сряда, 26 февруари 2014 г.

С колело из Мароко- част четвърта

   Спах до късно, навдигнах се чак към 9 и се качих да пия кафе в заведението над хотела. Не се задържах дълго, беше хладно, а тук заведенията не се отопляват, така че слязох да си натоваря багажа и в 10 бях готов. Потеглих...и като видях какъв баир ме чака първите 30 метра- слязох и забутах. Нечовешко просто. Е, вечерта, когато го спусках, ми беше готино..


   Пътя навлизаше стръмно в планината, макар не чак толкова, че да ми се налага пак да бутам...


   Коли нямаше много, така че се караше спокойно. Горите бяха прекрасни, а някъде тук има туристически маршрут през парка. Бил известен, че минавал покрай някакво дърво столетник, но  преди няколко години го нападнала някаква болест и го уморила.


   Пред мен някакъв местен се правеше на здрав- изпреварваше ме по стръмното и изчезва зад завоя, 2 минути по- късно го подминавам- спрял да си вземе въздух, че повече не може... И така 10тина пъти, докато не видях друг местен жител...


   А аз си мислех, че е студено за маймуни...а тази най- спокойно си просеше храна, хапна си и си замина.


   А то, с изкачването, си захладня здраво. Появи се скреж, а аз изкарах и ръкавиците, че пръстите на ръцете ми замръзваха.


   На места, където слънцето успяваше да огрее, се вдигаха мъгли от пара, много готино. В същото време навсякъде се чуваше шум, като при дъжд- снега се топеше и падаше от дърветата.
   Не си личеше, но пътя беше заледен, от време навреме задната гума превърташе, в комплект със сериозният баир не беше много приятно.



   А по- нагоре се оказа, че има още от местните. Явно тук бяха по концентрирани...


   ...защото от тук тръгваше туристическата пътека, та явно се въртяха да просят от туристите.



   Пътя продължаваше да се изкачва, снега се увеличаваше, температурите падаха. Гората беше все така красива, камъните покрити със зелен мъх /където се подаваха над снега/, навсякъде цареше великолепна тишина, разкъсвана от време навреме от песента на някоя птица и понякога /много нарядко/ от преминаващи коли. Напредвах с едва 4/5 км/ч, беше ми студено на ръцете, а на лицето ми се  беше лепнала тъпа усмивка, която не искаше да си иде. Изобщо голям кеф.


   Постепенно се изкачих над горите и пред мен се ширна, покрито със сняг, плато. Слънцето беше високо и измъкнал се от сянката на дърветата вече си беше топличко. Всъщност почти цял ден термометъра ми показваше 14 градуса. Доволно.
   Пътят продължаваше да се издига и се губеше в далечните хълмове. Планът за днес бе да стигна къмпинг Timnay, на 20 километра преди Миделт, препоръчан ми като евтин от Самир, но вече се съмнявах да успея.



   Постепенно се изкачих о най- високата точка на прохода- 1965м. За, почти, два часа бях изминал едва 6км и се бях изкачил приблизително 500м височина.
   Надявах се, че оттук следва спускане...


   ...и се оказах прав, но за кратко. Пътя се пускаше плавно, а после се изкачваше отново стръмно, заобиколен отвсякъде от хълмове и така чак до Timahdite, малко планинско село.


   Кажи речи на всеки 100 метра можеше да си наемеш шейна и да с спуснеш по склона. Този тук си имаше и снежен човек, хората се редяха да се снимат с него, само не знам защо е целият жълт отпред /и не смея да предполагам... :Р/ Не знам колко струваше, изкушавах се много да се спусна и аз, но още ми беше пресен спомена за вчерашният студ заради мокрите крака, та се отказах.


   Стигнах до селото прегладнял, не бях закусвал, а и хляб не носех със себе си, така че спрях и си купих 3 хляба за 3,5 дирхама. По цялата главна улица димяха здраво скари, вече минаваше два, но никое не ме привличаше да седна, не знам защо.
   Накрая си харесах едно, спирам и питам "Колко струва" на френски и соча към устата. Келнера повдигна рамене и ми обясни, че зависи какво ще ям, но таджина е 30 дирхама. Сядам без да се замислям повече. Оказа се, че и интернет има,  няма лошо.


   Нахраних се добре и не се помайвах повече, минаваше три, а бях минал едва 30км до тук.
   Пътя продължава да се вие нагоре и надолу, асфалта е стар и износен, едва поддържах 12-13 км/ч, доста уморително.


   Поне не беше студено и въпреки, че наоколо беше камениста пустиня, поне беше красиво.



   По едното време започнах да се притеснявам, слънцето слизаше все по- ниско. Не се виждаха никакви селца, наоколо само камънак и понякога овчар насред нищото...дори едно дърво за завет на палатката нямаше. Пък и надали щеше да е достатъчно топло че да спя на палатка през нощта.


   Внимание! Опасни завои....ураааа..сигурно ще почна да се спускам най- сетне...



   ...да, да, ама не! Никакви такива екстри. Ама поне имаше крайпътна чешма, та си заредиш полупразните бутилки с вода.
   Въпреки терзаният на тема "Къде ще спя тази вечер?" не мога да не призная че пейзажа беше великолепен. Заради гореспоменатите терзания /а и неподходяща светлина/ не спирах да правя снимки, но беше наистина красиво, навсякъде беше прорязано от плитки поточета, получили се от топенето на снега. Изобщо...и да си купя речник, пак няма да имам думи, за да го опиша.
   Чак на свечеряване започнах да спускам планината. в началото температурата започна да пада много бързо, колкото заради скриващото се слънце, толкова и заради скоростта, макар последната да не беше много висока, заради поредицата от завои. Въпреки това поддържах около 40км/ч, а термометъра показа нула градуса.
   Край пътя е пълно с кучета и всички бясно се втурват, лаейки, към мен, но съм прекалено бърз за тях. Подминавам зоната с многото завои и се движа с над 50км/ч, на моменти подминавам и 60. Най0 инфарктният момент е когато едно ме видя отдалеч и се опита да ми пресече пътя, за малко да го блъсна и да се пребия, но ми се размина.
   Наклона намалява, но въпреки това в продължение на километри се движа с 30 км/ч, напълно доволно. Прелитам покрай някаква махала, появила се иззад завой. Въртя педалите като бесен, надявам се на някакво хотелче или къмпинг, но не виждам  нищо. Изкарал съм светлоотразителната жилетка и фара, макар още да не съм му сменил батериите.
   На мръкване стигам някакво село, Zeida. Мислех да спра в него, но си спомних, че къмпинга трябва да е само на 6/7км от селото. Спирам в някакъв магазин да потърся батерии за фенерчето, вече е нощ, но нямат. Чак в третото ми намират едни. Още със слагането фара изръмжа, че са на привършване, ама токоз има брат. За 2 дирхама и на толкоз ще се радваш.


   Уморен съм, но натискам здраво педалите и половин час по- късно стигам до къмпинга. Стаите му са скъпи, мисля бяха 250 дирхама /около 25е/, но за мен и палатката е само 40. Човека ми вика да не се ровя за парите, да си опъна спокойно палатката и да се оправя, после ще има време и за плащане. Ами добре.
   Опъвам палатката и отивам в ресторанта да пия чай. Много е красиво, така и не можах да направя свястна снимка. Чаят пристига с малка чинийка местни сладки, в последствие платих само 10 дирхама, имайки предвид чинийката със сладките, цената е повече от добра.
   Диванчето беше меко, беше топло и не ми се мърдаше, но очите вече се затваряха, така че отидох да се изкъпя. Водата беше на границата между топла и хладка, но пак по- добре от нищо след над 100те километра, които минах днес.
   Спах лошо. Беше ми супер студено. Навлякох си де що дреха имах, увих стъпалата с един панталон, а на главата сложих шапката с наушниците, купена за в случай, че успея да се кача на върха Тубкал. Цяла нощ се въртях и зъзнех, само благодарение на умората успявах да заспя от време навреме.
   Събуждам се  рано и на бегом тичам в ресторанта да пия кафе, а вътре едно топличко...и към кафето има бисквитки, наслада. Стоя и се грея, после ще събирам палатката, нека поизлезе и напече малко слънце. Гледам картата и осъзнавам, че и днес ме чака планински баир. Мнях.
   Събирайки такъмите се разговарям с някои от пътуващите с каравани, спрели тук. Палатката ми е близо до тоалетните, та минават покрай мен. Не вярват, че пътувам с колело. Някои ми споделят, че прекарват 3 и 4 поредни зими из Мароко, защото им излиза по- евтино, отколкото да си сеят вкъщи, а и климата по- добър, в по- голямата си част са холандци.
   Отивам на рецепцията да платя и се засичам с уникален образ.


   Хуан е от Испания и според мен е изперкал.
   Трудно ми е да преразкажа историята му, самият той ми обясни малко объркано. Като цяло разбрах, че Хуан е археолог. Докато проучвал някакви камъни из Кадиз получил видение свише. От тук нещата и обясненията му ми станаха още по смътни, но в общи линии тръгнал на хаджилък. Пеша. Пътуваше вече от много месеци, бил тръгнал първо от Франция по поклонническият път на Сантяго, минал цяла Португалия, сега следвало Мароко и щял да се прехвърли в Алжир, на път за Йерусалим. Питам го как, границата с Алжир е затворена, а той каза- господ ще намери начин да ми помогне. Макар наскоро да получил друго съобщение от него /да се разбира господ/, че е време да се прибира. Изпратил му "смс", така да се каже, чрез облаците и един самолет. Наричал го "Caracol e Amor", непреводимо е на български, нещо от сорта на  "Охлюв пълен с любов" ще да е. Та му пратил 2 облака- единият с форма на охлюв, а другият- на сърце, а отдолу прелитащ самолет изписал името Ерашидиа, град на не помня колко километра оттам /под 200 всеки случай/. Сиреч стигай там, приятелю, и се прибирай вкъщи, мисията ти свърши един вид.
   Въпреки, че го намирам за изкукал, не мога да не го уважа за вярата и упорството му. Пожелавам му успех и много късмет в остатъка от неговото пътуване. Надявам се да открие това, което търси.
   И с тази история мисля да приключа за момента.

4 коментара:

  1. Статията ви е изключително интересна и с голямо желания ще прочетох зялата.Пожелавам ви още дота пътувания, макар че с това колелото в снега там, където си мислех че няма е малко хладно.Но пък само така ще видиш реално как изглежда страната и ще разбереш начина на живот на хората.За момчето от Испания признавам че се разсмях от сърце с това определение, че е изперкал, според мен за д тръгнеш на подобно пътешествие нужно малко лудост да притежаваш.С нетърпение очакваме и следващите ти дестинации.

    ОтговорИзтриване
  2. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  3. Да де, то дали си изперкал или не зависи от гледната точка. В крйна сметка и аз чух това определение за себе си, и то неведнъж, когато обявих, че планирам това пътуване...
    Иначе следващото пътуване навярно пак ще е там. просто е най- близката, евтина, държава, през която мога да пътувам зимата, когато, евентуално съм свободен.

    ОтговорИзтриване
  4. Колко много маймунки се разходят свободно и никой нищо не им прави.Гледах по едно предаване как нощно време в Австралия умират много кенкурата, тъй като изкачат изведнъж на пътя и големите тирове няма как да спрат, понеже може да бъде опасно за живота им, стана ми тъжно.Да тръгнеш с колело в Мароко страна където има и толкова много сняг е голям риск и ви поздравявам за това.Снимките са красиви и се вижда, че конете са им в някакво носии като че ли облечени .Дано да не спирате да пътувате, това е истинската свобода.

    ОтговорИзтриване