Thorong La или 5416м над морето

     30.11.2016

   Днес се тръгва в осем. Целта като за начало е Thorong Phedi, дотам са три часа и половина и едни 400 метра височина.

  Пътят не беше тежък, изкачването беше плавно…

   …а наоколо „безпризорно“ се разхождаха десетки якове. Не ги наглеждаше абсолютно никой, явно вечер сами си се прибират.

   По едно време спрях за да снимам това птиче и батерията на фотоапарата умря. Няма проблеми, има още две…и се оказа, че и двете са празни…което ми беше странно, защото бях сигурен, че поне едната е заредена. Фал. Нищо де, изкарах усб кабела на фотоапарата, включих го към батерията и…отказа да зарежда. Как ли не го мъчих, какво ли не правих, фотоапарата явно не може да зарежда през външна батерия. Ще трябва да се свържа с производителя и да попитам защо и може ли да се направи нещо по въпроса. Защото това си беше чисто преебаване (в крайна сметка само заради това мъкнех проклетият кабел с мен), стигахме на най- високата част от прехода и не мога да направя никаква снимка, гадост… Е, дано довечера мога да заредя.

   Прехода имаше само един неприятен момент. Трябваше рязко да загубим цялата „спечелена“ височина за да се спуснем и пресечем реката, последвано от брутален баир за да се изкачим на същото ниво. Докато се изкачвахме надолу минаха едни местни младежи с магарета, единият от тях докато слизаше си въртеше и прескачаше едно въже и това почти на бегом. И това че пътеката беше скалиста и със стъпала. Нечовек.

   На високото имаше заведение. Т.е. барака от скупчени на няма и два метра височина камъни. Спряхме да починем малко, всъщност както и всички останали изкачили от реката. Не ми се пиеше чай, но си взех пакетче бисквити за 100 рупии. Е, май им беше поизтекъл срока на годност, но не бяха лоши.

   От колибата до Thorong Pedi ни отне може би около час. Въпреки че пътеката беше малко неприятна, покрита с камънак, минаваща и край сипеи, то не беше много тежко, почти нямаше изкачвания. Самото селце е само един по- големичък хотел. Ако трябва да съм честен самото хотелче беше много приятно, трапезарията имаше много европейски вид. По- късно разбрах, че е собственост на южноафриканец, а младото момиче, което явно движеше нещата, се оказа белгийка женена за сина му. Бяха направили много добре нещата, имаше и разни сладкарски вкусотии та помнях си взех да ям нещо тестено. Е беше по красиво отколкото вкусно, но какво да се прави. Неприятно е, че пак нямаше как да си заредя батериите, бил им спрял тока и го караха на акумулатори. Гадно.

   Решихме да продължим. Thorong Phedi е на 4450 метра височина. След него е само базовият лагер на 4920 метра. Обичайното е да се оставят тук раниците и да се изкачат до базовият лагер за аклиматизация и да спят отново на ниското. Пък и казват че на високото много трудно се спи. Ама ние инат. Решихме да се качим до горе с раниците, пък ако не можем да останем там, ще зарежем раниците и ще слезем със най- необходимото, поне ще си спестим влаченето на следващата сутрин. Да не говорим че се тръгва в 4- 4.30 сутринта.

                                                                                                          Снимка: нечий телефон

   Изкачването е стръмно, ама много стръмно. И то на тази височина е още по- зле, защото въздух хептен ти не остава. Целият склон е прорязан от десетки пътеки, ти сам си избираш коя къде да избереш, дали да минеш по стръмното, но късо или по по- полегатата, но дълга пътека.  Но средно за около час си горе.

   Добре решихме да го качим днес, не искам да си мисля как щяхме да го катерим това току що събудили се и замръзващи толкова рано сутринта. С Алберт стигнахме последни, Карлос и Пабло вече бяха резервирали стая и бях напълно съгласен с тях. Нямах никакво намерение да се спускам отново и да го качвам на другият ден, каквото ще да става. Макар да не зависи и от мен де. Например днес на два пъти видяхме да прелита хеликоптер, явно медицински. После разбрахме, че поне единият път е идвал до Thorong Phedi за да вземе турист, който бил много зле заради височинната болест. А пък аз не можех да си позволя да изпадна до това положение, защото нямах застраховка.

   Как да е, оказа се че и тук нямам как да си заредя батериите. Гадно! Затова заебах всичко и се отправих към близкият хълм, отрупан със знамена.

   Не знам каква е височината, едни още 20-30 метра над лагера мисля.

   Това в ниското е Thorong Phedi. Сами можете да предположите баира…

                                                                                                        Снимки: нечий телефон

   ...а това е базовият лагер и част от пътеката, по която ще тръгнем на следващият ден.  

   Горе се запознахме и с една испанска двойка, жената била тук преди 9 години и разказа, че нещата са доста променени, доста по- лъскави и туристически.  Те бяха от тези, които се качваха до тук само заради аклиматизацията. Полафихме си малко и тръгнахме надолу. То и слънцето се скри зад върховете и в сянката си беше направо студено.  В трапезарията бяха запалили печката, но едва успяваше да обърне въздуха, беше бая студено. Хапнахме и по стаите.

   Днес реших да последвам примера на Пабло и да си напълня едната бутилка с гореща вода и да я ползвам като грейка. Пък и на сутринта ще имам преварена вода. Е, тук малко ни поудариха, оказа се че се плаща (за пръв път ни се случваше), платихме едни 200 (почти 2 евро) рупии на човек.

   Днес спах доста зле и то не заради височината, макар и тя да имаше пръст. Стаите тук са си чисти обори. Сградите са от камък, много ниски, нямаха и два метра, леглата супер тесни (60 сантиметра горе долу, даже стелката ми за палаткуване е 70…), на 30тина сантиметра едно от друго, супер твърди и неудобни, а цепки имаше навсякъде.  Мисля поспах по- малко от два часа. Пък и легнахме рано, още към 7 вечерта, на сутринта щяхме да ставаме в 4.

   Така или иначе успях да заспя за кратко и се събудих от праха, който вятъра ми навяваше през прозореца над мен. До там беше. Другите спяха, а аз си запалих челника и зачетох книга. И така цяла нощ. Останалите също не спяха много добре, събуждаха се често, но тях ги тормозеше и височината, Алберт спа почти изправен.

   01.12.2016

   Станахме в четири и бързо се облякохме в замръзналата стая. Голям студ ви казвам. От там на бегом към също така замръзналата трапезария, но поне ни чакаше топъл чай и закуска. Аз си бях поръчал варени картофи, мисля ми излязоха около 3 евро, 10тина картофчета, половината от които си запазих за по- късно.

   Тръгнахме. Беше студено. И то на мен, а бях навлякан доста добре. Не се виждаше нищо, осветявахме пътя с челниците. Над нас светеха звездите под нас и напред се виждаха челниците на другите групи, като малки подвижни съзвездия. Имаше и носачи, явно можеха да се движат и по- бързо, но се въртяха около нас, за да се възползват от светлината на нашите челници, те не си носеха дори и фенерче.

   Над три часа мълчаливо изкачване в тъмнина и тишина. Слънцето изгря някъде след 2рият час, но ние се намирахме в сянката на върховете и не ни огряваше, нито стопляше. А и както винаги бях последен. Въздуха просто не ми стигаше. Много зор. Ама стигнах. 5416 метра!

                                                        Снимка: нечий телефон

    Бях като умрял, въпреки ръкавиците пръстите на ръцете ми бяха премръзнали, в последствие разбрахме че температурите били под  -15. Хубавото че на високото има струпани камъни с покрив, където можеш да пиеш горещ чай, 175 рупии за черен чай. Отопление няма, бараката е точно една маса и натрупани камъни за пейки край стената и ъгълче с котлон. Обаче колко му трябва на човек в този момент. Онуй ферари с цвят червен никаква няма да му свърши тук.

   Имайте предвид, че да дишаш на високото не е толкова трудно, въпреки че постоянно се оплаквам. Трудното е когато извършваш някакво усилие. Иначе когато си седиш и си пиеш чай не е толкова зле.

   Направихме няколко снимки и на бегом надолу. Спускахме бързо, пътеката е много, ама много стръмна, а на всичкото отгоре и хлъзгава, покрита е с дребен камънак. Виеше се по едни високопланински ливади, но почти не се забелязваха следи от живот наоколо.

   За около час се спуснахме със 1200 метра надолу до първите заведенийца, където спряхме да пием по сок и да се насладим на галещите слънчеви лъчи. Всъщност отдавна се бяхме разсъблекли, дори и момчетата, но беше голямо удоволствие да седиш отпуснат назад на стола и само да се грееш…абе гот беше.

   Продължихме към Muktinath, на 3760 метра. Почти два километра спускане му направихме. Всъщност до хотела ни оставаха още към час и половина път, но ги удължихме, посещавайки два храма по пътя на влизане в града. Единият будистки, другият хиндуистки.

   Целият склон над селцето беше опасан с мрежа от молитвени знаменца…

   …които в последствие минаваха над пътя и се събираха в двора на будисткият храм, който беше все още в строеж.

   В хотела стигнахме по обяд и докато чакахме храната обсъдихме плановете си над чаша бира...

   ...пък и записките да попълня.

   Принципно тук е крайната точка за деня, а на следващият ден се продължава за Jomson. Информацията беше, че оттук вече се следва пътя, нямаше вече пътеки, а на нас това не ни харесваше.

   Както си седяхме мернахме през прозореца испанското семейство с което се запознахме на базовият лагер. Поканихме ги при нас и накрая решихме да проверим какъв транспорт има към Jomson, та още на следващата сутрин да си вземем билети за към Pokhara.

   Речено сторено. Наядохме се и хукнахме към местната автогара. Обаче се оказа, че вторият за деня автобус бил заминал. Другият вариант беше с джип. Нопък джипа не тръгва преди да се съберат 12 човека (дванайсет не непалци не могат да се съберат там дори и да играят на тетрис…), а ние сме общо седем (възможният максимум, да си кажем честно). Или докато не му се плати цялата сума разбира се, 8520 рупии, които са си почти 80 евро. И по цените не можело да се договаря. Пообсъждахме го и решихме да си разделим разходите. В крайна сметка преспиването в хотела, храната и автобуса на следващият ден пак щяха да ни излезат там някъде. Пък и после трябваше да загубим още един ден в Jomson, защото автобусите тръгвали само сутрин, а всеки разправяше, че бил грозно градче.

   И се почна…. Пътят е некъф ужас, некъф ад.

   Тук трябваше да почакаме багера да ни позаравни рампа за да можем да преминем, защото спокойно си работеха по цялата дължина на „шосето“.

   Абе какво да ви разправям, направо бяхме щастливи, че нямаше да ни се налага да го ходим пеша на следващият ден.

   Иначе музиката беше на макс, накрая успях да намеря копче откъдето да я намаля малко, че направо ни проби тъпанчетата, бахти гадорията.

   А клаксона….е, сами виждате…

   Та возим се ние и се чу някакъв удар, шофьора ни изобщо не се впечатли, но Карлос се развика че нещо е изпаднало. Спряхме  и тоя слезе да види за какво иде дума и след малко се връща с кардана в ръка…. Ебах му майката, изпадна му кардана в движение, а пича просто го поогледа и го хвърли между седалките и отново…

   Ама тук с предно трудно се кара, та влязохме хептен в някакъв хорър. Караше по ръба на сипеи, колата се хлъзгаше по излъскани скали, покриващи пътя, на един баир трябваше да слезем, иначе беше невъзможно да го изкатери. То стигна до средата на баира, когато осъзна, че няма да стане де. Слязохме и пича тръгна назад директно върху два мотора. Добре успяхме да му изкрещим та спря, иначе ги отнасяше като сливенски вятър стар вестник. Цирк.

                                                                                                            Снимка: телефона на Ана

  Най- сетне в Jomson (2720м надморска височина, свалихме почти 2700 за ден) се запътихме към хотела. Между другото за тукашните стандарти градчето не е малко, доста е дълго всъщност и дори има малко летище, което видях на следващият ден.

   Настанихме се в хотела и тъкмо реших да се включа в интернет и тока спря. Автоматично се включи генератор, който захранваше само осветлението. Но само осветлението в стаите, не и в трапезарията. Обаче се усетих, че зарежда и контактите в баните, та си включих батериите на фотоапарата да зареждат.

   Имаше топъл душ, но дръжката нещо не беше наред и хвърляше навсякъде другаде, но не и на мен. Накрая си седнах на пода, пуснах си долният чучур и така си седях, докато благословената гореща вода ме обливаше. Блаженство. Само дето не заспах под него.

   02.12.2016

   В седем трябва да сме готови за автобуса, така че ранно ставане, закуска и напред. Навсякъде се продаваха ябълки, пълни чанти се продаваха пред всеки магазин. Попитах и купих едно кило, 120 рупии (1е) излизаше. Още като се качихме в автобуса ги почнахме и ме хвана яд, че не купих повече. Бяха дребни и много вкусни.

   Испанската двойка не можа да дойде с нас, защото за нашият автобус нямаше билети, та трябваше да вземат следващият. Казаха ни името на хотела си в Pokhara (не го записах, но как го запомних и аз не знам), взехме си довиждане и потеглихме.

   Автобуса е малък, мръсен и тесен. А седалките са конструирани за лилипути. Добре раниците са на покрива, макар на по- следващите спирки багажа да се оставяше вътре зад шофьора.

   Спряхме в едно крайпътно заведение и хапнах порция грах с непалски хляб, 80 рупии ми излезе, без пари направо. Не помня споменах ли, но непалският хляб докарва доста на нашите мекици. После и масала чай си поръчаха, тук мисля опитах за пръв път този чай с мляко. Вкусотия. До края пиех почти само от този чай.

   Продължихме по каменистият път, който направо си минаваше по коритото на реката, при което се кандилкахме….ама кандилкане, няма шега.

  След няколко километра излязохме на едни черни пътища,  към лошото състояние на пътищата се добави и стръмният склон отдясно, пък и реките и потоците често минаваха през него.

   Постепенно навлязохме отново в горите, оставяйки голите скали зад нас.

   Всъщност всеки казва, че маршрута си струва само до Jomson и оттам да се ходи направо към Pokhara. Но не са прави. Мисля най- добрият вариант е Jomson до Kalopani да се направи с автобус и оттам пак да се походи. Планината тук е покрита с красиви гори, а има и туристически пътеки от другата страна на реката, мисля ще си струва. Иначе всеки казва, че този грозен черен път е разказал играта на туризма в района. Но темата е сложна така или иначе.

   А возенето беше ужасно. Не само тясно и ниско (краката на Алберт бяха на пътеката за да можем да се съберем), но и постоянно клатене и подскачане и то на ръба на пропастта, разминаване на ръба и една боя разстояние…абе не е за хора със слаби нерви, на моменти настръхват косите. Аз обаче се наслаждавах, въпреки че ми трепваше под лъжичката, когато се накланяхме над пропастите. Отварях прозореца винаги когато можех за да направя някоя снимка. За съжаление рядко имах възможността, не само заради постоянното движение, но и заради облаците прах, които се вдигаха.

   Преди Татопани спряхме в някакво ресторантче за обяд. Цената на Дал бат-а вече беше паднала…

   …струваше само 300 рупии (под 3 евро) и за пръв път ми го поднасят с кисело мляко. Не знам от какво беше млякото, но ми беше много вкусно. Останалите не го искаха, та изядох и тяхното. Всъщност вървеше идеално с лютото.

   Е къде все ви разправям, че се яде с ръце.

   Татопани, както ви казах, означава топла вода и името на селото идва от някакви минерални бани. Много народ разправяше, че сигурно е много готино да се топнеш там. Не е. Баните са ужасно мизерни, просто открити бетонни корита. Иначе като балнеариум го хвалят.     

   Очаквахме да стигнем до Бени, където трябваше да сменим автобуса. Нямам изобщо идея защо спряхме на десетина километра преди градчето и следващият ни автобус се оказа на бензиностанцията, та направо се прехвърлихме. Свалихме раниците от покрива и се издразних яко, калъфа на спалният ми чувал беше скъсан на 3 или 4 места. Поне имах късмета да не се е скъсал спалният чувал.

   Този автобус е още по- тесен, ако изобщо е възможно. Най- задната, дългата седалка беше счупена и възглавниците бяха на земята. Накараха ни да си оставим там раниците и да се сгъчкаме на предните седалки.

   Аз обаче избутах малко раниците и горе долу наместих седалката на мястото и, та с Пабло се опънахме на широко, оставяйки Алберт и Карлос да се ширят на по две седалки.

   Пътят от Beni към Pokhara се води първокласен по карта, но в действителност беше доста поразбит. Всъщност големи участъци изобщо не бяха асфалтирани.

   Иначе се бях показал през прозореца с една глупава усмивка на лицето и опитвах да правя снимки от време навреме. Нерядко махвах на хората, които се заглеждаха към мен. Спомних си как съм гледал вечер прелитащите прозорци на влаковете и съм се чудел на къде ли пътуват тези хора…

   …а сега аз съм един от тях. Всъщност е и удивително как един подобен поздрав от прозорец изкарва усмивки и на деца и на възрастни. Спомням си, някъде край пътя имаше беседка и полицейска кола отпред. До нея беше застанал полицай с едно много сериозно изражение, хванал пред себе си пушка по- голяма от самият него. Махнах му. Усмивката му изгря на лицето по- бързо от слънцето в тропиците.

   Малко преди да стигнем Pokhara минаха да съберат парите за билетите, излезе ни по 200 рупии на човек (всъщност по 250, защото плащахме и билета на Йъм), а сега се замислих и не се сещам колко ни струваше от Jomson до Beni... Мисля някъде около 6-7 евро на човек.

   В Pokhara стигнахме с падането на нощта. Бях резервирал хотел още от Jomson, а Йъм каза че ще остане с нас да ни помогне да стигнем до него, тук ни напускаше. За такси платихме по 300р на бройка, няма и три евро, но и хотела в последствие се оказа близко. Дадоха ни ключовете, сбогувахме се с Йъм разменяйки контакти, захвърлихме раниците и хукнахме да пообиколим. Бяхме схванати, събраха ни се почти 12 часа в автобуси.

   Тези птичета си бяха свили гнездо в един магазин. Собствениците, индийци, казаха че живеят тук от 3 или 4 години и ги смятаха за талисман.

   Разходихме се малко из улиците и магазините, а после да ядем. На момчетата определено им се беше дояла по европейска храна и си избраха Edmont Rock Bar. Гледайки менюто, то явно бяха специализирани в пиците. За съжаление не ги намерихме в Trip Adviser (тук почти всеки се е регистрирал в сайта и гони положителни мнения), иначе щяхме добре да ги наредим.

   Бавят се ужасно много. Чакахме поне 10 минути само за да ни донесат газираните. Най- накрая донесоха две пици, с Пабло решихме да ги оставим на Карлос и Алберт, че можехме да поизчакаме. Изядоха си ги. След това дойдоха 2 хамбургера, които пак бяха поръчани от Карлос и Алберт. Изядоха ги. И едва тогава пристигнаха моята и на Пабло пиците. И това че бяхме единствените посетители. Пък обстановката… Стените в тъмни цветове и графити в стил рокбар, мебелите дървени, ниски и в арабски стил (кухнята италианска…), изобщо манджа с грозде. Имат си и музика на живо, докато бяхме там подгряваха. Бяха ужасни. Накрая си платихме и се изнесохме да се разхождаме отново. Час по- късно отново минахме от там и още просвирваха инструментите и загряваха. Абе абсолютен абсурд.