До нови срещи

   11.12.2016

   Събудих се още към 7 и се излежавах с книга в ръката, но към осем някъде ми писна. Алберт също се беше събудил и му предложих да излезем да пием кафе, но не му се ставаше все още. Почуках на вратата на Пабло и Карлос, но не получих отговор, навярно бяха излезли, та излязох сам. 

   Освен кафето трябваше да си намеря и обущар, защото ботите бяха почнали да се разлепят отпред. Всъщност разлепиха се в Покхара, когато ги бях оставил за два дни без да ги пипам на терасата. А и носех една чантичка за кръста…

   …която също е за ремонт, един от шевовете на колана беше почнал да се къса. Всъщност тази чантичка я намерих хвърлена още преди 7-8 години и все си мислех да я подаря на някого, защото е наистина голяма, но се оказа супер полезна за подобни пътувания. Обикновено я нося на кръста отзад за да не ми пречи, а когато съм с раницата просто я закопчавам за нея, като допълнение (иначе подпира раницата и не можеш да я нагласиш удобно, всъщност Карлос също ме копира в това отношение). Доста е здрава, но и аз бая я понатоварих през това пътуване.

   Пътем хапнах и една самоса. Обущар намерих относително лесно без дори да питам, просто вървях и се оглеждах за кафе. Не говореше много английски, но се разбрахме че за 150 рупии ще ремонтира и чантичката и ботите и да съм минел да ги взема след 5-6 часа.

   Не знам какво точно се е случило тук, но ми изглеждаше доста тъжно.

   Малко по нататък намерих приятно заведенийце с много добро кафе, а и имаше wifi за да пратя съобщение на момчетата къде съм, ако искат да наминат. Тъкмо се закачих и получих съобщение от Карлос, бил станал вече.  Писах му като е готов за излизане да ми драсне съобщение и ще дойда до хотела и продължих със записките.

   Мина навярно над час докато се наканят да излезне. Върнах се до хотела, Алберт също се появи и ги заведох на същото кафе. Еспресото беше 50 рупии между другото и го правеха на хубава италианска машина.

   Пообиколихме малко из улиците, искахме да огледаме за някой подарък, пък и просто да погледаме.

   Алберт си беше заплюл магазинчето с изгравираните камъни, искаше да купи няколко различни за себе си и за подаръци. Всъщност за него искаше големият в ляво, но се отказа, не знаеше дали ще преживее пътуването в самолета без да се счупи. Все пак се разбраха с продавача да минем малко по- късно и да определят цена „на едро“ и се върнахме към хотела, защото Пабло и Карлос трябваше да си освобождават стаята. По- късно днес си заминаваха. Оставиха раниците в нашата стая и отидохме да обядваме.

   Оставихме Пабло и Алберт в един ресторант наблизо и с Карлос тръгнахме…

   …в търсене на нещо по местно. Пътем си купихме…

   …банани за 50 рупии. Тези мъничките са ми любими, обикновено са много по- вкусни от тези огромните, които сме свикнали да ядем. Е в случая бяха нещо прекалено хлебни, но на такива попаднахме.

   Бая се повъртяхме докато не се сетих, че сме близо до едно ресторантче което бях виждал неведнъж, но заради Алберт и Пабло не го бях споменавал, не смятах че ще им хареса.

  Ресторантчето е семейно, момичетата идват да помагат след училище. Собствениците се оказаха много приятни хора, а момичето говореше много добър английски. Порциите са по 100-130 рупии и храната се оказа вкусна. Тук ядохме най- вкусното Aloo Parathi през целият си престой в Непал. Карлос реши да се върнем по- късно и да си поръча двойна порция за из път, че го чакаха мисля 15 часа престой в Оман.

   Хапнахме много добре и тръгнахме да търсим останалите, на късмет ги засякохме, защото вече бяха приключили с обяда и бяха по улиците. Оттам да купим чай. Влизаме в магазина и на касата една жена. Питам я колко за половин килограм и твърдо отсича 540 рупии. Ааа, тея да си ги нямаме, човека снощи ми каза 520 и изобщо не смятах да свалям, ама щом така ще се прави… Викам и „Неееее, много скъпо. Мъжа ти снощи ми каза 500!“ Е да, излъгах я. Ама щом искаш още 20 рупии отгоре, на ти ся 20 надолу.

   Не са много, наистина, няма и двайсет цента. Но всичко е в принципа. Защото за мен не са много 20, ама за друг и 1000 не са много. А непалците като видят че има кой да дава и по 1000 отгоре решават че не са будали да продават евтино. Но има хора които не могат да си позволят високи цени и по този начин са прекарани. С очите си видях японец да плаща 800 евро за два спални чувала които можеше да се купят и за около 150.  Затова не обичам тези тарикатски пазарлъци.

   Поспорихме малко, но накрая клекна. Сипа ми и го пакетира на момента. Купих си и няколко местни сапуна, бях си купил един в началото и го използвах по време на цялото пътуване, останах много доволен.

    Минахме и през едно магазинче, където си беше поръчал да му избродират една тениска. Такива магазинчета из Thamel има много и всички тениски се бродират на място. Бродират и много красиви нашивки, тениските струват около 4 евро, а нашивките по евро. Специално тениските трябва да ги пазариш де, обикновено почват от 8-10 евро.

   След кратка обиколка се върнахме в хотела за да вземат душ и пак тръгнахме към ресторантчето, Пабло също дойде с нас за да погледа. Този път им отне доста време. Ресторантчето е само 4 маси и то празни, но се скъсваха от работа. Момичето излизаше през 5 минути с покрит поднос със храна, явно имаха много клиенти наоколо. С Пабло постоянно пускахме разни бъзици, а собствениците се заливаха от смях.

   Върнахме се отново в хотела и ги изпратихме до таксито, договориха се за 450 или 500 рупии до летището, не помня точно, ама  Карлос се беше отракал здраво с пазарлъка. Върнах се отново в хотела да почина, че реално цял ден почти не бях се спирал, а като се свечери тръгнахме с Алберт да вечеряме. Каза че не е гладен, ама дойде да види ресторантчето в което се канех да се върна за 3ти път днес.

   Три от масите бяха заети от клиенти, а на четвъртата вечеряше момичето с братчето си до нея. Скочи да ни направи място да седнем, но я помолих да остане да ни прави компания и да се нахрани на спокойствие. Докато се приготвяше вечерята си водех записките и междувремено разговарях с нея. По едно време погледнах за нещо снимките в телефона и ме помоли да  ги поразгледа ако може. Особено и харесаха снимките на цветя.

   12.12.2016

   Днес беше губивреме ден. Алберт си замина рано сутринта и останах сам. Бях си договорил по- малка стая в същият хотел за 6 евро на вечер през оставащите дни.

   Цял ден обикалях безцелно по улиците, макар по едно време да реших да си потърся раничка за колелото с депозит за вода. Имам една нелоша от Лидл, но шевовете и вече не издържат, та ако има нещо на по- добра цена…

   Избор имаше, но нещо бяха сбъркали с цените. Всички искаха по 25 евро и нагоре за фалшификати, че то за тези пари ще си купя оригинални и в Испания, дори и да не са на Мамут или Норт Фейс. Накрая си харесах една удобна, едва успях да я сваля на 18 евро и чак тогава видях че няма колан за кръста, нещо незадължително, но много удобно.

   Накрая реших да видя каква е хавата и в местният магазин на Sonam. Sonam е местна непалска марка, още в самолета ми бяха говорили за нея. Била с качество близко до това на Норт Фейс, но доста по- евтина. Но доста по- евтина не означава евтина, имайте го в предвид. Продуктите им са от качествени на вид материали и цените са си на ниво. Имаха и раници за колела. По останалите магазини масово ми предлагаха оригинали на Сонам за 25+ евро, а на норт фейса вървяха по 40+е. А тук, от официалният магазин на марката, ми предложиха същият модел раница за 1600 рупии, няма и 15 евро. Всъщност при покупката ми направиха и някаква 5% отстъпка, та цената падна още.

   Купих си раничката и се запътих към заведението с хубавото кафе. Там се засякох с две испанки с които се запознах сутринта отново тук, заговорихме се и се оказа че на следващият ден тръгват към Покхара, та им препоръчах хотела и какво може да се види.

   Върнах се пак към хотела да почина и почета книга. Оказа се че в новата стая не само имам телевизор но има и канал на английски език, даваха стари екшъни.

   Към шест вечерта пак тръгнах към ресторантчето за да вечерям. Пътят ми се беше удължил доста, защото трябваше да заобиколя почти целият Thamel.  Проблема беше че обиколих почти всички магазини оглеждайки за раница. Всъщност проблема идваше от това, че все се оправдавах че само оглеждам и ще трябва да говоря с гаджето си да ми отпусне парите. Ако им кажеш че ще помислиш повечето стават доста досадни и няма отърване от тях, но споменаването на гадже беше като магическа дума и веднага ме оставяха на мира. Само ако минех отново ме подпитваха дали вече съм я питал.

   Поръчах си нуделс със зеленчук и…

   …се опулих когато ми пристигна. Каза ми че такива работи правел само за избрани клиенти. Заговорихме се, разказа ми как навремето имал ресторантче в самият Thamel, но се отказал. Печелел нелошо, имал доста клиенти, дори някакви хотелчета пращали при него клиентите си, но данъците и наемите изяждали почти цялата печалба. Сега се отдалечил на 10 минути от квартала, има много клиенти от местните магазини и печелел малко по- добре. Свестен човек.

   Върнах се в хотела и пуснах да гледам стари екшъни. Точно срещу прозореца ми имаше някакъв рок бар, та можех да се наслаждавам и на хубава музика.

   13.12.2016

   За днес съм решил да потърся храмът Swayambhunath по известен като храмът с маймуните.

   Всъщност се оказа доста близо до хотела макар да ми отне едни 30-40 минути за да стигна. Просто често спирах за да гледам хората около мен. Самият храм се оказа на върха не един хълм и се налага…

  …да се изкачи едно доста дълго, стръмно към края, стълбище. Още от тук те посрещат…

   ...тези малки приятели. А на върха на стълбите…

   …дебнат много внимателно някой чужденец да не мине гратис. Но въпреки че и азиатците трябва да плащат вход, макар и по- евтино, никой не ги спираше.  В последствие открих начин да се влезе гратис, по нататък ще ви опиша.

   Всъщност се оказа храмов комплекс разположен на два съседни хълма или един с два върха, зависи как ще го погледнеш предполагам. В началото те посреща един голям будистки монумент, който беше малко трудно да снимам.

   Монумента е голям и няма достатъчно пространство да се отдалечиш и хванеш добре в кадър. Навсякъде беше обграден от…

   …разни религиозни работи и фрашкано с народ. А всяко свободно ъгълче…

   ...беше превърнато в битпазар и продавачите са много досадни, направо те преследват в опита си да ти продадат някой боклук. От тук се слиза по други стълби и се стига…

   …до един по- малък монумент…

   …край който беше това басейнче кръстено „Езеро на световният мир“. Тук също се хвърляха монети, ако уцелиш постамента с планетата, то си изрекъл молитав за световен мир, нещо подобно пишеше.

   Маймуните също бяха навсякъде наоколо…

   …но за разлика от продавачите бяха много спокойни и изобщо не тормозеха туристите. Оказа се че съм дошъл точно на време…

   …за обедното им меню. Един мъж с кофа вървеше по няколко площадки и разхвърляше нахут. Бях свидетел как маймуна от друга площадка се присламчи към по- долната и останалите я прогониха с диви крясъци, явно си се деляха на племена.

   Повъртях се още малко наоколо (не можах да се повъзхищавам на гледката, защото града беше покрит с прашна пелена) и реших да си тръгвам. В ниското, между двата хълма, започваше…

   …една малка пътечка, която заобикаляше хълма и излизаше на стълбището по което се бях изкачил за да стигна платеният вход. Та да знаете- оглеждайте се по площадките за да видите…

   …ето тази вратичка и можете спокойно да влезете заобикаляйки пазачите. Ако не се лъжа на тази площадка имаше три достатъчно големи статуи на Буда, да си знаете.

   Между другото тук останах съвсем без пари. Исках да купя един камък от онези гравираните, за майка,  обаче бяха доста скъпи, Алберт беше купил няколко за по 2800 рупии бройката и то заради количество. Бях се отказал докато един продавач тук не ми го предложи за 2000.

   Все още не можех да си го позволя, успях да сваля цената на 1500 и реших да го взема, въпреки че останах с пари само за някаква храна. Какво пък, вече бях купил достатъчно подаръци, а и не ми се налагаше да купувам вода, защото пиех спокойно от чешмата.

  Тръгнах обратно към хотела да почина за два- три часа, че се бях поуморил, след което излязох да търся един храм с огромни статуи на Буда, който бях видял от автобуса връщане в Катманду.

   Хапваше ми се, но не ми се ходеше чак до моите хора, защото бяха в обратната посока. Реших да седна някъде по пътя и съвсем близо до хотела открих ресторантче в което chowmein- а беше още по- евтин, само 70 рупии, макар и не толкова добре приготвен.

   Това другото беше  Aloo намси какво, люто колкото си иска, за 40 рупии. А на долната снимка можете да видите как се пече чапатито.

   Тази улица замръкна като отъпкана пръст, а днес осъмна с прясно положен асфалт. Сами виждате качеството и можете да предположите колко ще издържи. Това е една от причините Катманду да е толкова прашен, въпреки че трябва да призная, че този път, в края на туристическият сезон, въздуха беше доста по- чист отколкото през първите ни дни.

   Гореспоменатите буди така и не ги намерих, а обикалях почти три часа. Не можех даже да спра за да пия чай, щот вече бях много ограничен от финанси, та като се добрах до хотела бях доста поуморен. То и не беше лесно да го намеря, вървях по енпознати улици, избирах посоката как дойде, просто заради ходенето и разглеждането.

   По едното време попаднах на позната уличка на няма и пет минути от хотела. Вече беше късно, но въпреки това подминах и продължих към ресторантчето на  „моите“ хора за да вечерям и да си поръчам Aloo Parathi за да си нося в мен в самолета. И мен ме чакаха 15 часа престой в Истанбул.

   Като се върнах ми беше още по- трудно, защото след хубавата храна и целодневно ходене ме носеше много на сън, а тепърва трябваше да приготвям раницата. Това никак не беше лесно, защото поначало беше горе долу пълна, а сега трябваше да събера и подаръците.

   14.12.2017

   Последно събуждане в Катманду, по обяд трябваше да отлетя.

   Според гпс-а бях на час и половина пеша от летището и бях решил да стигна пеша. Всъщност това го бях решил още преди седмица, но вчерашните покупки го затвърдиха, защото пари за такси така или иначе нямаше.

  Раниците ми натежаваха доста, в крайна сметка от доста време не ги бях мъкнал на гръб. От друга страна по улиците почти нямаше хора, все още беше прохладно и беше приятно да се ходи. Бях скътал достатъчно пари за един чай, така че смятах някъде по средата на пътя да спра и да почина.

   Пък и се убедих, че местните все пак карат курсове за книжка, въпреки че по улиците не си личи по нищо.

   Та следвах си напътствията на гпс-а и изведнъж се оказах пред Pashupatinath (това на втората снимка е паркинга за който ви говорех преди)… Оказа се на някакъв си половин час пеша от хотела. Обаче маршрута ме прекарваше през самият храм, а там един ми искаше 10 евро вход.  Какви 10е му викам, аз само преминавам. Ааа не, не може! Е как не може, мен пътя ми от тук минава, виж!- и му вра телефона в лицето- На летището отивам. Ми заобиколи от там- и ми сочи накъде да ходя. Е ся, бъзикаш се, ти не виждаш ли как съм се натоварил, що ма караш да заобикалям…ама нямаше как, заобиколих.

   И уж щях да спирам да почина на чаша чай, но както го бях подкарал стигнах чак до летището без почивка. Както го бях планирал имах повече от достатъчно време затова пресякох улицата срещу входа и седнах да пия чай в едно малко заведение.  За всеки случай бях запазил 120 рупии за целта, а то се оказа че масала чая струва само 40 рупии. Затова си поръчах още един и го придружих с едно…

   …от онез дантелените сладки, които (сами виждате олиото) няма никакъв начин да са здравословни, но колко пък са вкусни…

   Час по- късно след последният ми чай в Непал влязох, минах митница, изпуших последна лула на местна територия и дойде време да си взема довиждане с една страна която силно ме впечатли. Не бих казал че я обикнах, но се наслаждавах на всеки момент прекаран тук и определено останах с желанието да дойда отново.

   Какво да кажа за край…никога не ме е бивало да завършвам историите, може би защото ми се иска да не свършват, а просто да са начало за нови. Не знам.

   Обаче ми се ще като за последно да отговоря на забележка получена от няколко човека по време на писането на този блог. Бях обвинен в материализъм заради постоянното споменаване на цените и опитите ми винаги да изкопча по- добра цена намаляйки печалбата на местните.

   Първо по вторият въпрос- хора, може би вие пътувате с много пари и можете да си позволите такива разходи. Но когато човек пътува с ограничени средства той не може да си позволи лукса да плати първата предложена цена. Всъщност понякога не може да си позволи и 3тата, нито пък 4тата… затова се научаваш да спориш. Това е единственият начин да пътуваш с малко пари. За това толкова, не ми се влиза в повече подробности и обяснения.

   По първият…Да, споменавам цените заради собственият ми неприятен опит. Когато се опитвах да предвидя приблизителните разходи по това пътуване (всъщност същият проблем ми изникваше при планирането на мароканското ми пътуване) изчетох доста разкази на други пътешественици. И в почти всички тях ме издразни една определена подробност…

   „Намерихме евтин хотел и се настанихме“, „в това ресторантче храната беше много евтина“, „Входа за едикъде си беше почти без пари“.

   Ами перфектно. Но какво е за вас евтино? Защото познавах хора за които 3 евро за спане са горният максимум, но познавам и хора които не дават под 50-60 евро на вечер и смятат че е евтино. Следователно как да преценя какви средства са ми нужни, какви са реалните цени по улиците? Почти никой не споменава тази малка, но изключително важна подробност.  Надявам се да съм ви ориентирал поне малко, давайки си сметка че цените от днес не са същите като цените от утре, но поне можете да добиете приблизителна представа, както и до къде може да сваляте цената.

   Беше един прекрасен месец, ще трябва да се повтори. Междувременно наздраве!