Може ли да се пуши лула на 4000м надморска височина?

   25.11.2016

   Снощното обсъждане за езерото продължи и днес. Накрая решихме, уж, да оставим обсъждането за когато стигнем в Мананг, днешната цел. Бил по- голямо селца и имало къде да се обменят пари, може би и банкомат.

   Пресякохме реката и поехме. Всъщност пресичането не беше задължително, ако решите може да се продължи по пътя и ще стигнете за 5 часа. Другият вариант беше 8-9 часа. Попитах Йъм защо е тази разлика във времето, защото е по- тежка пътеката или просто заобикаля от по- далеч и се увеличава разстоянието, вика че е заради заобикаляне.

   То вече бяхме решили да караме по пътеката, но да имаме в предвид нали.  Тази сутрин беше доста хладно, та облякох даже и якето. Макар има няма половин час по- късно да го свалих.

   То в началото си беше добре де, доста лесно, ама подминавайки тази молитвена купчина камънак пред нас се изправи една стена…

   …а пътеката се виеше на зиг заг по нея.

   Тук мернах една жена, която събираше изсушените кравешки изпражнения. На тези височини започнах да виждам доста народ  да ги събира и суши за отопление.

   За удобство на много места има подобни пейки на които да седнеш и да се отпуснеш. Момчетата се бяха забавили нещо надолу, докато аз махах гащи без да спирам нагоре. Вярно е, че бях доста по бавен от тях, но пък те спираха нерядко за да поемат въздух, докато аз си пъплех по баира. Но височината вече се усещаше, на всяка 3-4 крачка спирах за да поема повечко въздух.

   На 3/4 на склона имаше магазинче/заведение и спряхме да починем. Не поръчахме нищо, просто седнахме на камъните да посъберем сили. То жената тъкмо беше отворила и изнасяше бутилки вода, кола, шоколадчета и прочие стока за уморени туристи. На втората снимка можете да видите в ниското пътеката точно преди да почне изкачването, а отсреща се вижда и пътят.

   Малко по- късно стигнахме до селце през което минаваше пътеката.

   Нормално, стигнах последен. Тук се и спряхме отново да починем, пък и да поснимаме, имаше една хубава площадка с панорамна гледка. А аз си купих и ябълков пай, така поне го наричаха. Не мислех да се харча, в хотелите струва 300 рупии, та жената ми предлагаше, а аз я подминах. Тя пък извика „само 100 рупии“… Едвам ма нави ви казвам. То беше направено като нашите бухти, големи и натъпкани с настъргана ябълка и намсиоще какво Още топли и вкусни. Ама вкусни ви казвам.

   Не знам дали споменах преди, но хотелите тук са евтини. За сметка на това храната е доста по- скъпа, струва 3-4 пъти повече от селските ресторантчета. Обаче в менюто на много хотели пише, че ако не ядеш в техният ресторант, то цените на стаите са други. Йъм ни спомена, че стават двойни. Та в крайна сметка разходите ще са същите.

   Пресякохме селото и продължихме по пътеката…

   …а тя продължи да се изкачва нагоре и нагоре, не толкова стръмно както досега, но все пак… а на върха на онзи баир виждате ли бялата точка? Някакъв храм е… а видяхме и на още по- високо…. Тези хора за нищо ги нямат баирите.

   Аз като ви разправям, че е на високо…

   А отсреща, където са флагчетата, беше най- високата точка от днешният маршрут. Бях инсталирал една програмка на телефона за височините, засичаше по гпс, wifi или телефонна линия, каквото имаш на разположение. Оказа се, че сме на 3800м височина. Не знам какво разстояние бяхме изминали, но все още виждахме Lower Pisang.

   Имаше къде да се седне и почине, а се разкриваше и прекрасна гледка (в ниското се вижда и самолетна писта). Имаше и някакво малко заведение, дори не искам да знам вложеното усилие за да докарат стоките и продуктите дотук.

   За щастие следваше спускане, макар също да бе изморително. Всъщност понякога спускането изморява повече от изкачването, ако сте планинари знаете какво искам да кажа.

   В ниското (малко смешно звучи да кажеш „в ниското“ на височина от над 3500м…) ни очакваше това полузаспало селце, Nawal, където спряхме да обядваме. Е, аз и Пабло го обиколихме излишно почти цялото, че заради някаква снимка бяхме се позабавили и объркахме по коя пътека да поемем.

   До ресторантчето беше този огромен молитвен барабан, врътнах го и него, ей така за всеки случай.

   Почивката ми дойде много добре, хапнах леко и опънах гърбината на твърдата пейка. Върхът! Само Карлос почна да натоварва отново положението с разговори за изкачване до езерото Тиличо и реши да не яде, не бил гладен. А в действителност не искаше да харчи пари. Разбирах го, но беше глупаво според мен.

   Днешната ни цел, Мананг, се намираше на 3 часа път, основно леко спускане и дръпнах здраво напред. Карлос отново започна да говори за езерото, Алберт не беше съгласен да рискува и да се окаже в Jomson, крайната точка на трека, с по няма и евро на човек без да е ясно има ли откъде да се изтеглят пари. И обстановката се нажежаваше, а аз бях раздвоен и се опитвах да не се намесвам, но това нажежаване идваше на моята глава. Мен обаче ми втръсваше и ми се искаше да остана малко сам със мислите си. Не че мислех за нещо определено, но ми беше приятно.

   Малко преди Мананг минахме край някакво село с манастир, за който всички казваха че бил много хубав, но една жена от местните ни спомена, че рядко е отворен и трудно може да се намери пазача на ключа. Само един ключ имало даже.
   Тук мернах и един вело турист. Изненадан викам „Я, с колело до тук?“, а пича ми отговаря „Да. Не го прави! Никога!“. И отпраши да търси ключаря.

   Със залеза на слънцето като че изчезна магията на мястото и местността не беше толкова красива. Колегите отдавна се бяха навлякли якета, шапки, ръкавици, шалове…а на мен ми беше само леко хладно, въпреки че бях само по полар.

   Стигнахме в хотела доста уморени и ни дадоха 2 тройни стаи, явно двойните вече бяха заети. А и нормално, много народ беше минал по лесният път, който реално вървеше по отсрещният склон, успоредно на нашият, но без екстремните ни изкачвания във височина. Мананг е на 3500м височина, т.е. цялото изкачване по пътя е 300м, наполовина на това, което минахме по пътеката.

   Бях мислил да мина само със студен душ, ако топлият се плаща (плащаше се, 150 рупии), но беше леко хладно, бяхме ходили в продължение на 9 часа и раменете ме наболяваха леко (в последствие се оказа, че моята раница е най- тежката, дори на Йъм беше по- лека от моята, а той носеше и повечето багаж на Пабло), та реших че си заслужава да платя за топлата вода.  Точно да се намъкна и един от евреите нахално се пъхна пред мен. Карай, ще го преживея. Ама си събух обувките и си шляпах бос по камъните на двора. Йъм ме гледаше стреснато и питаше дали не ми е студено… Ами хладничко, ама приятно такова едно, де да знам.

   За вечеря дал бат и в леглото. Утре ни чака почивен ден за възстановяване и аклиматизиране с височините.

   Тази вечер в хотела имаше момче, което не се чувстваше добре. Приятелката му разбра, че Алберт е физиотерапевт и помоли ако може да го погледне, да не да е зле заради височината. Оказа се явно топлинен удар. Беше минал същият път като нас, но е вървял цял ден без шапка. Бил пил много вода, но не му помогнало. Баси късмета, аз също вървя без шапка, но нямах никакви проблеми. Явно работата лятото покрай басейните на жегите в Ибиза ме е закалило, така да се каже.
   Тук да спомена само- на много места ви споделям, че интернета и топлата вода се плащат и е така. Но на нас, по неизвестна на мен причина, в крайна сметка почти никъде не ни удържаха пари за тези екстри. Може би и заради Йъм да е било, не знам.
   Други хора ни споменаха (точно в този хотел беше една австралийка с която стана дума) че договаряли стаите безплатно, срещу хранене в хотела. В първият момент се изненадах, но после включих, че дневният им бюджет е 25 евро, т.е. от раз плащат едни 15 евро, а ние си плащахме и стаите и храната и не давахме повече от 8-9 евро на човек...

   26.11.2016

   Днес никакво ранно ставане, закуската е чак в 8.30 (мамка му, рано си е…), а се събудих още в 7. Ама пък си бях увит на топло, взех възглавницата от съседното легло за да си подложа и си почетох книгата. На хотелиера може и да не му хареса, но днес смятам да закусвам само чай, а да хапна някъде навън. И то не само заради по- ниската цена, но има и други храни (като онзиденшните „картофени“ кюфтета например) които не виждахме в хотелските "ресторанти".

   Но първо една бърза разходка до близкият ледник.

   Част от Мананг от високото. Също, какво и много селца в Мароко, селото просто се слива с околните скали. Това важеше за почти всички селца, цветните петна бяха основно новопостроени хотели.

   Пътеката си е доста стръмна, предполага се, че разходката е около два часа…

   …а това е езерото в основата му. Част от езерото попадаше в сянка и там повърхноста беше заледена. Карлос се забавляваше да хвърля камъни в опит да пробие леда. На слизане сянката се беше отдръпнала и от леда нямаше и следа.

  Мернахме и момчето, на което му беше зле вчера. Беше се пооправило, купил си шапка с периферия и днес обикаляше с нея.

   А това е и самият ледник. Път до него няма, доколкото разбрах.

   Повечето народ изкачват само половината от склона (от там само двата часа отиване и връшане), където има красива панорамна площадка и една барачка, явно кафетерия, и няколко маси с пейки.

   Помните ли където ви разправях как младите момчета мъкнеха камъните на гръб…

   Аз обаче отпраших още нагоре, следвайки пътеката…

   …и се оказах на върха на хълма, точно под който имаше изоставена махала. Пък може и кошара да е, но не мисля, на кошарата не и трябват толкова много и малки постройки с покрив.

   И да ви кажа изпитвах някакво странно задоволство да си пуша лулата на почти 4000м надморска височина, когато всички наоколо пухтят като комини, защото не могат да си поемат въздух. Едни две японки ме гледаха през цялото време и ми правеха снимки, докато се правех, че не ги гледам. Накрая им подадох телефона и ги помолих да ми направят една снимка, че не съм добър със селфитата, а те се спукаха от смях. Но пък можете да си представите гледката-  почти 4000 метра височина, наоколо се натръшкали още двайсетина туристи, всеки с яке, шапка, шал, ръкавици и диша тежко. А аз съм се излегнал на земята облечен само с полар и навил ръкавите до лактите и си пуфтя. Брутално!

   Бях изпреварил доста момчетата, те останаха по- дълго на долната тераса и ги чух по едно време  да ме викат и че щели да слизат надолу. Аз им извиках, че ще сляза по- късно, тъкмо се бях опънал. Ама накрая и те довтасаха. Били се изкатерили до средата и смятали да се откажат, но в крайна сметка дойдоха. Беше гот, защото останалите вече си бяха тръгнали надолу и беше много спокойно. Алберт не се чувстваше много добре, болеше го леко главата, а това е един от признаците за височинна болест. Пабло и Карлос пък имаха проблеми със сънят, което се предполага да е поради същата причина. А аз…аз си пушех лулата наслаждавайки се на слънчевите лъчи.

   Слизането и то не беше от най- лесните. Все пак са около 400м денивелация за около километър разстояние, пък и пътеката беше покрита със вездесъщият непалски прах и малко хлъзгаше, та трябваше да се внимава.

   Обратно в селото видяхме, че някои хотели/ заведения се правеха и на кина. Не знам какви телевизори или екрани ползваха, защото така и не отидох, но доколкото разбрах можеш да гледаш филма безплатно срещу консумация. Иначе почти всички даваха едни и същи филми.

   Телефона, който ползваха повечето местни. Батерията му държала спокойно над  десет дни, а имаше и доста мощно фенерче. Казват че и интернет достъп има.

   Както казах- почти навсякъде нещо се суши. Това са моркови, които се сушаха в нашият хотел. Имаше три жени, които през целият ден ги режеха на тънки ивици.

   Прибрахме се в хотела за кратка почивка, заявихме на Йъм че ще ядем навън (всъщност във всички хотели носача/гида служи като „свръзка“ със собствениците. Също така се явява и сервитьор).

   Намерихме едно малко и приятно заведенийце с гледка към ледника и с доста добри цени, както виждате от менюто. Само за сравнение – дал бат-а тук е 340 рупии, в тазвечершният ни хотел гонеше 570. За порция нуделс (чиста проба спагети от плоските) със зеленчуци и две самоси платих 2 евро.

   Тъй като ми бяха втръснали с това езеро ги върнах в хотела, събрах ги в стаята и с тетрадка в ръка ги хванах да изчислим минималните ни необходими средства и да стигнем до някакво решение. Оказа се, че ако обменя 100е и ги разпределим измежду всички, то щяхме да стигнем до Jomson почти безпроблемно (в селото нямаше банкомат). Йъм беше питал дали можем да обменим в хотела и там ни дадоха курс 95 рупии за евро, което си е доста сериозна разлика, та отидохме да търсим навън.

   Намерихме едно магазинче, където казаха че могат да обменят до 100е по курс 105 (ако трябва да съм честен този курс го договори Пабло, първоначално даваше 100) рупии за евро. При положение, че навсякъде из градовете вървеше по 112-113, то ми се стори достатъчно добър. Обмених ги и ги разделихме с Карлос, че бяхме най- нуждаещи се. Алберт беше предвидил достатъчно пари, мисля че и Пабло обмени някъде, не съм сигурен, защото отидох сам, та да ми се проветри главата. Пък и да пия едно хубаво кафе, беше ми го препоръчала австралийката. Беше ми първото кафе от седмица насам, малко скъпо 200 рупии, но имах нужда, щот с това езеро ми бяха надули главата, честно.

   Отскочих и отново до ресторантчето за да купя 4 тибетски хлебчета, по 30 рупии бройката. Беше 2 пъти по- малко от това, което ти дават в хотела, но там струва 300 рупии. Купих и сушени ядки. Беше някаква смес между различни ядки, но преобладаваха сушените фурми и парченца от кокосов орех, излизаха около 70-80 рупии почти навсякъде в Непал. Фъстъци видях и купих само веднъж, евтини са и са стари, гранясали. Имаше много бадеми и прочие, но струваха по над 2 евро пакетчето. А семки нямаше. Носех един пакет от Испания и дадох на нашият водач да ги пробва, а той не знаеше нито какво са нито как се ядат. А имайте предвид, че не беше див както много други, които видяхме. Беше роден в малко селце, но учил и живее в Катманду, възпитан човек.

   В крайна сметка, въпреки изхабените нерви покрай езерото, се оказа един доста приятен ден. А и бях доволен колко добре се справям с височината.