четвъртък, 27 ноември 2014 г.

С колело из Мароко- част тринадесет

   Първоначалният план беше да остана две нощи в Маракеш, след което да продължа към водопадите Узуд, намиращи се на около 150км от града. Момчетата си бяха резервирали хотел за 4 дни по интернет, след което щяха да се придвижат с такси към Агадир, откъдето щяха да се качат на самолета си. Разбира се, моите планове, както обикновено, не бяха съгласувани с кръчмаря.


      Влизането в града беше лесно и... ммм... разочароващо...


   ...навлизахме в, може би, най- известният туристически център на страната...а изглеждаше, че навлизаме в Столипиново...


   Съвет- ако сте си резервирали предварително хотел в медината, погрижете се да имате карта как да стигнете до него, още по- добре е да ви чака човек. Ние не се бяхме погрижили, а там е абсолютен лабиринт. Накрая някакво момче предложи да им покаже къде е хотела и пет минути по- късно бяхме там.
   Нямам снимка на хотела им, току що осъзнах, че от Маракеш имам много малко снимки. Не знам защо, явно съм бил решил да се наслаждавам и не съм се силил да снимам много. Пък и да не забравяме, че местните не обичат много да ги снимат, та съм избягвал...
   Тяхният хотел беше тясна къща на четири етажа, на първият е рецепцията и ъгъл, пригоден за трапезария. Останалите три бяха с по една стая. Неприятното беше, че нямаше къде да се приберат колелата, затова ги връзвахме /и моето, когато бях при тях/ пред къщата. На вторият ден ми откраднаха бутилката за вода, а на Марк километража, само екрана обаче. Подозираме, че са някои деца, но кои знае. За следващите нощи закараха колелата си на един денонощен, платен паркинг за мотори. Беше на около 2-3 км от хотела им, мисля че платиха 5 дирхама за вечер.
   Та оставих ги и се засилих да обикалям и търся хостал за мен.


   Принципо можехме да резервираме хотел за всички ни, но аз щях да остана само два дни, та се наврях в малките улички.
   Тук е времето да отбележа, че Маракеш е огромен туристически капан. 
   Първо- най- известното в медината е големият площад Джамал Еф Фна и всеки ви предлага да ви покаже къде е. Не е безплатно. Не само- много пъти ви въртят из лабиринта от улички, докато си тотално загубен, само и само да ти покажат колко е трудно. Случва се да ви кажат, че е наляво на следващият завой и да ви искат пари, защото те са в друга посока. И площада не е там, разбира се.
   Второ- ако някой ви предложи помощ да си намерите хотел- също не е безплатно. Но тъй като намирах само скъпи такива /30+ евро/, накрая оставих на едно хлапе да ми помогне. Но и то само по скъпи хотели ме влачеше.


   Накрая случайно мернах надпис за хотел в една пресечка и кривнах натам, без да предупредя хлапето, което търчеше по- отпред. Е, то се върна и ме намери и,  след като реших, че ще остана, ми поиска пари, независимо, че хотела си го намерих аз. А и собственика на хотела ме натисна да му платя. Дадох му 8 дирхама и му заявих, че нямам повече, нищо, че иска 20.



   В началото ми поискаха 350 дирхама. Бях предвидил максимум 50 дирхама за вечер, но след толкова търсене, се бях примирил да платя до 100. Та така и му  казах, че повече от 50 не мога да му дам, накрая се спазарихме за 80. Дадох на „рецепционистката” /дъщеря му мисля/ 200 дирхама и тя ми връща 120...чак тогава схванах, че съм спазарил двете спанета за общо 80...бахти късмета... Е, нямах баня с топла вода, но цената си е цена. Момчетата разполагаха с красива стая със собствена баня, топла вода, красиво оформена, обща, тераса на покрива, но пък плащаха 100 на вечер на човек. И имах къде да прибера колелото!


   Маракеш....трудно е да бъде описан. Това е град, който трябва да вкусиш със собствените си сетива.


   Както казах, Джамал Еф Фна, наричан също „големият площад”, е едва ли не центъра на всичко. Обикаляш къде обикаляш, все по него се ориентираш.


   Можеш да намериш какво ли не. Площада е заобиколен от кафенета, а самият той е един огромен пазар.



    Продават се дрехи, животни, „укротители” на змии, хора с орли в ръка, маймуни... Но не е позволено да се снима, а ако го направиш те карат да си платиш...или да изтриеш снимките. За да се снимаш с животните искаха по 100 дирхама, което е прекалено (ѕа Мароко).


   Можеш да изпиеш прясно изцеден сок. Най- евтин беше портокаловият- 4 дирхама /40 цента/, останалите бяха по 10.



   Растения, сушени плодове и какво ли още не...


   ...ако пък ви се прислушат истории- има десетки разказвачи на приказки, които събираха пари и чакаха да се съберат повечко слушатели, преди да започнат да разказват, често в акомпанимент на някакъв музикален инструмент. Е, не на английски...




   Нощем всичко това изчезваше, за да бъде заменено от десетки палатки с ресторанти, разни игри и още повече разказвачи на приказки. Имайте предвид, че храната не е много на ниво, много по- вкусно е в околните малки улички. А и за час видях повече европейци, отколкото за цялото ми пътуване до сега.



   Околните пазарчета са много красиви, да снимаш е трудно и обикновено само ако си питал и са ти разрешили. В това второто, освен продавача, бяха и две красиви момичета, на които свиреше на китара. Изрично ме помоли да снимам, но без да ги хващам на снимката.
   След първата ми нощувка плановете ми заминаха на вятъра. Първо колелото вече ми даваше проблеми- каплата, която оправих в Урзазат отново се държеше странно (в последствие се оказа, че леглото на лагерите в главината си е заминало), багажника ми беше счупен и поправен със свински опашки (много полезни, носесте си винаги няколо)... Второ- разбрах, че един ден в Маракеш изобщо не ми е достатъчен...и трето- след цяла седмица с момчетата нямах никакво желание да продължа сам. Т.е. реших, че Маракеш е краят на пътуването ми.       
   Платих за още 2 нощувки и тръгнах да търся гарата, за да проверя колко ми струва влака до Танджер и ферибота.


   Това, дами и господа, е място, където можете да заредите безплатно телефона, mp3, лаптоп...каквото ви трябва, а тока се произвежда от слънчевите панели на „покрива”. Мда...изостанало Мароко...



   Бях пристигнал рано, касите отваряха около час по- късно, така че използвах безплатното wifi за да мине времето...


   ...а група австрийци чакаха да отвори МакДоналдс...бахти, да идеш в Мароко и да си поръчаш...абе всеки луд с номера си.
   Оказа се, че не мога да ползвам влака, не беше позволено да натоваря колелото си, дори да е опаковано. Остава ми да намеря автобусната гара и да видя как стоят нещата там.


   Лека закуска с чай, австрийците да си ядат бигмаците (това ѕавитото е като нашите банички, намаѕано е с мед).
   По- късно излязох с момчетата да намерим къде е Карфур-а (имаха си), за да си купят алкохол. Магазина е почти както навсякъде, но зоната с алкохол е отделена и има специална, допълнителна охрана.


   Цените са...доста високи. Аз също имах желание да пийна вино, имаше евтини местни варианти, но се спрях на едно червено, полусухо френско вино -57 дирхама за бутилка от 375мл...ама какво да се прави.






   А после отново из малките улички и магазинчета. На много места може да видите и процеса на изработка на какво ли не.

   
   Не бях ял боровинки от години, страшно вкусни.


   А вечерта приключихме както подобава, виното няма смисъл да го хваля, френско...


   На другата сутрин ядох нещо, което не помня как се казва. Приличаше на супа от царевично брашно и не беше лошо, но прекалено мазно. 



   Изобщо огладнеех ли се навирах из малките улички и винаги намирах някое скътано местенце, където си облизвах пръстите, обикновено за около 2- 3 евро.
   Предпоследният ден тръгнахме да търсим магазин за колела, за да попитаме за кашони да опаковаме колелата.


   Във веломагазините не намерихме, но в тези за моторетки ни продадоха 4 бройки за по 20 дирхама.
   Засилих се да търся автогарата /чак последният ден.../ по бегли описания и, естествено, се загубих. Но пък мернах фен на Барселона.


   След едно хубаво обикаляне на тесните улички открих гарата. Купих си билет /160 дирхама за над 700км, няма лошо/ и тръгнах да се прибирам. В една уличка открих импровизиран ресторант...


...три метални маси, за риба, за месо и третата с три вградени тенджери- шкембе, леща и боб. Сядаш на металната пейка, поръчваш, сипват ти яденето в метална паница, дават ти панер хляб и ядеш...


 ...лъжици няма. Чупи се хляба и се ползва като такава. От лявата ми страна беше седнал някакъв просяк, от дясно- млад мъж в модерен костюм. И двамата топяха пръсти в яденето без да се тревожат. Отстрани имаше 3 или 4 около 200 литрови бидона, единият от тях се ползваше да се пълнят бутилките с вода за пиене, в другите си миеш ръцете, когато се нахраниш. За водата- бутилките са пълнят, около масата има две /2/ пластмасови чаши, пресягаш се, взимаш едната, пълниш, пиеш и оставяш за следващият жаден. Две купички боб със шкембе и 2 хляба- 16 дирхама и преяждаш. Ама беше вкусно, не можах да се спра след първата порция...


   Автобуса ми беше чак след полунощ, така че по обяд освободих хотела и замъкнах кашона на автогарата, където опаковах колелото и дисагите и ги оставих в багажното, а аз се запътих за последна, няколко часова обиколка из старата част. Пък и последни покупки, някой и друг подарък, знаете как е.
   Вечерта изядох за последно порция охлюви на известният площад /бяха отвратителни/ и се запътих да чакам автобуса. Когато пристигна положението се скофти малко. Шофьора не знаеше, че трябва да товари колело, оказа се и, че трябва да се плати допълнително за което, а аз сутринта специално бях питал. Опитах се да му обясня, но не говореше никакъв английски. Искаше 50 дирхама, а аз имах 35 всичко, все пак не очаквах да ми трябват повече. Казах му, че имам 15 /исках да имам и някакви за кафе преди ферибота все пак/ и след много викане и ръкомахане се примири. Разкъса кашона и набута колелото как му дойде между багажите.


   В Танжер пристигнах рано сутринта, валеше здраво и задната капла нещо не беше наред. Повдигнах рамене и забутах в търсене на пристанището. Не питах никой за посоката, ориентирах се горе долу накъде трябва да е морето и след около километър и два баира открих плажната ивица. Пристанището беше на още километър по- нататък, в едно заведение по пътя пих за последно чай и ядох станалото ми любимо мюлфий.
   Ферибота тръгваше час и половина по- късно, но беше на пританището, така че едни 50 евро по- късно вече бях на сухо, наслажавайки се на дъжда скътан на сушинка зад дебелите стъкла.



   На испанска земя стъпих около 12, нямам точни спомени. Бях се разбрал с моят приятел, че ще дойде и ще ме прибере с микробуса си, когато приключи работа. Неуобното беше, че щеше да приключи вечерта и можеше да дойде най- рано към 9, а да седя 9 часа и да се чудя какво да правя, не ми е по вкуса. Така че изкарах инструментите, постегнах задната капла и потеглих към вкъщи, след като изтеглих малко пари и пих едно кафе. Хубаво кафе. Мароканците и кафето много не се разбират.
   На излизане от Тарифа минах край магазин на Лидл, та спрях да си купя вода и нещо за обяд и потеглих към планинкият проход, който трябваше да прехвърля на път за въщи. Не е много висок, около 300-400 метра може би, обаче времето се беше скофтило и малко след началото на изкачването заваля.



   Докато стигна половината положението се беше скофтило съвсем, мъглата беше толкова гъста, че едва виждах на 5 метра. За късмет поне почти нямаше коли.


   На площадката, където се виждаше /нормално/ Африка, исках да си направя снимка /каквата си направих и при заминаването си/, но беше безмислено, не се виждаше нищо. Та след едно кафе се качих на колелото и полузамръзнал /кафенето не се отоплява и вътре става течение, а аз подгизнал от дъжд../ подкарах надолу.



   Спускайки от другата страна дъжда спря, изгря слънце и сгря замръзналите кокали и душата с красива дъга.
   На свечеряване реших че ми стига /минал бях едни 50км/, минах през един магазин да си купя семки и се тръшнах пред него да чета книга, докато чакам моят човек да ме прибере.


И така след 1665км и 26 дни по- късно си бях пак у дома.

2 коментара:

  1. Завиждам (в добрия смисъл) на такива смели хора.

    ОтговорИзтриване
  2. Чудесно преживяване и спомени за цял живот! Поздравления за приключението!

    ОтговорИзтриване