От Ибиза до Малага с колело - четвърта част

   28.10.2016

   Събудих се достатъчно рано…

   …за да видя изгрева. Беше малко облачно, дано не завалеше. Събрах набързо цирка, хапнах един домат и потеглих. Исках днес да стигна до Алмерия, дето се вика бях малко поизостанал с план графика.

   Алмерия град имам предвид. Границата на провинцията я пресякох няма и час по- късно.

   За пътя до Мохакар нямам много ясни спомени.

   Помня че минах покрай няколко красиви селца и заливчета.

   Пътят не беше особено тежък, въпреки че бяха постоянно спускания и изкачвание, но се виеше покрай морето и беше много красиво.

   Спомням си, че спрях в някакво селце по пътя и седнах в едно заведенийце. На плащада имаше 3-4 такива, но другите бяха празни, личаха си че са английски, а от опит знам, че по- пълното заведение обикновено е по- добро, дори да изглежда по- мизерно. Всъщност се оказа, че и то е английско, попитах на испански за една тапа (мезе един вид) от менюто, че не ми стана ясно какво е (менюто беше на английски) и жената ме пита дали говоря английски за да ми обясни по- добре, че нейният испански….ясно. Тапата ми стана ясна бързо и си поръчах една. Свински мръвки в доматен сос, малка порцийка, евтина (един кинт) и достатъчна за да захраня батериите.

   До масата ми бяха сложени едни 10 двайсетлитрови туби. Как си пиша покрай мен минава един камион-цистерна и шофьора ми вика, няма се притесняваш, ей сега ще дойда. "Ам добре...", му викам, "...аз съм тук" и са хиля, явно се обърка човека. И замина. Аз продължих да си пиша и половин час по- късно камиона спира край мен.  Шофьора слиза  и се приближава към мен. „Ей сега ще ги напълня“ и ми сочи тубите. „Ами добре“ му викам, „Ама го кажи на жената вътре, че аз съм само клиент“ и пак се хиля. Той ме огледа малко тъпо и вика „Баси аз с всички тез хартии и телефони те помислих за шефа“ и прихнахме в смях. Пък аз си водя записките, на една страна съм хвърлил телефона, на друга батерията, на трета камерата… Абе разположил съм се дет се вика.

   Продължих си пътя и не помня колко по- късно стигнах до Мохакар, едно дъъъълго село на брега. Доста е известно, има си достатъчно барове и дискотеки, наричат го понякога Ибизата на бедните, защото младите, които не могат да си позволят да идат до Ибиза идват да купонясват и да се друсат тук.

   Карам си аз тук, къде по пътя, къде по алеи, къде пак по пътя…по едно време прескачам един тротоар за да продължа по появилата се от нищото алея. И докато слизах внимателно от бордюра изведнъж…

   …нещо изпращя и задната гума блокира. Обърнах се да видя и в първият момент не можех да схвана какво точно виждам. Помислих, че със слизането от бордюра съм потрошил багажника. Едната от бутилките се беше спраскала откъм дъното и хвърляше вода като фонтан...

   ...свободният край на лентата с която връзвах горният чувал се беше освободил, паднал надолу, увил се около оста и в следващият момент като дръпнало…и багажника заора в гумата. Пълен блокаж.

  Те сега я втасах, викам си. Като за начало не можех дори да разтоваря, ремъка нямаше как да го развия, а ножа с който да го разрежа беше баш в лявата дисага, притисната от чувала. С голямо усилие успях да поосвободя ремъка, изпразвайки спуканата бутилка с вода и успях да се добера до ножа, с който прерязах излишното парче и можах да разтоваря и преценя щетите.

   Както виждате основната пръчка на багажника се беше изкривила доста сериозно, а е право парче желязо, при което платформата се усуква и задира в гумата. За късмет гумата беше само леко надрана от болтовете.

   Чудех се какво да правя. Наблизо няма веломагазин, зоната е почти само хотели и заведения. Дори и да има от опит знам, че малко магазини в Испания разполагат с багажник за колело с дискови спирачки. Гледах, чудех се и накрая като го напънах… успях да го поизправя. С няколко сериозни напъвания го вкарах горе долу в използваем вид, натоварих и продължих.

   Вече ми беше заминал всякакъв мерак за почивка, от една страна ми беше криво заради багажника, но от друга бях доволен, че проблема засега е решен и бях отново на пътя.

   Напуснах Мохакар изкачвайки някакви планини. Беше дълго и изтощително изкачване, но поне вода имах в изобилие, въпреки спуканата бутилка. Отляво баир, отдясно баир, по средата аз. Изкачвам баир. 

   И така докато не стигнах до едно малко, красиво селце. Ама не спрях, исках да продължа, бях са напушил дет се вика. А пък и оттук започна едно хубаво спускане с 50км/ч, макар че спусках и сълзи ми пълнеха очите…

   …ама не заради вятъра от скоростта, а защото виждах какво изкачване ме чака след това.

   Ама и него качих!

    А това беше пътят пред мен. Спускане! Юхуууу

   Тук вече навлизах в националният парк Cabo de gatas- Nijar.

    Стигнах до едно градче в което имаше статуя на Лорънс Арабски, като благодарност че през 63та са го снимали тук. Статуята са я сложили 2013 обаче. Ненормална работа. Макар че може би е заради годишнината от филма. Ама пак ненормална работа. Но пък хората си правят реклама и пари от всичко.

   Тук вече седнах да пия кафенце. Спирам в един бар и викам на бармана да ми даде някаква тапа, каквато той иска, нямам претенции, че съм гладен. И после кафе. Вика ми…и за пиене нещо? Не бе, после кафе ще пия. Тръгва и след малко се връща и ми вика…не ставай глупав, мезето е 1.50е, ако си поръчаш и нещо за пиене- 2е, за 50 цента си си на далавера. Абе щом е така я дай и една бира. Пък после си поисках и кафе, щот главата ми се позавъртя. А тапата се оказа…свински мръвки в доматен сос. Смях.

   На излизане от селото виждам табела за къмпинг на 29км. Бахти, тез вече и от лелината си показват наличието на къмпинг. В последствие си дадох сметка, че преди него друг няма.

   От там пък се почнаха едни баири, едни красиви, макар и пустинни гледки…То и вчера не бяха много по- различни, ама днес слънцето грее на небето (не иззад облаци), няма ги боклуците навсякъде и само това е достатъчно да промени настроението. Стигам до едно разклонение, според гпс-то съм направо, ама гледам някакъв път наляво води към някакъв фар. И си викам…ами ако после от тоя фар има друг път към Agua Amarga (Горчива Вода)… въпреки че към фара води доста сериозен баир няма да е лошо да се заобиколи. Но мина наблизо планинар и ми обясни че няма как. А само заради фара не ми се катереше. Щот… Абе знаете ли какво виждате, когато се качите на мнооого висок баир и погледнете към морето? Ами същото както и от плажа, ама малко по надалеч… Същото и като се обърнете към пустинята зад гърба ви. Та ще пропусна.

   Селцето беше в ниското, накарах се да спра (хич не обичам да спирам при хубави спускания) за да направя снимката, защото гледката беше готина, да видиш това бяло селце насред пустинята… Ама като успях да спра замириса здраво на прегорял метал, явно предната ми спирачка замина за великите ловни полета. Тя отдавна беше тръгнала за натам, чакаше само да се прибера до вкъщи за да я сменя.

   Agua Amarga е с нищо незабележително селце, не видях какъв е плажа, че пътя минаваше малко по- навътре, може да е бил и хубав. Като цяло видях 2 табели за ресторанти (мернах единият от тях, явно скъпарски) и това е. Минах транзит. Впечатлението ми е, че това е селце за хора с пари и време, такива които не им пречи да карат 20-30км до близкият град за да пазарят нужното им, нито пък бързат да ходят за работа. Всъщност това важи за повечето махали, които видях в района.

   Оттам пътят отново започна да се изкачва и вие из парка. Яд ме беше, че сигурно парка е прорязан от пътеки и черни пътища, но като не ги знам се налага по "главният" път да карам. Минах покрай няколко махали, в някои от тях имаше изоставени чисто нови къщи. Не бих се изненадал, ако са и били незаконно построени и са ги сецнали.

   Гледката е малко скучна, но красива. Е, то е скучна защото през цялото време виждаш все едно и също, още по- зле (или добре) когато си с колело, каквото и да си говорим не е най- бързият транспорт…

   …обаче да видиш нещо цветно ти действа като топъл душ в студен зимен ден. Добре де, може би преувеличавам малко, но наистина някаква радост трепва в човек.

   Ако някой иска имот в района- ето, продава се. Ако сте заинтересувани пишете ми на лични ще ви обясня къде е.

   Въпреки че на няколко пъти виждах табелки с километрите до къмпинга като че ли изобщо не приближавах. Слънцето започва да се снижава, а аз не виждах край.

   Но пък гледката беше красива. Обаче бях поуморен. Е, нали за това си свих една шепа бонбони от рецепцията на ферибота, лапнах и засмуках два от тях и малко ме поосифериха, вляха сила така да се каже.

   То пък тъкмо се амбицирах с тея бонбони, че ще изкатеря и до луната по баира пред мен, той взе че свърши и почна да спуска. Удоволствие.

  В ниското стигам до кръстовище. „Моят“ къмпинг е на 3 километра, но хубаво спускане, което на сутринта ще трябва да изкачвам. В моята посока има друг къмпинг, но на още 18км, пътя започва пак да се изкачва и нямам и бегла напредстава колко още баир има. Обмислях и спане на диво, но на няколко пъти се навъртаха и ме оглеждаха полицаи, та надали щеше да ми се размине. Извод- давай надолу.

   Стигнах до Las Negras заедно със залеза. Самият къмпинг беше на половин километър от селото, след едно кратко, но брутално изкачване, сам самичък в едно малко заливче с плаж. Цената беше някъде около 8 евро, не си спомням точно в момента. На рецепцията ми обясниха кое къде, че имат ресторант, но е затворен, имат малко магазинче, но работи само от 9.30 до 11 сутринта. Имали и басейн, бил отворен. А, ми добре, ще се къпем в басейна.

                                               Снимка от следващият ден.

   Платих си и отидох да опъвам палатката, приготвих си всичко, включително продуктите за готвене по късно и бос, само по хавлия, се запътих към басейна. Да ама пак не съм разбрал, той човека ми е казвал, че не е отворен. Ама се бях нахъсал, та продължих и излязох на плажа да се бухна във водата. Неприятно беше, че дъното беше покрито със камъни, гладки такива едни, не с остри и режещи ръбове, но на бос крак и с вълни, които блъскаха доста силно, усещането не беше приятно. При всяка вълна се налагаше да се търси равновесие отново и отново и краката се набиваха в камънака. Пак си се поотпуснах малко, за мен не беше много студено, може би малко хладна, но като постоиш се свикваше. А после горещ душ (поне имах мерак да е горещ, душовете имаха по един единствен бутон, от тези които пускат струя за х време, Беше топла все пак, но аз я предпочитам гореща. Ама бял кахър!), топло ядене и книга. Малко неща в повече му трябват на човек в такива моменти.

   29.10.2016

   Днес бях готов за тръгване около 10. Минах през магазинчето и си взех малко сладко за подкрепа и потеглих.

   Не продължих дълго, изкачих баирчето за към селото и се спрях да хапна с гледката пред мен.

   После потеглих нагоре. Малко след като излязох от селото ме задмина един бегач. Ехеееей, чакай бе брат, недей бърза, сопри са малко. Дай ще те вържа за колелото, хем ще ми помогнеш с теглене, хем ще си повишиш натоварването на тренировката… не ме чу, отлетя по баира. А пък аз и аз по баира, ама по бавничко.

   Стигнах до кръстовището и пак нагоре. Но не за дълго, почна да се спуска плавно към долината Rodalquilar и едноименното село. На влизане в което се разминах с бегача, човека бягаше на връщане…машина….

   Оттук нещата малко се усложниха. Имах 2 варианта- първият да се спусна по брега и да обиколя полуострова, който представлява парка тук или да сека направо от Rodalquilar към някакво село Albaricoque. То хубаво, ама към това село няма никаква табела. Спрях да питам един и той вика- карай направо, на края на пътя продължавай по черният път надясно. Е то карам, карам, черен път няма. Но видях табелка за туристическа информация, та намерих офиса.

   Питам жената за пътя, а тя ми вика „Чакай, сега ще ти дам карта“ и ми вади черно- бяло принтирано копие на сателитен изглед от гугъл мапс, не се различаваше абсолютно нищо, освен смътна бяло-сиво линия, която явно представляваше пътя. Минаваш оттук, оттам, оттук и на това кръстовище завивах надясно. То и направо пак ще излезеш до селото, ама ако минеш надясно ще минеш през фермата на намсикой. Тази ферма я спомена на няколко пъти и накрая не издържах и я питах с какво е известа.

   Много странно ме изгледа и почна… „Ами писателят Фредерико Гарсия Лорка…“- тук млъква и ме изглежда под вежди да види реакцията ми, аз пък кимвам в отговор, че отлично знам кой е- „…е написал книгата Намсикоя, базирайки историята на престъпление извършено във тази ферма.“ Аз съвсем спокойно и заявих, че знам за Лорка (поне съм наясно с неговото съществуване в литературният свят), но нямам идея от книгата, която ми спомена (май и филм имало). Изгледа ме ужасно шокирана… После разбрах, че испанците учат за неговото творчество в училище, но върви и обяснявай, че може да и световно известен писател ако ще, но като не ми влиза в литературните интереси ми е съвсем през шнорхела какво бил написал.
   Ама си затраях, няма нужда да я шокирам още повече. А и беше толкова любезна да ми обясни откъде да мина. Не че разбрах нещо, накрая пак заложих на гпс-а на телефона да ме изкара на правилният път, той пък изобщо не се впечатли, че не познавах творчеството на Лорка...

   ...той пък пътя тръгна нагоре...

   ...и не стига че нагоре, ами и се превърна в ужасен черен път. И хайде пак на бутането.

   Иначе беше красиво. Пътят се виеше все нагоре, заобикаляйки изоставени пустинни долини. А пък и се утешавах, че са само 10км.

   Района беше осеян с изоставени постройки, явно спомен от някогашната минна дейност, кипяла в областта. Инак жега, 30 градуса според километража, вятър 0, слънцето пече в небето та се къса… Ама не си го слагах много. Явно беше, че няма да спестя много време, та вече го раздавах спокойно, все щях да се добера някакси до Алмерия тази вечер. А и вода имах достатъчно, не много, но достатъчно.

   Най- накрая стигнах до най- високата точка на пътя и, въпреки камъните, яхнах коня и потеглих надолу. Малко по нататък видях табела за забележителната ферма, на само 1.4км. Погледнах в посоката и я видях в далечината. Заедно с един автобус и група от има няма 30-40 туристи. Веднага реших, че това не е за мен и продължих да се спускам надолу.

   Тук пътя вече беше много по- добър, камънака почти изчезна, разшири се, явно откъм Albaricoque идваха повечето от туристите, които посещават фермата.
   Стигам до селото и…

 Оказа се, че съм карал през районите, където Сергио Леоне е снимал филмите си. Та ако сте гледали негови филми, най- вероятно сте виждали района из който днес аз карам колело. Всъщност почти всички (ако не и всички) спагети уестърни са снимани в района на Алмерия, та да не си мислите, че сте виждали американските степи. Щот не сте.

   Малко трудно намерих кафене. Всъщност оказа се на няма и 100 метра от мен. Селцето беше цялото от бяло измазани къщи съвсем като във филмите. Заведението беше същото с голяма тераса с маси и ниска оградка. Само че оградата прикриваше масите, по които нямаше нито един клиент. Всеки се беше скрил вътре на сянка. Хем не беше чак толкова горещо.

   Поръчах си кафе и чаша вода, а жената ми носи празна чаша и бутилка студена минерална вода и вика сипвай си колкото ти трябва. Бах ти обслужването, обичам ги тези хора, как да не завъртиш още малко оборот и да не си поръчаш и препечен хляб със сирене за закуска.

   Оттук отново имах два варианта (всъщност три, ако решах да се спусна по брега и да обиколя това, което исках да си спестя). И за двата потеглях в една и съща посока и по някоето време или да завия през някакви селца или да продължа направо до магистралата и оттам като пич. То решението значи е ясно, потеглих аз и карах, карах и карах…и докато бях измежду парници се оказах пред магистралата. Абе де е отбивката бе… пропуснал съм я явно. Огледах се и видях, че всъщност гпс-а не ми показва магистралата, а сервизен път покрай нея. Та няма да се връщаме я, давай напред.

   В началото беше добре, но после асфалта изчезна, черният път се стесни, покри се с камънак и пясък и стана доста трудно за каране. Минах покрай тази постройка на 4-5км от най- близкото населено място и се чудех колко сбъркан трябва да си, за да дойдеш дотук само и само за да подраскаш по полусрутена сграда. Шантаво.

   И по едно време като видях какъв баир се изправя срещу мен…съвсем сериозно се замислих дали да не обърна и да се върна да търся другият път.

   А баира беше супер зверски. Ужасен. Беше невъзможно дори и да бутам. Накрая повдигнах предната гума, прегърнах я заедно с кормилото и започнах да влача задната в пясъка. Чух зад мен клаксон и, незнам защо, се обърнах. Видях приближаващ се по магистралата камион и шофьора ми махаше и ръкопляскаше.

   Едва дишах, обаче ми вдигна настроението и енергията и се добрах до върха.

   Оттам се спуснах с твърдото намерение да се изнеса при първа възможност от тук. За късмет точно тук имаше изход от магистралата и имаше как да изляза на пътя към едно селца El Toyo, което познавах отпреди няколко години, когато работех в района. Бях доволен, защото помнех едно хипарско заведение, където предлагаха закуска, кафе и пресен портокалов сок за 2.50е.

   За съжаление заведението беше затворено, та нямаше закуска и сок. Ама имаше кафе, защото собствениците си бяха там, украсявайки за предстоящият Хелоуин, та се смилиха над бедният, потен и прашен колоездач. Е, не достатъчно че да ми опростят и цената, но все пак.

   Оттам към Алмерия водеше нелош черен път и за около половин час излязох на крайбрежният път и велоалеята.

   Тук и е единственият път, който съм видял знак, че велоалеята свършва.

   А велоалеята за влизане в Алмерия е много хубава, широка и отделена от пешеходната част, което от своя страна не означава, че не срещнах пешеходци махащи крачоли по нея.

   Едно корабче акостирало на кей насред нищото.

   Алмерия беше пресечена транзитно. Имах само един леко инфарктен момент в началото, когато велоалеята е просто две боядисани бели линии върху тротоар и една майка си заеба количката с бебето баш пред мен. Скочих като луд на спирачките, задницата започна да играе по хлъзгавите плочки като задницата на бмв по сняг, ама се размина. Инак познавам града от преди и никога не ме е впечатлявал. Даже и вода не исках да купувам, имах малко, но не ми оставаше много път. Днес смятах да стигна до Roquetas de Mar, да поздравя познат с който не бях в контакт от едни 5 години и да се инсталирам в местният къмпинг. Та продължих директно към Agua Dulce (Сладка Вода).                   

   До сладките води водеше един приятен крайбрежен път, има бая трафик по него, но  като цяло нищо представляващо проблем. А оттам за Roquetas...

   ...води една широка и приятна велоалея.

   И познайте кой стигна до Roquetas de Mar!

   Между другото, ако някой ви каже, че не е нужно да си купувате пачи крак и винаги има камък, кол, дърво или нещо, на което да облегнете колелото, му отговорете „Така е, прав си!“ И си купете пачи крак. Същото важи за трипода за камерата всъщност.

   С моя човек имах късмет, оказа се, че още работи в същият хотел. Бях се опитал да му звънна по телефона да го предупредя, но явно си беше сменил номера. Обаче като ме видя беше категоричен- никакъв къмпинг, ще спиш у нас, само изчакай да приключа работа и ще идем да се изкъпеш и да пием по бира след това.

От Ибиза до Малага с колело -трета част

   26.10.2016

   Станах както обикновено и почти нямаше комари. Но имаше самолети. Много. Снощи спряха да излитат около 9, мисля, но тази сутрин излитаха през две минути.

   Явно летището беше военно (всъщност на места по оградата видях надписи, че терена е на военните) и се обучаваха пилоти на изтребители. Звучаха много смешно при излитане, като миксер.

   Поснимах малко (самолети), потрепах доста (комари), платих и реших да видя накъде водят тези пътеки и дървени скари от снощи.

   Стигаха до съседното селце, както и асфалтираният път, но при липсата на комари минаването от тук си е истинско удоволствие. Още повече, че нямаше хора.

   Карах си по плажната алея и обмислях да покарам поне час преди да спра за почивка и сутрешно кафе.

   То хубаво, но минавам покрай едно заведение на втора линия и чувам испанска реч и смях. Не знам как да го обясня, но изглеждаше като място с много приятна атмосфера и набих спирачките, завъртях и се върнах.

   Традиционна закуска в провинция Андалусия- препечен хляб, зехтин и прясно настърган домат. Изобщо не съжалявах, рядко се случва да ми го поднесат както трябва. Често ти поднасят хляба с намазаният отгоре домат, но тогава зехтина няма как да попие в хляба и не е толкоз гот.

   Та пописах си, пийнах си спокойно кафенцето, помързелувах и продължих.

   Те тука видях колко е хубаво да пътува човек, срещнах се с брачеда, а изобщо не знаех, че имам рода тук…

   …и както виждате и той се усмихва щастливо.

   Продължих по алеята, но беше прекъсната от военна база…

   …и като гледам чадърчетата май и пилотите обичат да се плацикат в морето.

   Всъщност базата показваше всички признаци като да е изоставена, но така или иначе се наложи да я заобиколя. По принцип законът в Испания гласи, че никой няма право да загражда за собствено ползване плажовете, дори хотелите са принудени да осигуряват достъп към плажа пред тях, ако няма друг път. Ама като имаш няколко хиляди войници зад гърба нещата се променят…
   Попаднах и на велоалея в моята посока и подкарах. И както е обичайно, алеята свърши посредата на нищото, без рампа за спускане от бордюра и пресечена от мантинела, та се наложи да се върна малко назад и да изляза на пътя.

   И на това кръгово накъде…

   Продължих към Картагена, пресичайки някакво селце Унион. Според табелата град на миньори и фламенко. От миньорството не изглеждаше да е останало много, за фламенкото не знам.

   След доста каране стигнах и до Картагена. По пътя нямаше нищо забележително за споменаване. Самата Картагена ми заприлича на доста мизерен град докато навлизах, но в интерес на истината централната част е доста симпатична с тесните си улички, пък и изглеждаше добре поддържана.

   Но от друга страна нормално, все пак е туристическата част от града. Имаше и някакъв античен театър, но не проявих интерес. Нямаше къде да оставя на сигурно колелото, не ми се плащаше вход, а и те знаят ли какъв античен театър си имаме в Пловдив бе, ей….

   Някакво училище имаше тук.

   Край реката (река, ха!) имаше велоалеи (по- хубавата беше от другата страна, но и имаше доста народ), което беше удобно за излизане от града без да се набиваш в трафика.

   После попаднах на една велоалея с ясно сложени табел, че е забранено за пешеходци. По същият начин беше забранено заколела н а тротоара. Нищо против, даже доволен.

   Постепенно алеята ме изкара край един парк, през оградата се виждаха хубави маси с пейки и барбекюта. Реших че е добро място да спра и да си сготвя нещо за обяд, защото бях гладен. Да ама не, когато стигнах до входа видях че се плаща 4 евро…как пък не!

   Заобиколих парка и излязох на междуселският в моя посока, ама в цялата главотия забравих да си купя вода. Не се притесних особено, защото на няколко километра имаше някакво селце и там щях да презаредя. То хубаво, ама стигнах до него чак към два и половина и всичко беше затворено.

   Пътят беше постоянно изкачване и спускане, трафик почти нямаше, сянка изобщо, вятър още по- малко, чуваше се само звука на цикадите. По едно време поглеждам километража и гледам температурата скочила на 38 градуса…бахти, нали сме края на октомври бре, какви са тея жеги… А аз едвам дишам, жаден, имах няма и половин литър вода, така че пестеливо пиех по някоя глътка и продължавах да се потя по баирите.

   В далечината виждам табела, указваща че има крайпътен ресторант. Отдъхнах си, ще се почива, ще се пие кафе и ще се пие вода. Аха, ама беше затворен. Продължих напред, баира и той продължи, и скоро видях друг един  на близкият баир, но и той беше затворен, ама за изобщо. Продаваха го. Аз пък се наместих под едно дърво пред него, изкарах котлона и си приготвих остатъка от салатата и „ловджийската“ наденица. Починах малко, глътнах още малко вода и продължих.

   Гледам табелка за селце и се зарадвах. Селцето обаче имаше само 3 (три) къщи и някаква ферма. А да, имаше и спирка за автобуса. Километър по нататък видях  още две къщи. Шантава работа.

   Малко  по късно гледам друга табела, Кулата на Никола Перес. Много, ама много се оглеждах. Ни кула видях, ни Никола. Ама видях многобройни ферми разхвърляни около пътя. Ни хора, ни кучета, ни нищо в продължение на 2-3 км. И тогава пред мен се появи спирката…

   …пред която имаше чешмичка с благодарствена табелка към кметица, която през 2007 докарала питейна вода до „селото“.  Обичам тази кметица!

   Напълних бутилките, пийнах без да прекалявам и продължих нагоре. Но не за дълго, малко след това почна едно много приятно спускане, пък и скоростно, спусках с около 40км/ч.

   За съжаление после следваше едно добро изкачване, но все пак…

   А на върха на следващият баир ме очакваше прекрасна гледка! 10% наклон, върхът. В началото реших, че не е толкова гот, защото имаше остри завои, едва поддържах 20км/ч, ама после като ми се откри…

   …и си счупих рекорда за това пътуване. Пък и след спускането с 89км/ч в Мароко така и не бях успял да премина 70те.

   Стигнах до някакво селце Isla plana, плосък остров, където седнах да пия кафе. Влязох, поръчах си го и зачаках. По едно време идва момчето, носи кафе и ми вика- Абе тук е на самообслужване, ама видях че не си се усетил, та ти го донесох.  Уф човече идея си нямах и благодарско. Че как се бях схванал не ми се мърдаше.

      Някъде преди да стигна до спускането осъзнах, че километража ми се е нулирал. Знаех, че снощи приключих денят с 330км зад гърба, но днешните ще трябва да ги изчислявам през гугъл. Довечера ще го нулирам отново и утре пак ще се засича от нула. Този проблем често го имах в Мароко, всеки път като минех покрай някой радар километража си триеше временната памет. Ама в Испания за сефте ми се случва.

   Пийнах си кафе, направих си снимка и продължих в търсене на място за спане. Бях набелазял къмпинг в едно село на 20км от мен, само се надявах да не е скъп, защото в моята посока наблизо нямаше друг.

   Къмпинга беше много готин, излезе ми 10е, пълен с германци, холандци и други подобни.  

   Единственият недостатък бе, че ъгълчето за палатки беше малко на майната си, точно до плажа и открито за вятъра. Тъкмо опънах палатката и докато се обърна да взема колчетата и тя полетя. Едва я хванах преди да прескочи оградата. После се наложи да моля един германец да ми услужи с чук, терена беше страшно твърд. А баните бяха на едни 300м от мен. Ама иначе спокойно местенце, въпреки че подозирам през лятото ще да минават доста народ по плажната алея зад оградата. За вечеря сериозна зеленчукова смес- грах, чушки, лук, картофи, чесън и не помня какво още.

   27.10.2016

   Към 9.30 бях готов за път. Потеглих по брега в моята посока, карам си и по едно време пътя се оказа преграден, затворен бил за ремонт и минаването било забранено, заобиколи по друг път. А бе ейййй, вие ли ще ми кажете отде да минавам бре, аз съм българин бе! Така че кротко си завих и поех по един черен път, виещ сепо баира горе долу в същата посока. Ама в един момент се наложи да сляза и да бутам…

   …не че беше непосилно стръмно, но със всичкият камънак беше почти невъзможно да се кара, гумите постоянно приплъзваха, пък и тресеше зверски, жал ми стана за колелото.

   Та бутам си, лафя си с едни англичани и така докато изравни. Покарах си пак малко и слязох да бутам, защото пак почна да се изкачва. От високото се виждаше, че пътят долу е затрупан от свличане, не се виждаше дали мога да мина, но така или иначе вече не ме интересуваше.

   Пътят изви зад хълма и малко след това…

   …следваше спускане, ама как си трябва…пясък, камънак, коловози, стръмен наклон…ама толкова ми беше писнало да бутам, че реших да го спусна. Лудница. Докато седна на седалката клина се закачи за същата и в първият момент останах облегнат на кормилото, а вече бях почнал спускането. Добре успях да се освободя и изтегля назад навреме. Спусках стиснал здраво спирачките, добре че предната от доста време не държи добре, че а бях заковал, а бях прелетял кормилото.

    По едно време усетих как задната гума играе и се опитва да затъне, та отпуснах спирачките и полетях надолу с около 30км/ч.  Пак се наложи да сляза и бутам в ниското обаче, защото гумите затъваха в камънака.

   По едно време стигнах до един кръстопът и поех наляво, мислейки да изляза на главният път. Вместо това излязох на някакво пусто плажче, явно пътят не е продължавал до следващото село.

   Всъщност от тук като се заредиха заливче след заливче, плажче след плажче… Красота. Единственото лошо беше ужасният път. На места можеше да се кара, но на други не можех дори да бутам. Беше толкова стръмно, че обръщах колелото странично на пътя, повдигах го, местех го 20тина сантиметра и после приплъзвах потъващите крака в камънака и повтарях. Брутално. Всъщност наоколо беше лабиринт от пътчета и пътечки и явно аз най- скапаните си набарвах. Ама каквото такова.

   И така едни 10-12км. Въпреки зора беше приятно. Поддържах доста ниска скорост, което беше единственото, което ме притесняваше, защото ме притискаха да се прибирам, а днес почти не бях покрил километри. Е да, донякъде ме беше яд, че не познавах района от преди, тук спокойно можех да намеря къде да опъна палатката и никой нямаше да ми пречи. Имаше и доста каравани, явно не ги гонеха, въпреки че района е защитена местност.

   Слънцето отново напичаше зверски зад бялата пелена и водата ме изкушаваше, но не ми се бавеше за баня. Добре поне полъхваше един прохладен вятър, та се чувствах конфортно, така да се каже.

  Обаче времето минаваше, километрите и те, макар и бавно, а аз не бях пил даже и кафе.

   И така от нищото пред мен се появява един красив пясъчен плаж с кокетно заведенийце. Бахти кефа ви казвам. Веднага си поръчах кафенце, седнах и опънах крака, рок музика от 70 и 80 години… Идилия ви казвам.

   Някак си се изнизаха час и половина и станах да продължа. Оказа се, че вече няма крайбрежен път, май имаше някакви пътеки, но бяха толкова брутални за колело, че дори не ги огледах. Карам си аз и покрай мен почнаха да никнат парник след парник.

     Свободните пространства между тях и край пътя бяха заринати, ама яко с боклук. Навсякъде ги имаше и тези парченца найлон. Отнякъде се разнесе воня. Ама воня като ви казвам смрад. И не просто смрад, а Смрад, чак се огледах да не е наоколо Дъртият Гнусен Рон…Ама го нямаше.

   В последствие си дадох сметка, че наоколо беше пълно с мароканци и ми стана ясна причината за мизерията. Не искам да звуча расистки, но циганина си е циганин и си носи мизерията с него. Когато пресичах Мароко също видях цели поля зарити с бутилки, торбички, хартийки и намсикво още. И докато там можех да им намеря оправдание заради липсата на комунални услуги, то в Испания това оправдание не важи.

   Така стигнах до Calnegre, малко крайбрежно селце образувало се около пътя, минаващ покрай малък плаж. Трийсетина къщи, два бара и малка детска площадка, магазин или нямаше или беше затворен. Всичко изглеждаше някак си тъжно и депресиращо. Къщите бяха боядисани в жив жълт цвят, но боята беше избеляла и олющена на много места. Изобщо околността, всеобщата мизерия, хората, селото, дори живите цветове изглеждаха някак сиво и подтискащо. Дори не спрях за вода, въпреки че имах много малко. То и само баровете бяха отворени, а толкова за вода не ми се плаща. Имах нужда и от кафе, не само от вода, но не исках да спирам.

  Видях табела за пътека към Aguila, следващото село по пътя ми. Не ми вдъхна много доверие, та спрях един мъж, товарещ камион, да го питам. Каза че е невъзможно. Бил прекаран маршрут навремето, но не бил добре поддържан, имало доста деренца и местата за прехвърлянето им били полуразрушени. Абе не става. Ама ако съм продължил напред и в незнам си кое село хвана наляво щял съм да хвана някакъв позапуснат път, който водел директно до селото. Ама имало бая баир по пътя. Ааа няма проблеми, баирите не са зор, то аз от Дениа идвам и минах и тамошните баири. Малко странно ме изгледа, сигурно не е ходил нататък и не знае що за баир е.

   Продължих напред, пресякох няколко махали по пътя, в едната имаше магазин с чешмичка пред него…

   …ама и чешмичката беше затворила за деня, така че вода няма. В следващата махаличка имаше детска площадка  с чешмичка. Ама и тя не иска да пусне вода. Е, имам все още около половин бутилка, ще се оправя.На детската площадка се бяха тръшнали група мароканци на 30-40 години. Един беше надул някаква си тяхна музика, а другите се забавляваха на люлките.

    Стигам до едни гърджави домати и се почудих дали да не си откъсна 2-3 за салата тази вечер. Викам я първо да им направя една снимка и насред тях цъфна една шапка. Показа се Хосе, възрастен мъж, собственик на насажденията. „Здрасти“, вика, „Набери си кооолкото искаш. За нищо не мога да ги ползвам, ще ги изкоренявам“. Нападнали ги някакви личинки и нямало оттърване, омръзнало му било да се занимава с тях. То ги напръскаш, а след два дни пак хванали нещо. Щял да ги замести с боб, боледувал по- малко.

   Тръгна да ми подбира и къса домати, той къса по зелени (испанците червени почти не ги ядат, водят ги за презрели), а аз отзад си подбирам червенички. „Недей ги бери тия, имат личинки вътре“ Нищо, нищо, аз като ги поорежа и за готвене са идеални.

   Разказа ми, че цял живот е бил зидаро- мазач, но вече няма работа и се захванал от няколко години със земеделие. Бил взел терена под аренда, плаща 1200е на година за един доста голям терен. Има насят карфиол, патладжан, зеле не помня какво още, но като каза патладжан…

   …не щеш ли да си набереш. Тази година цената му е прекалено ниска и няма да го продавам. Даже го бил подкастрил до корен за да израсте за догодина, ама го изненадал и израснал отново, че и плод дал. Пъха ми да взема колкото си искам, ама съм с колело бе човече, не с товарно ремарке. Взех си два и ще ги мисля как да ги правя. Ама много ти благодаря, вярвай ми. Абе работи яко човека, няма две мнения по въпроса. Евала, кърската работа е тежка.

   Продължих и на 2-3км попаднах на отбивката за която ми спомена товарачът в Calnegre. Поех нататък и пресякох прекият път…

   …и продължих по моят път…

   …който започна да се извива по баира.

   Част от изкаченият вече баир. От долу виждах как се вие нависоко пътя, но не се тревожех, виждах къде излиза на билото и явно се спускаше от другата страна.

   Част от пустинно- депресиращата гледка.

   Та карам си аз, потя се, стигам до билото, завивам и…

   …и се опулвам когато виждам как пътя се вие нагоре по следващият хълм, скрива се и продължава по следващият…и явно се изкачва до ей онази кула в далечината… Явно човека ме е изгледал странно не защото не е ходил до Бенидорм, а защото познава добре този баир.

   Погледах, поснимах, пийнах водица пък продължих, дет се вика де ще ходя.

   Ама го изкатерих. Качих го мътните го взели. После изрових в интернет,ч е било 400 и нещо метра. То вярно съм се качвал и до телевизионната кула на Беналмадена, тръгвайки от плажа и издигайки се на километър и малко над морското равнище, но не и с 20тина килограма багаж и след цял ден каране.

   Ама съм на върха бе! Напук!

   После лесно, едно хубаво спускане с 40тина километра в час (много завои мамка му) и стигнах Aguilas. Там пък една хубава крепост…

   …ама като видях баира до нея шкартирах идеята да я разглеждам. За днес приключих с баирите и точка.

   Някакво стълбище из селцето/градчето. Не го знам какво е точно.

   Минавам покрай едно магазинче и си купувам две бутилки вода. На ъгъла се вижда едно кокетно паркче…

   …където реших да се поглезя.

   Наблизо имаше само един къмпинг, вече се свечеряваше, но исках да почина малко, а и ми се щеше да купя малко месо за вечерята. Бях решил да направя бъркоч с патладжан, домат, разни други зеленчуци и месо.

   Минавам покрай една малка месарница, но на витрините виждам само някакви салами и разни подобни, почти няма месо. Върнах се пак и гледам на ъгъла до нея зеленчук. Купих …хм…купих чушка, лук, морков, 2 круши и ми излезе 85 цента, ако помня правилно. Върнах се пак към месарницата и влязох да питам дали няма да има нещо подходящо. Трябва ми просто някакво парченце месо за добавка. Предлага ми пилешко бутче, давай викам, ама ако може ми го резни на две, че няма да се сбере. Тегли, опакова и ми вика „90 цента“. Ок, почнах да ровя в портмонето и ме пита дали не искам и малко свинско. Замислих се и викам да слага, ще ги месим и това е, Даже и не гледах какво ми слага, вадя пари, а човека опакова и свинското, слага го в чантата и вика „90 цента“…аз пък се опулих…“Ъъъ…“ „ Свинското гратис от мен, лек ти път.“. Толкова се ошашавих, че дори за името не го питах.

   Стигнах къмпинга половин час преди залез, питам за цената, а момичето на рецепцията с неудобство ми отговаря 17,50 евро. Олеле! А наблизо друг няма, следващият на около 25км. Обаче се отказах, пожелах и приятна вечер и се завъртях към една изоставена сграда.

   Почудих се дали да се наместя, имаше и някакви бездомници там, единият си личеше че е алкохолик, та се приближи към мен и вика да се разпъвам в една от стаите, която беше малко разчистено. Останалите бяха зарити в разбити плочки, мазилка, боклуци или превърнати в кенеф. Недей спа на плажа, тук духа много, опъни си палатката там, така дори и да вали си на сухо. А пък и полиция да дойде ще ти поискат да прегледат паспорта, ще те предупредят утре да те няма и толкоз.

   Е викам си какво толкова, то всичко си е при мен в палатката, а колелото за всеки случай го подпрях зад палатката и го завързах със свински опашки към палатката. Дет се вика не изглеждат такива хора, ама кой знае, не е работата за доверие.

   Двете парчета свинско, които ми опакова човека. Използвах само едното парче от бутчето, едното свинско и куп зеленчук и ометох всичко, теглейки му една голяма благословия. И на него и на Хосе.