Из Bhaktapur и Pashupatinath на мотор

   10.12.2016

   Отново в Катманду. Решихме да се разходим из града и да видим някои туристически забележителности за които преди нямахме време. Мислех да наема колело и да обикалям с него, но Карлос не искаше, на него му оставаха по- малко дни и нямаше да има време да обикаля толкова с колелото.

   Пък и със скутер беше евтино, предните дни Пабло беше обикалял с един за около 5 евро. Алберт пък замрънка че с колелото е много трудно. Накрая се навих да вземем по скутер. Тук Алберт пак се размрънка- нямал опит с мотори и го било страх. С такси искал. Ние пък с такси не искахме. Първо излизаше много скъпо, второ щяхме да висим половин ден по задръствания. От друга страна аз не смеех да возя Алберт с мен (все пак малко опит), а Карлос не искаше да го вози едно щот му беше писнало от него, второ че му се искаше да си е сам на мотора и да се наслаждава. В крайна сметка беше преебан обаче и се реши да вземе 150 кубиков мотор за да може да ги носи и двамата, пък Алберт ще плати половината от цената.

   Накрая се оказа че и двамата ще сме с мотори. Всички скутери вече бяха заети или запазени, на разположение бяха само един Хонда Pulsar 150 кубиков и един някакъвси 200 кубика. Моят ми излезе около 10 евро, техният с 3-4 евро повече, не помня в момента. Това също ме вкисна малко, защото ми оставаха още 5 дни в Непал, а парите ми бяха на привършване, да не споменавам, че вече бях взел 100 евро на заем от Карлос. Въпреки това не позволих на това да ми развали денят, а с усмивка на уста се отправихме към първата цел за денят.

      

   Старият град  Bhaktapur запазен уж в автентичният си вид и се намира на едни 15- 20 км от туристическият район. Е то няма и двайсет метра по-късно ми изгасна мотора и трябваше да го паля. Ама пък му беше паднал акумулатора явно, та добре имаше манивела. Запалих. След още примерно 20 метра- пак. И пак. И пак. Абе спуках се да го гася в началото, какво да ви кажа. Но веднъж като му хванах цаката си изкарах добре, карах зад Карлос и бях доста нервен заради ненормалният трафик наоколо. Пък и заради постоянно изчезващите тоци (явно в кабелите беше проблема) не ми работеше таблото и клаксона. То за таблото ми беше все тая, но клаксона е много важен в непалският  трафик. Много зор ми беше като цяло.

   Спирахме едни десетина пъти за да проверя гпс-а и стигнахме. За да влезеш в старият град се плаща вход от 15 евро и дебнеха много стриктно някой да не се вмъкне безплатно. Обаче Бактапур е голям и улички много. Просто паркирахме моторите…

   …направих им снимка за да ги разпознаем по- лесно после и започнахме да обикаляме наоколо. По едно време мернахме малка уличка и се вмъкнахме, а тя ни отведе директно към централната част на града.

   Не че много се различаваше от останалата част на града, само където имаше още повече храсталак по фасадите.

   Вече ми се пиеше кафе и очите ми хвана това, което приличаше на храм, поне сградата изглеждаше старинна. Но не ни харесаха цените- 240 рупии за кафе, черен чай за 170 рупии… Записките за посещението на това местенце ги водя в едно кафене в което платих само 60 рупии, при това за масала чай.

   Пред един от храмовете (Nyatapola Temple, със стълбището) това момче изнасяше представление боричкайки се с това козле, а после пускаше купичка за пари.

   Имаше доста храмове по площадите, но голяма част бяха съборени или просто подсилени с греди, а хората си седяха спокойно под тях. Не мисля че аз бихимал чак толкова голямо доверие в издържливоста на подсилването.

   Тук мернах още един строеж по който работеха десетина човека. 3 мъже,останалото жени. Цялата тежка работа се извършваше от жените и едното момче. Единият от мъжете  наглеждаше от покрива, пушейки цигара, а другият си седеше и само дърпаше ръчките на бетонобъркачката без да си помръдне пръста за каквото и да е друго. Малко по настрани пък…

   …мъж чистеше риба. Ние държим здраво рибата докато движим ножа чистейки люспите. Той си беше захванал неподвижно ножа и стържеше рибата в него с бързи и опитни движения.

   Завъртяхме обратно към централният площад, а там се бяха събрали…

   …от някаква актьорска група изнасяха театрално представление. Погледахме малко, но не разбирахме нищо та продължихме да се разхождаме.

   Като цяло беше доста приятна разходка, но огладняхме здраво. Чудехме се дали да ядем тук или да се върнем отново някъде около хотела (основно Алберт го искаше), но накрая ние с Карлос наклонихме везните…

   …и седнахме в едно местно заведение специализирано само за момо.

   От тук тръгнахме да търсим Pashupatinath.  Хиндуистки храмов комплекс с площадки за изгаряне на труповете, чиято пепел се избутва в реката Ганг (това за Ганг се оказа дребна грешка, но за това по- късно).

  

   Не ни беше никак лесно да го открием. Тъй като тук не седнахме на кафене с интернет то не можах да заредя картата в гугъл мапс, а хората които питахме повече ни объркваха отколкото да помагат.

   Накрая го открихме и паркирахме моторите на някакъв прашен паркинг. Май имаше някакъв който взимаше пари за целта, но докато дойде до нас ние заключихме моторите и вазирахме.

   Тръгнахме да търсим къде точно е комплекса (бяхме зле информирани в интерес на истината и не бяхме съвсем наясно какво търсим, но за мен това си е част от приключението, изненадата) и попаднахме на някакъв малък храмов комплекс…

   …в който някакви хора правеха някакви неща, но основно седяха и си говореха докато в единият му край…

   …едни маймуни си правеха едни работи…

   Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме входа за храмовият комплекс, обаче щом останките се хвърляли във водата, значи трябва да е край реката. Затова обиколихме храма и тръгнахме срещу течението на реката.

  

   Не че ходихме много, то се оказа тъкмо отзад. А от тук и вход не видяхме, а знаехме че за храма искат около 10 евро. Е не ни спряха.

   Имаше и погребения, едното току що приключило и вече избутваха останките във водата, докато другото тъкмо го разпалваха, а опечалените просто седяха и гледаха мълчаливо.

   Имаше и доста мъже и жени, предлагащи да ти сложат червена точка и да те поръсят с цветя на съответната цена. Имаше и едно погребение…

   … на някой важен или богат човек, тъкмо му подготвяха последното ложе. Бяха ни казали, че колкото по- нагоре по течението е кладата, толкова по- скъпо струвало, защото водата там е по- чиста и все още незамърсена от праха на бедняците.

   Карлос и Алберт седнаха да погледат подготовката, докато аз тръгнах да пообиколя наоколо.

   Из комплекса имаше доста от тези…сгради да речем. Не знам какви са, но това в центъра е като мелничка с улей в другият край.

   Изкачих се по хълма над храма по някаква тясна пътека минаваща край високи заграждения. По- късно си дадох сметка, че оградите пазеха голяма част от хълма за да могат маймуните да живеят необезпокоявани. Тук попаднах и на някакъв друг храм, но така и не влязох да го разгледам, просто се наслаждавах на гледката към Катманду. Докато не ме прекъснаха де. Някакъв си в униформа на супер лош английски взе да ме пита къде ми е билета. Аз пък му повтарях като латерна, че моите приятели гледат погребение край реката  и билета ми е при тях. Май не ме разбра много, защото продължи да пита все едно и също, аз пък му повтарях все едно и също, докато не му писна и ме остави.

   Върнах се при момчетата, наоколо се беше събрала голяма тълпа за да наблюдава "важното" погребение, и си купих един масала чай от една жена наблизо. Поиска ми 100 рупии, имах само банкноти от 500, но рестото не било проблем. И как ще е, изкара едни пачки е които имаше над 20 000 рупии. Едната от пачките беше само от по 1000.

   Погледахме още малко и потеглихме към моторите. Докато тръгвахме един се надигна и тръгна в наша посока, явно да иска пари за паркинг, но не ни спря когато го подминахме. Вече бях доста по уверен и се врях в трафика като….е като местен не, но доста спокойно, бях им свикнал. Доста трудно се оказа да се върнем в Thamel, защото ни пращаха в 8те посоки на света, а в последният ден открих че е съвсем наблизо до храма.

   Беше някъде около пет след обяд и с Карлос обмисляхме да посетим някакъв маймунски храм, ако го намерим разбира се, но Алберт се размрънка колко уморен бил . Викам му да го оставим в хотела и ние с Карлос да продължим самосиндикално, онзи пак се намуси нещо. Накрая Карлос му писна и вика „Заеби, хайде да се прибираме и толкоз“.  Викам хубаво. Ама остави ги де…докато намерим накъде да караме…мамата си трака. Тук е нелош момент да ви препоръчам mapsme, безплатен гпс който си сваля картата на района в който си в момента и те ориентира доста добре. Аз тогава го нямах, но за следващият път ще съм подготвен. Принципно предпочитам да питам местните, но пък толкова объркващи указания никъде не са ми давали.

   Накрая се навряхме в едни тясни улици, има няма 4 метра широки. Насреща други мотори, коли и навсякъде ни обграждаха тълпи от местни и туристи, пазарни колички, колела, лудница. Спирания на всеки няколко метра, полусъединител, гаснения, падащ мотор… Паднах бе. По най- левашкият начин. Трябваше да завия, пред мен ми се мерна някакъв дет хич не му пукаше, извих кормилото прекалено много докато бях все още леко наклонен за завоя…и на земята. Е то мотора падна на земята де, аз го прескочих, та нямах проблеми. Наведох се да го изгася преди да го вдигна и 5-6 местни наскочиха да ме питат добре ли съм и да ми помогнат.  Срам ви казвам.

   Вече бяхме в познат район, та 15сетина минути по- късно оставихме моторите и се запътихме към хотела. Душ, интернет, почивка и стана време да намерим нещо за хапване.

   Пабло вече беше ял и ни спомена за някакво ресторантче, където правели много хубави нуделси за 80 рупии. Разбира се извън туристическият район, но въпреки това се оказа на само 20 минути пеша. Недостатък беше само че беше затворено по това време. Но наоколо имаше други ресторантчета и седнахме в едно местно. Толкова местно…

   …че дори нямаха меню на английски. Хапнахме царски (аз и Карлос де, Пабло вече беше вечерял, а Алберт не искаше да експериментира…), макар и да не знаехме какво. Просто застанахме до витрината и сочехме- от това, от онова, от другото още няколко и така. А да. И чапати…

   …което правеха лепвайки тестото на вътрешната стена на това огнище.

   Вече беше късно, около седем и всичко наоколо затваряше. Всъщност дори и ресторантчето затваряше около нас докато вечеряхме. На идване бях засякъл едно местно магазинче за чайове и за късмет все още беше отворено. Исках да си купя масала на следващият ден, но Пабло ме „окуражи“ да влезнем и да питаме за цената още днес. Така можем да сравним и с други магазини.

   Пакетче от 100 грама струваше 120 рупии. Питам за отстъпка при опаковка от половин килограм и падна на 520 рупии. Идеално, обещах на следващата сутрин да мина. Продължихме към хотела и попаднахме на друго специализирано магазинче, по към туристическата част. Влизам да питам и тук, а онзи ми сочи някакви 100 грамови пакетчета с джиджави чантички и вика 270 рупии. Оле!!! Ама много скъпо…Да, ама им и чантичка за чай вътре. Добре де и колко струва без чантичката…Ми 250 рупии…Хайде бе, ти за канарчета ни взе май (между другото подобна чантичка ми предлагаха първите дни в Катманду за 1000 рупии на площад  Дърбан). Пабло му се скара че са ни го предложили за 120 рупии за 100 грама, а онзи веднага клекна….Добде, добре, ше ви го дам само за 100 рупии. Ще има да взима. И за 80 да ми го дава сега няма да купя от него не за друго, ами заради наглата лакомия. Скапан търгаш.

   Оттам директно в хотела и в леглото с книга в ръка, че бая се бяхме поизморили днес.