Какво е татопани и защо непалският Джак Спароу е ядосан

   23.11.2016

   Отново ставане в 6.30. Спах като бебе, чувствах се отпочинал и за 20 минути багажа беше събран.  Наложи ми се да разбутам групата, защото на никой не му се ставаше. Особено Карлос и Пабло, а те се нуждаеха от най- много време, за да съберат багажа си.

   Слязох да ги чакам в трапезарията, а тя беше ледена, явно сутрин не палеха печката.

   Потеглихме отново по пътя…

   …но две села по нататък излязохме отново по пътеките.

   А те тук не бяха и пътеки, а бетонни стъпала свързващи навивките на пътя, обикалящ  изкачвайки се по баира. Според мен си беше абсолютна глупост. Бяха доста по- тежки от самият път, но не и по бързи.

   Имаше една двойка, италианци мисля, които вървяха по пътя и на няколко пъти се засичахме с тях на пресечните точки. Карлос викаше да не се оплаквам, че той предпочитал да ходи по традиционният непалски маршрут. Ама Карлос ти за хептен глупави ги взе тези непалци, щом мислиш че предпочитат да секат стръмнината, вместо да обиколят спокойно за същото време. По- късно попитах и предположението ми се оказа вярно- почти всички пътеки, по които вървяхме, са направени специално а туристи. Старите пътеки са изчезнали по една много проста причина- превърнали са се в сегашният път. В крайна сметка са минавали по най- малкото съпротивление…

   Та пооплаквах си се малко (абе тежко си беше), ей така за спорта дет се вика, и към 11 стигнахме до някаква махала. Тук решихме че ще пием чай, имаше едно заведение с тераса на покрива, а и както виждате се разкриваше прекрасна гледка.

   Това насреща е Манаслу, един от 8 хилядниците на Непал. Голям кеф е да си пиеш чая и да те напича приятно слънцето докато опъваш крака, наслаждавайки се на панорамата. Още повече че пътеката вървеше из малко усоен район, постоянно на сянка и из гората. То вярно загряваш сериозно от усилието да катериш (да де, другите викаха че им е студено...), потиш се като прасе, ама си е друго като те напече слънчицето.

   Между в другото сутрин, особено първите дни, си е хладничко, защото вървим в ниското и околните върхове поставят пътеката в сянка и макар на мен да ми беше достатъчен само полара, то приятелите ми тръгваха опаковани с якета, шалове и шапки.

   Гледам тук съм направил снимка, на която да видите каква е едра захарта в Непал.

   Постояхме половин час и продължихме към следващото селце, където щяхме да обядваме. Както никога дръпнах здраво напред и се заговорих с този индиец. Оказа се студент по…по… а да, инженер, но не помня какъв, признавам. Та имал малко свободно време и решил да походи из Непал. Виждате се е подготвил сериозно- ученическа раница, анцуг и маратонки. Пич от всякъде.

   Това беше едно от нещата, които ме караха да се смея в Непал. Гледаш всички туристи едни подготвени, бастуни, боти, специални панталони, намсикво…а местните си шляпат по гуменки и сандали и хич им не.

   Отне ни някакви си 40тина минути да стигнем до Thanchowk. Седнахме на маса, предварително определяйки как се движи сянката, така че да сме си на слънце цялото време и поръчахме. Не си спомням какво съм ял, не съм записал, но навярно нуделси, китайските фидета. Като цяло по обяд не бях много гладен и си поръчвах основно нуделси или пържен ориз със зеленчуци. По евтини са от дал бата, а и той не ми беше на далавера, защото ако се натъпчех подобаващо, после щеше да ми тежи докато ходя.

   Оттам пътя беше относително лесен, не и за коли обаче.

   На доста места видях оставени такива телени мрежи. После ги свързваха в големи правоъгълници, нареждат ги край склонове, леглата на реки и изобщо където има нужда, пълнят ги с камъни и така укрепват склоновете. Всъщност на едно място видяхме как работят, но не снимах. Първо ме хвана малко срам, второ гледаха малко лошо. Пък и какво няма, предполагам че бяха пребити от бачкане. Млади момчета, навярно около 14-15 годишни, нарамили на гръб едни странни носилки от дъски на които могат да се поставят 2-3-4 големи камъка и ги носеха до поредният правоъгълник. Тежка и бавна работа, която може да бъде свършена за ден с машина….а те работеха със седмици навярно. По- късно попитах и Алберт дали не е направил някоя снимка, но и той се почувствал неудобно.

   Както виждате кравите тук са си чисти планински кози.

   Тази вечер щяхме да спим в Chame, едно доста голямо село за тукашните стандарти.

    Тук едно мъниче помагаше на семейството си. Първият път, когато се опита да вдигне коша, явно не го беше хванало добре и той се разсипа, а Карлос му помогна да събере съчките отново и да ги сложи на гърба си. В същото време родителите му (и ние де) се смеехме отстрани. Забавно беше. А хлапето супер доволно.

   Тук минахме и още един контрол на разрешителните. Всъщност имаше 4-5 такива поста по пътя (е повечето си имаха някакви къщички, не като тази колибка) и навсякъде преглеждаха разрешителните и попълваха в една тетрадка кой, кога и как е минал.

   Хотела ни беше чак в другият край на селото, от другата страна на реката.

   Тук съм снимал да ви покажа ролбарите на тукашните мотори. Изключвайки скутерите абсолютно всички мотори имаха подобни дебели тръби. А на оназ пишка, която стърчи там, нерядко си носеха закачени торбички с покупки.

   В хотела се разтоварихме към 4, достатъчно рано за да зарежем раниците и да тръгнем из селото. Поръчахме вечерята за към 7 (дал бат за мен), зарязахме де що има телефони и фотоапарати да се зареждат (грешка) и тръгнахме.

   За съжаление тук деня приключва рано, а ние тръгнахме чак към 5 (Карлос много се бави понякога) и вече бяха започнали да затварят. С Карлос се престрашихме да опитаме някакви местни кюфтета, подобни на картофените, от едно улично ресторантче. От една страна бяха супер евтини, 30 цента, от друга страна бяха….ммммммм. Вкусотия ви казвам. В последствие така и не ги намерихме никъде другаде.

   Обикаляхме си малко и спряхме край две магазинчета, които продаваха от местните шушони и шапки. В едното искаха повече пари, 250 рупии за бройка, та го заебах и отидох в другото. Алберт реши че ще си купи от там, една за него и две- три за подарък. Всъщност той купи доста шапки по пътя, търсейки цветови модели, които да му харесат. Аз обаче си купих моите за по 200 рупии. Бях чел, че се намират в цял Непал и цените вървят около 1 до 3 евро, но цените са се вдигнали и тук беше единственото място, където ги намерих на тази цена. Почти навсякъде искаха по 300-350 рупии и със зор сваляха на 250. Не че е толкова скъпо, ама нали…

   Оттам тръгнахме обратно към хотела (за късмет аз и Карлос си носехме челниците, защото нощта беше паднала, а улично осветление….сещате се…) и видяхме една барака в която се готвеше нещо. Спряхме и се почудихме ресторантче ли е, какво е… Беше просто стара и мръсна дъсчена барака с огнище, две маси и пейки край стените. Огнището- два реда тухли с тенекия с дупка отгоре. Накрая Пабло пита и се оказа че е, а с Карлос веднага решихме, че трябва да ядем тук. Пък и се оказа, че нуделса струва само 100 рупии. Та седнахме ние, имаше още няклко клиента, 3 млади момчета и един възрастен, когото кръстихме Джак Спароу. Почнахме да се шегуваме, жената не говореше почти никакъв английски, но мъжа и горе долу се справяше. На шега го питахме как се казва ресторанта, че да го препоръчаме в Trip Adviser, той се захили и не помня какво каза (май нещо от сорта на "Ресторанта в полите на планината"), ама после вика, че това е ресторант с традиции, бараката била тук отпреди 100 години и избухна във смях. Изобщо много забавни хора.

   С Карлос видяхме да виси от едно въженце изсушено месо и питаме какво е, а то як. Спогледахме се и попитахме дали може вътре в нуделса? Можело бе. Е после ни вдигна цената до 200 рупии на човек, обаче нормално, месото тук е скъпо удоволствие. Беше вкусно, месото не е нищо особено, но ни хареса, а нуделсите си бяха вкусни. Алберт и Пабло не посмяха да ядат тук, мизерно им се видя. То си беше де. Те губят!

    Тъкмо ни поднесоха яденето и тока спря, веднага запалиха една крушка, явно свързана към акумулатор, защото генератор не чух. Но пък атмосферата стана още по задушевна.

   Както казах бяхме зарязали фотоапарати и телефони в хотела, добре Пабло носеше неговият си телефон, та ни направи някоя и друга снимка, че и с Джак Спароу и собственика. Лоша е, но при тези обстоятелства… Между другото Джак беше ядосан на Пабло, щот беше решил, че говори непалски, но не иска. И през цялото време пиеше една много разпространена местна напитка- татопани, което е…топла вода…тук, в планините, видях немалко случаи да влизат, пият една- две чаши, плащат нещо и си заминават.

   Та хапнахме и към хотела, където също нямаше ток освен за двете двете крушки, явно също на акумулатори. Там пък ни чакаше поръчаният дал бат. Пак си изядох двойна порция де, както се вика „Пениш се, не пениш се…“. И баняяяя. Водата беше гореща и днес минаваше през поне три капкомера. Положението се подобрява. Банята е мъничка, поради което успяваше да се постопли, но само докато течеше водата. Точно зад бойлера имаше малко прозорче без стъкло и в момента на спиране на водата топлината се изпаряваше. Буквално. Обаче ми се отрази добре, раменете ме боляха ужасно, и топлата вода ме поотпуснаха.

   Хотела беше изцяло дъсчен, стените бяха изолирани с някаква тъничка материя, но пролуките в дограмата и около вратата си бяха широки, а през процепа на дъските на пода се виждаше дори малко от двора. Не беше и особено нивелирано, терасата беше с обратен наклон, а леглото на Пабло беше наклонено навън. Като включим и доста силният шум от реката то си трябваше малко време за да заспя, но иначе спах като бебе. Изобщо ходенето с натоварена раница в продължение на километри действа много добре на безсънието.

   24.11.2016

   6.30. Да не се повтарям нали… Беше си доста хладничко (Карлос успя да се закачи за хуйфито и провери температурата- 5 под нулата) и придърпах полара и панталона в чувала за да се постоплят преди да ги облека. Трик, който открих още като дете, после студа се трае мааалко по- добре. За закуска омлет и четвъртинка тибетски хляб, бяхме поръчали един за 4мата. Цената му беше скочила от 100 на 300 рупии само за еднодневен преход.

   Потеглихме отново по пътя, а Карлос се размрънка как искал отново по пътеките. Накрая му обясних, че баш тоя път е пътеката за която мрънка постоянно.  То и в един момент пътя започна да се издига и не беше никак лек за изкачване. Не знам аз ли си внушавах или тялото страдаше от липсата на достатъчно въздух, но се уморявах по- лесно. В последствие и останалите ми се оплакаха от същото, явно не е само при мен. Олекна ми.

   Тук, на места, молитвените барабани бяха заместени от камъни с изгравирани надписи, молитви най- вероятно.

   Тук мернах друго училище. Въпреки че не се вижда добре и тук я има звездата на Давид. Не знам каква е работата, но явно евреите имат бая пръст.

   Направо е впечатляващо как природата се възползва от всяка мааалко по равна повърхност за да пусне корен.

   Минахме край едни заграждения предпазващи от попълзновения десетки плодни фиданки, предполагам ябълки.

   Пред тази чайна имаше удобно място да се спре и почине. Видяхме че продават ябълки и решихме да си купим по някоя, витамините бяха кът тези дни. Оказаха се по 40 рупии бройката, купих си две, а после и още две за водача ни, направи ми впечатление, че нямаше излишни пари за подобни екстри. Бяха много вкусни.

   Малко след това зарязахме пътя и се заизкачвахме по едни тесни пътечки, заобиколени отвсякъде от борове. Беше малко уморително, защото се издигаше само нагоре, без никакви равни участъци, където да можеш да поемеш въздух без да спираш. Но беше супер красиво, боровете ухаеха страхотно, само който е живял из боровите гори ще ме разбере какво имам предвид. Чуваш само вятъра в клоните и собствените си стъпки. По едно време се появиха двама досадници, мисля израелтяни, които бяха набичили някаква музика на колонки и се спряхме за да ни задминат и да се насладим отново на тишината.

   Минахме край една изоставена чайна, работела само през силният сезон, а сега бяхме почти в края, та вече бяха хлопнали кепенците.

   Час по- късно стигнахме до мястото за обяд, 3200м надморска височина. Мисля досега не съм се качвал на толкова. А днес трябваше да стигнем до Lower Pisang, да оставим раниците в хотела и да се качим, заради аклиматизацията, до Upper Pisang на 3350.

   С бързи темпове се строеше нов хотел. Предната вечер един турист, чест посетител на района, ми сподели че повечето „хотели“ са собственост на богати семейства от Катманду и не се вясвали изобщо насам. Затова и са в такова състояние, работниците нямат никакъв интерес да подържат, подобряват, запушват дупки и какво ще да е още.

   Този скален масив е наречен „Heaven·s door“, райската врата. На мен ми приличаше на гигантска рампа за скейт парк.

   До Lower Pisang не оставаше много, около час ходене по доста лек път, наклона не си струва даже да се споменава. Беше малко село, основно хотели и едно магазинче със стоки с изтекъл срок на годност. Бирата и беше минал срока преди 2 години мисля.

   Друго може да няма, но сателита е на покрива.

   Та разтоварихме раниците в хотела, много готин между в другото, нашите стаи си имаха и вътрешна тоалетна, въпреки че това се отрази в последствие и на сметката. 

Банята беше отделно и се плащаше, ама аз се наврях и се изкъпах без да ме видят. Кеф. Ама не разбирам, топлата вода пак течеше слабо, а студената- потоп.  Ама кеф.

   Изкачването до Горен Писанг отнема около 30-40 минути и е още по- малко и мизерно. Имам усещането, че Долен Писанг е съвсем нов и основно заради туристите. Може и да греша, де да знам, ама така ми изглежда.

   На високото на селото имаше новопостроен будистки храм с манастир (недостроен). Според табелата храма е построен от местните за да замени старият, който явно е бил в доста лошо състояние. Всяко семейство от селото дало пари или доброволен труд в продължение на 54 дни, та с удоволствие приемали и волни дарения. Аз на тоя доброволен труд за строежа на будистки храм в основно хиндуистко общество нещо не му вярвам.    

   Вижда се и един от върховете на Анапурна, 4 хиляди и нещо мисля.

   Оставих ги да слизат бавно надолу, аз си сложих бастуна на раменете и слязох на бегом. Яко. Вече в хотела, аз прясно изкъпан, окупирахме изцяло пространството около печката (2 метра в страни си беше студено, другите да се спасяват) в чакане на вечерята. Dal Bat Power!

   Днес раменете не ме боляха, гърба е само малко изморен. Не съм съвсем сигурен, но смятам проблема идва от бастуните. Алберт не си беше донесъл и аз му дадох единият мой, че да му е по- лесно. А и с два бастуни ми е нещо неудобно. Но тъй като ползвам само дясната ръка, то лявата плешка се натоварва различно и ме болеше. Днес за пръв път опитах да сменям ръцете (с лявата ми е доста неудобна и често прехвърлях бастуна в дясната без да го осъзнавам, просто в един момент откривах, че бастуна отново е в дясно…) и като че ли даде резултат. Всъщност преди смятах, че бастуните са за лигльовци, тези ги взех, защото Карлос каза че е добре да го направя, а той е човек с опит, имам му доверие. А сега и аз ви ги препоръчвам, пък вие ако искайте ми вярвайте. Обаче комплект бастуни или добра тояга помага много.

   Тази вечер се изправихме пред неприятна дилема- най- високото езеро (мислехме че в света, а то се оказа в Непал) се намира близо до пътя ни, но са едни 4 дни екстра (тъпака от агенцията ни каза един) , а заради непредвидени разходи се оказвахме без пари. Всъщност вина има и агенцията, няколко пъти ги попитахме дали 10 евро дневни са достатъчни (предишни пътувания споделяха, че не са нужни повече) и потвърдиха.  Проблема беше, че не можехме да паднем под 13-14 евро дневно, отделно джипа беше разход, а аз и Карлос бяхме много ограничени откъм средства. Аз си носех евро, но нямаше къде да се обменят, а Карлос разчиташе на банкова карта, която нямаше как да използваш, ако няма банкомати. Нямаше. Получи се малък разрив, защото Карлос искаше да го посети (както вика- кой знае някога ще дойдем ли тук, пък и е най- високото езеро в света, както мислехме) дори на цената на спестена храна. Алберт беше твърдо против да го караме само на мускули. Пабло беше донякъде съгласен с Алберт, но не искаше да сече ентусиазма на Карлос, с който са добри приятели. А аз…аз хем исках да го видя, хем не мислех, че е добра идея да спестяваме от храна, че изразходвахме доста усилия, а на височината още повече. Спора така и остана с отворен край.