Непал или ако искаш да ти е лесно да не си идвал

   21.11.2016

   Събудих се преди часовника, в 4.30, а го бях навил за 5.15. Бях се опулил като бухал и изобщо не ми се спеше. Така и така съм станал рано та се вдигнах тихо, да не събудя Пабло, и отидох да проверя има ли топла вода. Не беше гореща, както ми харесва, ама достатъчно да се изкъпя. После разбудих народа и събрахме цирка. В 6.10 вече бяхме всички долу и чакахме Йъм, хотела го платихме предната вечер, тук обикновено се плаща при напускане, освен ако ти не поискаш предварително.

   Изненадващо имаше немалко народ по улиците. Имаше събиращи боклука от земята, както и много метящи вездесъщият прах пред домовете и магазините си. Не че имаше много файда, в крайна сметка го измитаха на улицата, откъдето колите го връщаха отново в обръщение, вдигайки го във въздуха и правейки го труден за дишане. А и никой не видях да поръсва с вода преди да мете, при което пепеляка се вдигаше във въздуха.

   Йъм обаче го нямаше, закъсняваше вече половин час. Пабло се качи до рецепцията и ги помоли да му се обадят по телефона да питат какво става. Оказа се, че е на път, щял да закъснее малко. Дойде още половин час по- късно. Натоварихме се на две таксита и хайде към автогарата.

   Между другото всички таксита тук са едни малки Сузуки Марути, супер тесни, но всички имат багажник на покрива за раниците, които рядко се събираха в миниатюрният багажник. Въпреки това предпочитахме да носим раниците в нас, отколкото да ги оставяме горе.

   До автогарата стигнахме бързо, платихме по 400 рупии за такси и се запътихме към автобуса. Който пък се оказа, че не е на автогарата. Някакъв обаче ни чакаше и ни закара до него, на едни 10 минути пеша по булеварда.

   На всички автобуси има надписи Делукс, wifi и прочие. Ама са само това, надписи. Вярно е, видях някои да имат антени за интернет, но нашият е имал в далечно бъдещ, относно лукса ви е ясно....

   Натоварихме раницата в багажното отделение, което имат отзад. Мисля че тази конструкция е била предвидена за задноразположен двигател, а те са го монтирали отпред и е останало празно място под задните седалки, между гредите на шасито. Изобщо не е предвидено за багаж и е доста неудобно, но те го използват. Имайте предвид, че е ужасно мръсно. Всъщност Пабло имаше нещо много удобно за пътувания със самолет или автобус, когато си с раница. Всъщност е като сак от лека и здрава материя, в който можеш да си прибереш раницата за да я предпазиш. В същото време не заема почти никакво място и е много лек. Не че можеше да се възползва от него, беше сложил вътре екстрата си багаж за да го връчи на носача.  Но да знаете че и това съществува.

   Натоварихме се и зачакахме да се съберат още пътници. Междувременно се качи един от тез дет го раздават монаси и слагат червени точки по челата и без да пита взе да ни ръси с цветчета и да ни лепи точки за късмет, след което заиска пари. Дребни нямахме, почти всички банкноти ни бяха по 1000 рупии, така ни ги даваха в обмените бюра. Накрая му дадохме с Карлос едни 80 рупии, ама той нахален иска още. А аз виждам как в кошничката му се насъбрали няколко банкноти само по 5…абе яяяяя..

   Отне ни над час само да излезем от Катманду.  Трафика е ужасен, улиците и те, а Катманду е голям. Излизайки от града пътят навлезе из планините. Беше още нещо облачно, но беше много красиво. Виеше се, издигайки се из планините и прекосявахме красиви, зелени долини, гледките бяха страхотни, но не можах да снимам. Карлос егоистично се намести до прозореца и заспа, а аз до пътеката почти умирах от скука. Очакваха ни 186км и поне 5-6 часа тесни планински пътища, ненормален трафик, разминавания на косъм, изпреварвания като във филми, лудница.

   На вторият час спряхме за половин часова почивка, хапване, тоалетна, кафе, кой каквото иска.

   Хапнах нещо вкусничко в купички за еднократно ползване, направени от листа и пръчици, а не пластмаса. С Карлос после си поръчахме и по кафе (картонени чашки), но тъкмо ни го връчиха и автобуса тръгна. Бързо бързо се накачулихме и се спукахме да се хилим. Просто автобуса друсаше много и кафето ни се разливаше от чашите, а ние по неизвестна причина се заливахме в смях като побъркани. Карлос успя да разлее почти цялото. Аз обаче успях да спася положението благодарение на едно найлоново пликче, което имах в джоба. Просто прелях кафето в него и после си го смучех малко по- малко. Какво да се прави, няма да разхищаваме материала я…

   После пак на пътя. Изпреварванията са…абе това трябва да се види, не знам как да опиша какво се чувства, когато камион тръгне да изпреварва точно срещу автобуса, шофьора кара с една ръка, щот с другата държи телефона, и скачайки на клаксона за да се размине на боя разстояние с автобуса и изпреварваният камион. Изобщо…. Не знам как не видях нито една катастрофа тези дни. Всъщност видях една кола с едната гума хлътнала в канавката, а канавките тук са дълбок и тесен бетонен улей, та няма измъкване без помощ. Поне пуснаха телевизора, в началото видеоклипове (индийски), а после и филм. Индийски. Ама се загледах де. То и врата ме беше заболял да се въртя наляво и надясно опитвайки се да видя нещо през прозорците. Бях се съсредоточил в екрана пресъздавайки диалозите между героите, както правех навремето, когато пускаха RTL и не отбирах нищо от немският.

   Автобуса ни оставя в Бесисахар, където влизаме да хапнем в едно ресторантче. От тук продължаваме с джип до следващата точка и трябва да си го платим. Бяхме останало с впечатлението, че разходите са платени от агенцията, а то трябвало да платим още едни 70 евро. Изненадааааа! Почудихме се дали не можем да продължим пеша, но ни казаха, че ще се нуждаем минумум два дни + тазвечершното спане (вече беше минало 4 и слънцето скоро щеше да залезе, та нямаше как да тръгнем днес), така че ще се плаща, инак още по- скъпо..

   Пътят е некъв ужас некъв ад дет се вика. Тесен и в ужасно състояние. Разминаванията…

    …трудно е да се опишат с думи…

   Тук бяхме позакъсали малко, проблема е, че джипа наклонен на една страна и опира в камиона. Събра се сума народ да обсъжда как да минат по- добре…

   …обаче всичко беше основно чесане на езици. Накрая ми писна и ги питах защо камиона не изнесе малко назад и после да опита да мине малко по в ляво, имаше още около метър и половина широчина. То пък взе че даде десетина метра назад, където имаше достатъчно място за разминаване. Обаче това след като излязохме през прозорците на джипа (през вратите нямаше как) и се оглеждаха над половин час. Изобщо тук хич не обичат да дават назаден.

   Тук вече навлизахме в планините и се минава през контрол, който проверява разрешителните за планинарство. Докато си правехме снимка с табелата покрай нас мина група ученици и се самопоканиха за снимка. Не че имахме нещо против моля ви се.

   Някакви местни се возеха отзад в джипа, май част от тях бяха някакви семейни на шофьора.

   Оттук пътят се влоши още повече. В началото имаше следи, че се опитват да го пооправят, но мисля че е само заради малката водна електроцентрала, която минахме малко след контролният пункт. От там нататък всичко е леш… Заради залеза на слънцето изгубихме възможността и да снимаме множество красиви водопади, а те бяха едва ли не на всеки завой. Обаче времето напредваше, пътя се влошаваше, а ние бяхме все по уморени.  Отне ни малко над 4 часа да изминем 35км и стигнем до Jagat, където се намираше хотела ни за тази вечер.

   За вечеря си поръчах дал бат, екскурзовода ни обясни, че понякога е малко по- скъп от другите ястия, но когато си го изядеш идват и ти пълнят чинията отново, което си го прави най- рентабилно.

   22.11.2016

   Днес ни чака 6-7 часов преход с около 400м изкачване във височина.

   Това е хотела, точно покрай главният (и едниствен) път.

   Става се в 6.30 сутринта. Закуската се поръчва още предната вечер и в 7 сутринта ни чака на масата. Аз закусих непалски хляб със сирене от як, сирене като сирене (ама от жълтите, не като нашето саламурено) и потеглихме.

   Пътят се движеше нагоре надолу високо над реката, пресичайки малки махали…

   …и подминавайки малки хотелчета и ресторантчета за туристи.

   А и днес видяхме немалко водопади.

   В следващото по- голямо селце видях училище. Не знам защо, но на всичките училища видяни от мен по пътя присъстваше и звездата на Давид.

   Веднага след него изоставихме пътя и се спуснахме…

   …да прекосим реката. Такива висящи мостове видяхме по целият път, явно правителството се е стегнало в някакъв момент и е заменило старите въжени мостове с нови, но с метални въжета.

   Както се казва- водата е живот. Пътят се виеше плътно край реката, ние я пресякохме и продължихме по другият склон успоредно на пътя. В действителност няма голяма разлика дали ще продължите по пътя или тази пътека, и двете стигат на едно и също място, но печелите спокойствие и липса на коли. То не че имаше много коли, но все пак.

   Пък и от тази страна се срещнахме с братовчедите все пак.

   А пътеката не беше особено лека. На места си беше реално стръмна стълба от скали…

   …прекъсната на места от колиби на местни, живеещи отдалечено (на скалите вдясно можете да видите леглото...)…

   …или ресторантчета за отдих на уморени туристи.

   Друг недостатък на следването на главният път е…

   …че заобикаля тази прекрасна долина, а в селцето отсреща, Tal, спряхме за почивка и обяд.

   На входа на селцето се сблъскахме с нещо…добре де, не е странно, но е нещо с което не сме свикнали.

   Край пътя беше опънат един голям найлон и на него разпределяха мръвките от някакво разфасовано животно. Наоколо се бяха събрали към 20тина мъже и сочеха към различните купчини, докато един от тях разпределяше мръвките. Явно са заклали едно животно за цялото село, като цяло рядко виждах месни ястия и по пътя, а в случаите, когато имаше месо то ставаше дума за 20-40 грама, нещо от сорта. Алберт им направи снимка, но за съжаление я нямам, почти два месеца от как се върнахме и не ги качва, а нямам как да ги взема от Париж.

   Макар селцето да беше доста лъскаво…

   …определено беше тук основно заради туристите. Ама красиво де.

   Тук цените вече започваха да скачат и реших да хапна само едно къри, така или иначе не бях много гладен. Пък кърито струваше около 260 рупии (около 2 евро и нещо), докато дал бата гонеше 500.

   Тук за пръв път се срещнахме с молитвените барабани (много рядко са толкова „лъскави“). Правилното е да се мине от лявата им страна и да се завъртят с дясната. Според екскурзовода ни било за късмет, ама нещо му нямам много вяра, определено беше свестен тип, ама за екскурзовод го нямаше. Освен това се оказа хиндуист (нищо лошо) и май почти не отбираше от будистката религия. Това вече го разбрахме в последствие.

   Поехме отново по пътеката край реката, която от своя страна имаше страхотен син цвят.

   Вярно че не беше от лесните…

   …ама не беше и чак толкова трудна, а гледките компенсираха.

   В последствие се наложи да пресечем отново реката и да се върнем към главният път, защото пътеката нататък била забранена, била обявена за прекалено опасна. В последствие видяхме, че е изчезнала под едно свлачище.

   Край предното село имаше доста магарета. Йъм сподели, че рядко ги използвали за работа, отглеждали ги основно за храна. На година изяждали 3 или 4 цялото село общо. А иначе кравите ги виждахме почти навсякъде от днес нататък. Домашни кози не помня да видях, поне в момента не се сещам, но крави много.

   Бях доста жаден, в Тал бях налял вода и сложих таблетка за да се пречисти и реших да я опитам… Вонеше ужасно на хлор. Ама много. Алберт препоръча да оставя бутилката отворена за половин час и така да се отмирише. Дотук добре, но това трябваше да почака до вечерта в хотела, а междувременно бях жаден…

   …и на това водопадче се престраших да пийна две шепи вода. Знам че не е препоръчително, но се надявах, че с две шепи няма да повредя стомаха си чак толкова много.

   Това до река да вървиш и да си жаден не е работа да знаете.

   Ей тази жена чупеше камъните с чук и ги пресяваше със сито…правят си чакъл…ръчно…

   …а това били рибарници.

   А тук можете да видите, че се вихри кампания за хигиенно образование на населението.

   До тази табела имаше също така една чешмичка и пийнах малко вода, въпреки че водата идваше директно от реката. Жажда майна. За дрискането има хапчета при нужда. От друга страна исках да видя как ще ми се отрази  и дали не бих могъл да свикна да я пия като местните. Помня че ме плашиха по същият начин за в Мароко, а аз си пиех още от началото директно от чешмите. Пък и няма да ми се налага да пия хлор, който не е от най- здравословните.

   Тук отново пресякохме реката за да поемем по пътеката. Всъщност Йъм ни даде избор дали да продължим по пътя, който е по- лесен, или по пътеката. Поразмислих, бях уморен, ама реших че ако бях искал да ми е лесно нямаше да се изтърся из непалските планини, така че пътеката!
   До крайната ни цел оставаше малко време, но както споменах бях поуморен и ме наболяваше лявата плешка, та ги помолих да спрем за малко и да пием по чай. Говорейки за чая- изобщо не съм любител на чай, още по- малко на черният. Всъщност смених на чай заради цената. Черният (най- евтиният, другите държаха цена) вървеше 50-60 рупии, а кафето 150-160. Обаче черният чай тук нямаше нищо общо с черният чай, който се пие в Европа. Е, поне в Испания. Много по- вкусен е. А лимоненият….мммм

   В последствие видях подобни панели на много места, но явно не ги използваха много, защото във всички хотели бойлерите са газови. Т.е. във всички хотели по маршрута в които бяхме. На покрива на къщата можете да видите един голям черен бидон. В последствие ги видяхме почти навсякъде в Непал, а Йъм сподели, че хората също рядко пият водата директно от реката. Първо минавала през тези бидони, а в тях имало някакви пречистващи филтри. Въпреки това не било препоръчително да пием от нея, заради различната ни чревна флора и местните бактерии.

   Също видяхме навсякъде да се сушат зеленчуци, плодове и други разни.

   Поотпочинали поемаме отново на път…

   …и около 40 минути по-късно пристигнахме в Дананг и нашият хотел.

   Дананг е малко и мръсно селце с няколко джиджави хотела. Пресичайки го поискахме да си купим половин кило портокали и 4 банана, но кат ни изръсиха цена от 7е… Отказахме се.

   За съжаление както виждате цивилизацията е дошла доста прекалено бързо. Със съжаление забелязах много места със захвърлен боклук и честно казано по- голямата част е захвърлен от самите местни.

   Нашият хотел излезе 5е на стая с две легла. Имаше и топла вода. Гореща всъщност. Но църцореше едва едва, като че през капкомер минаваше. Все пак можеше да се поизкъпе човек ако иска. И ако носи на студено. Щот то като капе толкова малко не може да те стопли. Така и не видях причината. Бойлера изглеждаше нов, тръбата навлизаща в него идваше от същото място както и студената, но студена вода имаше бол, топла не. Или са запушили с нещо тръбата или знам ли…

   За вечеря е ясно- дал бат. Наядохме се доволно, а после постояхме още около час в топлата трапезария. Всъщност и още щяхме да стоим, но спря тока и малко по малко се поизнесохме. А с Алберт решихме да направим някоя снимка на небето, звездите бяха прекрасни. За съжаление моят фотоапарат има ограничен таймер, който не е достатъчен за снимки на звездите, но пък на Алберт излязоха идеални.

   А, да спомена, стаите не се отопляват. Рядко имат и контакти, ако  искате да зареждате нещо може да помолите в трапезарията. В зависимост от селото и хотела може да е безплатно, а може и да трябва да си платите. В черчеветата на прозорците има едни хубави цепнатини, под и над вратите е същата работа, та си е студеничко. В отоплената трапезария, сглобена с талашити, видях дълги цепки покрити със вестник и тиксо. И толкова.