четвъртък, 1 май 2014 г.

С колело из Мароко- част единадесет

   Днес станахме много рано, още около 7. Закусихме набързо и приготвихме по някой сандвич. Не искахме да губим никакво време за да готвим по пътя, не бяхме сигурни колко тежък ще е днешният маршрут. Като цяло планът беше да се изкачим до прохода n`Tichka и да се спуснем до първото село, някъде около 70км по карта. Уж не е много, но всеки казва, че е трудно.


   Решихме да прехвърлим част от багажа ни на Марк, така или иначе щеше да се качва горе с такси. Така че аз и Максуел му дадохме палатките и спалните чували, Уилям реши, че ще си кара със всичко. На мястото, освободено от палатката в ремаркето, наместих боклука, докато намерим къде да го хвърлим.



   Денят започва с леко изкачване и красиви гледки, пречещи ни да влезем в ритъм. Просто на всеки 5/10 минути спирахме да снимаме и да погледаме.



   Та карам си аз, пъхтя по баирите и усещам някакво странно подръпване отзад. В първият момент изобщо не включих какво става, после се обръщам и...


   ...багажника ми кротко полегнал върху ремаркето... Те ти булка спасов ден...
   Почудих се да продължа така, все пак полегнало върху ремаркето изглеждаше стабилно, но пък не исках и то да се счупи заради неправилно разпределена тежест...


   ...така че го поправих по стара руска технология- две плюнки, куп свински опашки и лейкопласт. Да живеят!
   Изобщо тръгвате ли на път- носете си свински опашки, могат да вършат много добра работа. Почти като в оня стар лаф, че не носиш ли тел и клещи в багажника, то не си никакъв шофьор.


   Имахме си и публика, но то като се замисля- където и да спирах, веднага се появяваше по някой да ме гледа, даже и насред пустинята.


    Потегляме отново. Чувствам се малко гузен, защото заради мен загубихме около половин час, но какво да се прави, имало да става...



   Дори не мога да опиша как се почувствахме, когато видяхме какво ни очаква... Изкачване от поне 200м в продължение на по- малко от километър.



   Изкачването е нечовешко...



    ...но панорамата, разкриваща се от високото, беше страхотна.
   
  
   Тук всичко се строи от кал и не се поддържа изобщо. Имам усещането, че когато една къща се разруши, те просто строят нова, някъде отстрани и продължават по същият начин.


   С Уилям спирахме за снимки, така че Максуел ни дръпна с доста, но малко преди да изкачим стръмнината го настигнахме. Имам чувството, че вградените му, автоматични, скорости не се справяха много добре с баирите.


   Веднъж стигнали горе до нас спира джип и шофьора започва да ни ръкопляска. Току що, за 5 минути, е изминал това, за което ни костваше, сигурно, над половин час и човека го оценяваше. Усещането беше много приятно. 





   Следваше доста стръмно спускане. В ниското под нас се виждаше спокоен оазис, покрй който минаваме в последствие. Спираме в селското магазинче да купих хляб за в случай, че сандвичите не ни стигнат и аз отново си купувам "милфий"


   Този път дори се сетих да го снимам. Обикновено е продава с шоколад, не с това оранжевото, което дори не го знам какво е, но пак беше много вкусно. 



   Така и така бяхме спряли решихме, че е хубаво място за леко хапване. 



   Продължихме по пътя и никак не беше лесно. Редуваха се изкачвания и спускания, но на вторите изобщо не се радвахме. Тръгвахме от, грубо, 1000м. надморска височина и трябваше да се изкачим на 2260м. Редовното беше да изкачим 300м и спуснем 200, следват 400 метра изкачване, 350 спускане...и така цял ден. Беше тежко, беше влудяващо, но беше забавно. Просто в компания трудните моменти не са чак толкова трудни.



   50км., след началото на деня, с Максуел решаваме, че ни се пие кафе.



   Уилям никак не е съгласен. Вече е 3 след обяд, а ни остава още доста път. Въпреки това имаме нужда от кратка почивка, откак сме тръгнали сутринта сме спирали само 2 пъти за по половин час- да ремонтираме багажника и да хапнем. Неприятно е, че за разлика от друг път имаме задължителна крайна точка и не можем да спрем по- рано, най- малкото защото с Максуел сме пратили палатките и спалните чували по Марк, пък и готварските принадлежности са с него. Изяждам и останалият ми сандвич от фъстъчено масло и авокадо. Вкусно!
   Тук се усещам, че още мъкна боклука в ремаркето, та най- сетне се отървах от него.




   15 минути по- късно сме отново на колелата и напъваме бавно по баира. 
   Тук ни чакаше голяма изненада- Уилям просто сдаде багажа... Не го очаквах, просто той беше най- енергичният в групата, смятах, че аз ще съм този, който пръв ще клекне, но не и Уилям, с когото се бъзикахме, че сигурно има вградени ел. двигатели в главините, но се крие, катереше баирите като моторетка...




   Спираме за да може да си вземе дъх. Оказва се, че на 10тина метра от пътя има чешма със свежа, планинска вода. Идеално, от 3 бутилки по 1,5 литра, са ми останали под половин литър вода.. Предлагам на Уилям да напълня и неговите, но заявява, че няма нужда, бил изпил само половин литър досега. Като чухме това с Уилям започнахме да му се караме. Явно се беше дехидратирал и оттам сегшната му умора, в крайна сметка днес беше топло и хвърлихме доста пот, изкачвайки се все по- високо и по- високо, беше наистина глупаво от негова страна. Накарахме го да хапне малко и да изпие колкото се може повече вода и след около половин час продължихме. Искаше ми се да останем още малко заради Уилям, но просто нямахме време.


   От тук нататък ни чакаше само стръмно изкачване. Наложи се да спрем за кратко да изкараме якетата, защото с падането на слънцето захладня, а и около нас имаше сняг. 
   Както си въртяхме педалите чувам вик, обръщам се и замалко да отнеса мандарина в лицето. 
   Задминава ни един микробус и от него ни подхвърлят по една мандарина на всеки и ни викат окуражително. То, в интерес на истината, днес почти всеки с който се разминем маха и ни вика окуражително, знаят че пътят е тежък и ни се радват.


   И изведнъж се оказваме на главният път, до върха остават само около 4 километра, което е достатъчно за да изгрее отново усмивката на Уилям.




   Чувствах се като бог... 
   Усещането е просто невероятно. Просто е нещо, което трябва да бъде изпитано, почти невъзможно е да се опише.
   Тук беше и Марк, умрял от скука. Вече 5 часа как се въртял наоколо в очакване да пристигнем. Беше попремръзнал, въпреки че мароканците от околните магазинчета постоянно го черпили с чай. Почерпиха и нас, канейки ни в един от тях. "Влезте..." вика собственика "...да се стоплите. Чаят е безплатен, пък ако си харесате и купите нещо- добре. Ако не- няма значение.". Естествено, опита се да ни продаде някое бижу, но си е в реда на нещата, но не беше от нахалните типове, даже напротив- много любезен човек.
   Много не ни се влизаше да пием чай, защото нощта вече заявяваше присъствието си, а тук не можехме да спим- беше много студено и екипировката ни не бе достатъчно подходяща за този студ. Наоколо все още можеха да се видят преспи сняг, все пак до преди 4/5 дни прохода беше затворен заради тежки снеговалежи. 
   Но въпреки това спряхме, все пак умората си казваше думата, а и чаят наистина ни сгря.
   Спускането към Taddart беше...не знам, просто не мога да го опиша. Вече се стъмваше и трябваше да карам през цялото време край Марк, за да ползвам светлината от неговият фар. Пътя се виеше стръмно надолу и мисля, че загубихме страхотни гледки, заради падащият мрак. Въпреки това през цялото време бях като в еуфория. Факта че бях изкачил прохода просто не ми излизаше от главата.
   Стигайки селцето, седнахме в едно ресторантче да хапнем- агнешки котлети за 30 дирхама /3 евро/ на човек. Страхотно. 
   За съжаление се оказа, че тук хотел няма, не се виждаше и никакво удобно място за да разпънем палатките, така че се налагаше да продължим.
   Уилям вече се чувстваше доста по- добре- не яде нищо, но адреналина от спускането го беше освежил осезаемо. 
   Продължихме с доста добро темпо, спускахме се почти през цялото време, Уилям почти не ползваше спирачките и ни изпреварваше с много. Това нощно спускане просто караше кръвта във вените му да ври.
   По едно време започна да пръска дъжд, а ние почнахме отново да изкачваме. Марк беше изостанал доста и Максуел реши да се върне за него и да питат за хотел в подминатото преди малко селце. С Уилям, обаче, не искахме да се връщаме, а и не вярвахме, че ще има хотел, затова покрих дисагите заради дъжда и продължихме да се изкачваме. 
   Погледнахме картата и осъзнахме, че изкачваме друг планински проход, този път доста по- нисък- Ait Imguer /1470m/. Чак сега осъзнах колко ниско и бързо се бяхме спуснали от n`Tchka насам...Ако трябваше да изкачваме прохода в обратна посока...не ми се мисли просто.
   Добре поне, че изкачването не беше много тежко, защото бяхме гроги, особено Уилям- адреналина вече се беше изцедил от тялото му и се чувстваше като парцал.
   За късмет пред нас е появи някакъв крайпътен хостал. Доста усилия и тропане ни струваше, докато се пови един сънен чичка и да ни предложи стая за 100 дирхама на човек. бяхме уморени и не ни се спореше изобщо, затова платихме без пазарлъци. Стаята не беше нищо особено, казанчето на тоалетната не работеше, душ беше счупен, но беше сухо,  и си купихме от бара по един хайнекен, та се чувствахме страхотно. Искахме да опитаме местната бира /Casablanca/, но се оказа по- скъпа и от хайнекена, луди хора, искаха 37 дирхама...аз за 30 агнешки котлети ядох бе пич...
   Пратихме смс на другите, да знаят къде сме. Оказа се, че са се приютили в някакво магазинче по пътя и се разбрахме да се съберем отново сутринта.
   И така, след 115км планини, просто умряхме в леглата.

Няма коментари:

Публикуване на коментар