неделя, 27 април 2014 г.

С колело из Мароко- част десета

   Днес се очертава много мързелив ден. Ставаме  към девет и бавно и спокойно се заемаме с пране чистене и други подобни дреболии, които не можеш да свършиш, ако не спреш.


   Планът за днес е да посетим "Kasbah de Taourirt". Практически единствената касба, която видяхме по пътя, наречен "Пътят на хилядата касби"... Изключваме хотелите, присвоили си названието, разбира се.


   Между другото "касба" означава "цитадела", но за туристическите компании е по- екзотично да използват мароканската дума..


   Пред самата цитадела имаше паркинг, спокойно заключихме там колелата /без да заемаме парко място, много ясно/ и влязохме. Входа беше 20 дирхама и веднага ни накачулиха навлеци, предлагащи екскурзоводските си услуги.


   Трябва да науча как се нарича този архитектурен стил и ако някой ден си строя къща- да стоя далеч от него!




   Сградата е скапан лабиринт- стаи на всякакви нива, тесни и ниски коридори, някои от вратите високи по максимум метър...абсолютен ужас..


   Като цяло е туристическа клопка. Нищо не е поддържано, нито ремонтирно. На няколко места тавана бе хлътнал и го подпираха с греди.



   Вместо да вземат мерки и да ремонтират, просто бяха преградили достъпа до терасите на покрива с тел. Е...ние минахме под телта и се качихме. Усетиха ни и ни се поскараха, ама го раздавахме малко непукисти.




   Въпреки това малкото оцеляло до ден днешен беше красиво. Основно тавани всъщност. Малкото украса, която можеше да се види в някои помещения, беше очукана и олющена. Просто в трагично състояние. Мебели или възстановка на живота от отминалите времена- нула! Просто тези хора не знаят как се развива туризъм.


   Леко разочаровани си тръгнахме и решихме да пообиколим околните улички, пък и да пием по кафе.



   Пътем минахме  през магазинче за подправки, Максуел веднага се залепи да разглежда и избира. В крайна сметка се прекара, купи си някои подправки, въпреки, че го предупредих, че цената им е висока.
   В магазина за килими се опитаха да прекарат Уилям да си купи килим за около 400 евро. Той им се изсмя и им каза, че може да си купи същият в Холандия за 150. Продавача веднага започна да сваля цената, но Уилям му махна отвратено да го остави на мира и си тръгна. Беше му писнал да го взимат за глупак, разбираше, че първите цени никога не са последни, но когато някой тръгне от толкова високо направо го изкарваше извън кожа.


   Продължихме да обикаляме, докато не ни спря някакво момче и не ни предложи да ни закара да пием кафе в някакво заведение. Беше любезен и ненатрапчив и решихме да го последваме.


   Докато вървяхме по уличките местните ни гледаха много странно, явно не бяха свикнали туристите да минават от тук.


   Кафенето беше много приятно и спокойно. Точно до него един обущар беше закачил "ароматизатор" на птичката си...


   На връщане към хотела видяхме автомивка и помолихме да ни поизпръскат колелата, че бяха страшно мръсни. Всъщност на Уилям смяната на сккоростите беше така задръстена, че можеше да кара само на средният венец отпред, отказваше да смени.
   Тук ми се стори много любопитно с какви огромни и крещящи табели рекламираха автоматичните автомивки, явно тук бяха черешката на тортата...докато в Европа ръчната автомивка е на почит..


   Преди да се приберем решихме да се отбием да хапнем в ресторантчето, в което се бяхме натикали предната вечер...


   ...преди да стигнем до там мернахме този ветеран. Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме собственика му. Минах и по- късно, но вече го нямаше.


   Храната отново беше на ниво. А цените- страхотни. Чиния  леща- 8 дирхама /под 80 цента/, боб с телешко- 20 дирхама, шишче/5-6 вида/ - 5 дирхама за бройка, пържени картофи- 5 дирхама... И всичко много вкусно.


   От там- директно в хотела да почиваме. Случайно забелязахме че в обръщение има 3 различни банкноти от 200 дирхама в обръщение. И трите ги пусна банкомата при една единствена обмяна на пари...
   Следобяда го изкарахме предимно в почивка. Следобед отново излязохме да се разходим измежду местните, по това време на годината нямаше много туристи.
   Видях и малка работилница, където оставих задната капла за да ремонтират счупените лагери. Излезе ми около 25 дирхама, ако не бъркам.


   Отново намерих от любимите ми охлюви и веднага се монтирах край масата. Между другото много хора спираха край масата и плащаха само за купичка бульон- горещ и леко пикантен. Вечер е хладно, така че приятно стопля тялото. Продавача ми подаде купичка бульон отделно от охлювите, а когато го изпих ми сипа  отново, като повтаряше "гратис, гратис" и "берберска водка". Забавен тип беше.

   На следващият ден ставаме късно и не бързаме. Решили сме да тръгнем чак към дванайсет. По план искаме да стигнем само до известният Aint Ben Haddou, което беше доста близо- има няма 40тина километра. А и Уилям искаше да си отремонтира телефона- беше му се счупил екрана /тъч скрийн/. Беше го оставил предната вечер в един магазин, бяха му обещали да е готов към 10 сутринта. Излезе му 8 евро...а на мен в Испания ми казаха по- добре да дам 100 евро за нов телефон, че ще ми е по- евтино...



   Докато чаках да стане време за тръгване отново отидох да си купя от онова, дето прилича на нашите банички. Днес пълнеж беше с лук и къри и ми се услади страшно. Купих две и седнах в близкото заведение, където правеха сокове от свежи плодове и си поръчах един от авокадо. просто невероятна комбинация.


   Тук за пръв път видях да продават насипно парчета пържена риба. Цената беше около 3 дирхама, ако не се бъркам, и беше доста вкусна.


   В интерес на истината май изобщо не ни се потегляше. Оурзазат ни беше харесал и имах чувството, че не само аз искам да останем още един ден. Но пътя ни чака..



      Пътя е лек, макар да се редуват дълги спускания  изкачвания, а асафалта да е в кофти състояние. Почивката и компанията си казват думата.
 




   Някъде по средата спряхме за леко хапване и снимки. Бяхме заобиколени от, сякаш, безкрайна пустиня. Чуваше се само музиката на свирещият вятър и, много рядко, шума от нечий двигател.



   За да се стигне до Ait ben Haddou трябва да се отклониш от главният път между Маракеш и Оурзазат. Всъщност от тук също минава път за Мaракеш, свързва се с главният на около километър под известният Tizi n`Tichka. Явно е второкласен, според това, което виждаме на картата. Според гугъл е  около 15км по- дълъг, но смятаме да минем по него, предполагаме, че трафика ще е много по- малък.


   Известният Aint Ben Haddou.. Известен с това, че край него са снимани няколко филма и че е посещавам от множество туристи. Много е красиво да го гледаш отстрани, вярно е, но като че нямах желание да навлизам в него. Въпреки това- приятна гледка. Спряхме само в покрайнините за ад напазарим за вечеря.


   Място за бивак намираме още към три след обяд. Оставям колелото и тръгвам да се разходя за някоя снимка.



   Гледките са приятни и се разхождам бавно,  в крайна сметка няма за къе да бързам, целият следобед е пред нас.


   По- късно, докато разтоварвах колелото, връзката на капачката на обектива се закачи за седалката и се счупи.. дотолкова бях свикнал апарата да ми е постоянно на врата, че не се сещах да го махам дори когато готвех..




      Когато се върнах Максуел беше разпънал ресторанта. През цялото време останах покрай него, използваше зеленчуци, които аз досега не бях и исках да видя как ги приготвя.


   Някъде по това време се появи и Марк. Той реши, че ще му е трудно да изкатери прохода с колело- очакваше ни около 75км до най- високата точка плюс над 1200м разлика във височината /в последствие акумулираната височина, предполагам, е поне два километра/, затова отскочи до селото да потърси такси, с което да се уговорят да го качи до горе, където вече да ни чака. 


   Докато стане яденето посъбрахме малко материал за огън. Нямаше много, но набарах на едно място 20тина големи палмови листа, явно ги бяха отрязали и захвърлили да се не пречкат. Горят малко бързо, ама при липса на друго-  вършат перфектна работа.
   Яденето беше вкусно, макар и леко сурово за моят вкус, бих го оставил още двайсетина минути. Но пък от друга страна всички бяхме гладни, та това може да е изиграло своята роля.




   За късмет се оказа, че имаме още по биричка, което повдигна още повече настроението край огъня. Аз се сетих, че имам няколко дребни картофа в дисагите и ги напъхах в огъня. Пичовете не бяха яли печени така картофи досега, което ме изненада. 
   По някоето време се паркирахме по чувалите, че ни чакаше тежък ден.

Няма коментари:

Публикуване на коментар