че няма смисъл да търся тук, да се спусна към Азроу, 17км по нататък. Лошо. Уморен съм, премръзнал, а наближава залез. Въпреки това си поръчвам и изпивам набързо един чай. Заведенията, въпреки студа, масово не се отопляват, клиентите са навлечени кой с каквото може. Отскачам до тоалетната да сменя поне чорапите със сухи такива.



   Хубавото е, че Ифран е на високото, за Азроу трябва да се спускам. Симфония. Едва се насилвам да спра за 2/3 снимки.


   Пътят е мокър, вие се в поредица от завои, движа се с 50-60км/ч. Гумите са страхотни, трябва да благодаря на Хави, когато се върна в Торремолонос, не поднасят нито веднъж, чувствам се стабилен. 
   Краката ми мръзнат, ушите и те, вятъра вади сълзи от очите ми. Летя. Чувствам се жив. 
   Виждам къмпинг и спирам да питам за цени. За палатка 25д, но на мен днес ми е нужна стая- 150д...прекалено много, продължавам. Въпреки, че съм се спуснал доста термометъра ми показва само 2 градуса над нулата, а през нощта ще падне навярно още.
   Азроу е на 4км и ги минавам бързо. Първият хотел който виждам ми предлагат стая за сто и.. ъъ съжалявам, търся нещо по евтино...Ами има за 80...мълча обмисляйки и той продължава...не, за 70 дирхама. Става. 


   Стаята е проста- легло, мивка, няма прозорец /един мъничък към коридора само/, интернета не стига до тук, няма нито един контакт. И въпреки това е по- хубава от тази в Мекнес. Чиста е. Хотела има и душ. Безплатен. А водата е гореща! Сигурно стоя около час под струите, какво невероятно удоволствие. Обличам топли дрехи и отивам до рецепцията да позаредя телефона и да ползвам интернета. А и батерията на фотоапарата си заминава. По- късно се прибирам да си сготвя и да спя.
   Да си запиша- следващият път да си нося разклонител без кабел, дори когато има контакти, то е само един, за телефон и фотоапарат- недостатъчно.