С колело из Мароко- част десета

   Днес се очертава много мързелив ден. Ставаме  към девет и бавно и спокойно се заемаме с пране чистене и други подобни дреболии, които не можеш да свършиш, ако не спреш.

   Планът за днес е да посетим "Kasbah de Taourirt". Практически единствената касба, която видяхме по пътя, наречен "Пътят на хилядата касби"... Изключваме хотелите, присвоили си названието, разбира се.

   Между другото "касба" означава "цитадела", но за туристическите компании е по- екзотично да използват мароканската дума..

   Пред самата цитадела имаше паркинг, спокойно заключихме там колелата /без да заемаме парко място, много ясно/ и влязохме. Входа беше 20 дирхама и веднага ни накачулиха навлеци, предлагащи екскурзоводските си услуги.

   Трябва да науча как се нарича този архитектурен стил и ако някой ден си строя къща- да стоя далеч от него!

   Сградата е скапан лабиринт- стаи на всякакви нива, тесни и ниски коридори, някои от вратите високи по максимум метър...абсолютен ужас..

   Като цяло е туристическа клопка. Нищо не е поддържано, нито ремонтирно. На няколко места тавана бе хлътнал и го подпираха с греди.

   Вместо да вземат мерки и да ремонтират, просто бяха преградили достъпа до терасите на покрива с тел. Е...ние минахме под телта и се качихме. Усетиха ни и ни се поскараха, ама го раздавахме малко непукисти.

   Въпреки това малкото оцеляло до ден днешен беше красиво. Основно тавани всъщност. Малкото украса, която можеше да се види в някои помещения, беше очукана и олющена. Просто в трагично състояние. Мебели или възстановка на живота от отминалите времена- нула! Просто тези хора не знаят как се развива туризъм.

   Леко разочаровани си тръгнахме и решихме да пообиколим околните улички, пък и да пием по кафе.

   Пътем минахме  през магазинче за подправки, Максуел веднага се залепи да разглежда и избира. В крайна сметка се прекара, купи си някои подправки, въпреки, че го предупредих, че цената им е висока.
   В магазина за килими се опитаха да прекарат Уилям да си купи килим за около 400 евро. Той им се изсмя и им каза, че може да си купи същият в Холандия за 150. Продавача веднага започна да сваля цената, но Уилям му махна отвратено да го остави на мира и си тръгна. Беше му писнал да го взимат за глупак, разбираше, че първите цени никога не са последни, но когато някой тръгне от толкова високо направо го изкарваше извън кожа.

   Продължихме да обикаляме, докато не ни спря някакво момче и не ни предложи да ни закара да пием кафе в някакво заведение. Беше любезен и ненатрапчив и решихме да го последваме.

   Докато вървяхме по уличките местните ни гледаха много странно, явно не бяха свикнали туристите да минават от тук.

   Кафенето беше много приятно и спокойно. Точно до него един обущар беше закачил "ароматизатор" на птичката си...

   На връщане към хотела видяхме автомивка и помолихме да ни поизпръскат колелата, че бяха страшно мръсни. Всъщност на Уилям смяната на сккоростите беше така задръстена, че можеше да кара само на средният венец отпред, отказваше да смени.
   Тук ми се стори много любопитно с какви огромни и крещящи табели рекламираха автоматичните автомивки, явно тук бяха черешката на тортата...докато в Европа ръчната автомивка е на почит..

   Преди да се приберем решихме да се отбием да хапнем в ресторантчето, в което се бяхме натикали предната вечер...

   ...преди да стигнем до там мернахме този ветеран. Позавъртяхме се наоколо, но не видяхме собственика му. Минах и по- късно, но вече го нямаше.

   Храната отново беше на ниво. А цените- страхотни. Чиния  леща- 8 дирхама /под 80 цента/, боб с телешко- 20 дирхама, шишче/5-6 вида/ - 5 дирхама за бройка, пържени картофи- 5 дирхама... И всичко много вкусно.

   От там- директно в хотела да почиваме. Случайно забелязахме че в обръщение има 3 различни банкноти от 200 дирхама в обръщение. И трите ги пусна банкомата при една единствена обмяна на пари...
   Следобяда го изкарахме предимно в почивка. Следобед отново излязохме да се разходим измежду местните, по това време на годината нямаше много туристи.
   Видях и малка работилница, където оставих задната капла за да ремонтират счупените лагери. Излезе ми около 25 дирхама, ако не бъркам.

   Отново намерих от любимите ми охлюви и веднага се монтирах край масата. Между другото много хора спираха край масата и плащаха само за купичка бульон- горещ и леко пикантен. Вечер е хладно, така че приятно стопля тялото. Продавача ми подаде купичка бульон отделно от охлювите, а когато го изпих ми сипа  отново, като повтаряше "гратис, гратис" и "берберска водка". Забавен тип беше.

   На следващият ден ставаме късно и не бързаме. Решили сме да тръгнем чак към дванайсет. По план искаме да стигнем само до известният Aint Ben Haddou, което беше доста близо- има няма 40тина километра. А и Уилям искаше да си отремонтира телефона- беше му се счупил екрана /тъч скрийн/. Беше го оставил предната вечер в един магазин, бяха му обещали да е готов към 10 сутринта. Излезе му 8 евро...а на мен в Испания ми казаха по- добре да дам 100 евро за нов телефон, че ще ми е по- евтино...

   Докато чаках да стане време за тръгване отново отидох да си купя от онова, дето прилича на нашите банички. Днес пълнеж беше с лук и къри и ми се услади страшно. Купих две и седнах в близкото заведение, където правеха сокове от свежи плодове и си поръчах един от авокадо. просто невероятна комбинация.

   Тук за пръв път видях да продават насипно парчета пържена риба. Цената беше около 3 дирхама, ако не се бъркам, и беше доста вкусна.

   В интерес на истината май изобщо не ни се потегляше. Оурзазат ни беше харесал и имах чувството, че не само аз искам да останем още един ден. Но пътя ни чака..

      Пътя е лек, макар да се редуват дълги спускания  изкачвания, а асафалта да е в кофти състояние. Почивката и компанията си казват думата.

 

   Някъде по средата спряхме за леко хапване и снимки. Бяхме заобиколени от, сякаш, безкрайна пустиня. Чуваше се само музиката на свирещият вятър и, много рядко, шума от нечий двигател.

   За да се стигне до Ait ben Haddou трябва да се отклониш от главният път между Маракеш и Оурзазат. Всъщност от тук също минава път за Мaракеш, свързва се с главният на около километър под известният Tizi n`Tichka. Явно е второкласен, според това, което виждаме на картата. Според гугъл е  около 15км по- дълъг, но смятаме да минем по него, предполагаме, че трафика ще е много по- малък.

   Известният Aint Ben Haddou.. Известен с това, че край него са снимани няколко филма и че е посещавам от множество туристи. Много е красиво да го гледаш отстрани, вярно е, но като че нямах желание да навлизам в него. Въпреки това- приятна гледка. Спряхме само в покрайнините за ад напазарим за вечеря.

   Място за бивак намираме още към три след обяд. Оставям колелото и тръгвам да се разходя за някоя снимка.

   Гледките са приятни и се разхождам бавно,  в крайна сметка няма за къе да бързам, целият следобед е пред нас.

   По- късно, докато разтоварвах колелото, връзката на капачката на обектива се закачи за седалката и се счупи.. дотолкова бях свикнал апарата да ми е постоянно на врата, че не се сещах да го махам дори когато готвех..

      Когато се върнах Максуел беше разпънал ресторанта. През цялото време останах покрай него, използваше зеленчуци, които аз досега не бях и исках да видя как ги приготвя.

   Някъде по това време се появи и Марк. Той реши, че ще му е трудно да изкатери прохода с колело- очакваше ни около 75км до най- високата точка плюс над 1200м разлика във височината /в последствие акумулираната височина, предполагам, е поне два километра/, затова отскочи до селото да потърси такси, с което да се уговорят да го качи до горе, където вече да ни чака. 

   Докато стане яденето посъбрахме малко материал за огън. Нямаше много, но набарах на едно място 20тина големи палмови листа, явно ги бяха отрязали и захвърлили да се не пречкат. Горят малко бързо, ама при липса на друго-  вършат перфектна работа.

   Яденето беше вкусно, макар и леко сурово за моят вкус, бих го оставил още двайсетина минути. Но пък от друга страна всички бяхме гладни, та това може да е изиграло своята роля.

   За късмет се оказа, че имаме още по биричка, което повдигна още повече настроението край огъня. Аз се сетих, че имам няколко дребни картофа в дисагите и ги напъхах в огъня. Пичовете не бяха яли печени така картофи досега, което ме изненада. 

   По някоето време се паркирахме по чувалите, че ни чакаше тежък ден.

С колело из Мароко- част девет

   Днес ставам късно, някъде около 9. Не ми се потегля на момента, затова оправям багажа и се качвам да пия кафе.

   На терасата е малко хладно, но гледката е великолепна и затова сядам вън.

    Към десет и нещо решавам, че е време да потеглям. Докато намествам чантата в ремаркето усещам, че нещо не е наред с гумата му. Оказва се, че има страхотен луфт, досега не съм го забелязал, защото не ми е отразява при карането, но трябва да се поправи, защото положението е наистина зле.

   За късмет на двеста метра от хотела мяркам работилница. Момчето разглабя каплата и лагерите направо се изсипват. Топчетата са поръждясали и грешката е основно моя. Още навремето четох, че е честа практика производителите да продават капли с много малко или почти никаква смазка. Но пък беше преди толкова години, че дори не се сетих, когато монтирах ремаркето. Ако бях сложил тогава, щях да си спестя проблема. Е, момчето ми сложи нови лагери и ми взе 20 дирхама- няма и 2 евро.

   Малко след това стигам до разклона за пролома Дадес. За разлика от вчера днес съм в добро настроение, но решавам, че не искам да го катеря. Не съжалявам. Истината е, че желанието ми беше да мина оттам с мотор, така че просто подминавам в посока Оурзазат.

   Предната вечер ми припомниха, че оттук може да се купи, евтино, прочутото арганово масло. Спирам в крайпътно магазинче да проверя как са цените и сядам да пия чай, докато се консултирам с приятел. Докато чакам отговор чувам вик и покрай мен прелитат трима вело туристи, махайки с ръка, видели са спрялото край пътя колело. Без да се замислям плащам 2 бутилчета /80 дирхама за 60мл/ и скачам на педалите да ги настигна.

   Оказват се холандци, пътуващи за Маракеш. Вече трета седмица са на път. Пристигнали са със самолет до Агадир и обикалят южната част на страната. Не им остава много. Марк, най- възрастният от групата, има само 4 седмици отпуск. Спят основно на палатки, не е притесняват да им откраднат колелата, вече имат доста опит, а и винаги ги заключват заедно, трудно е да бъдат откраднати безшумно. Веднага питам дали имат нещо против да се присламча към тях. Приветстват ме с добре дошъл в групата и продължаваме напред.

  

   Малко по- късно минаваме през малко градче и спираме да напазаруваме нещо за ядене. Аз успявам да купя още арганово масло за по 30 дирхама бутилката- доста по- евтино от магазинчето край пътя...

   

   Час по- късно спираме да приготвим бърз обяд край някакъв хълм със скала и панорамна площадка на върха.

   Докато Марк и Максуел изкарат продуктите, аз се качвам с Уилям за да погледам и направя някоя снимка. Уилям е фотографа на групата, чак последният ден заедно разбирам, че и Марк носи някакъв фотоапарат, но видях да го ползва само веднъж. Каза, че за пръв път носи и за пръв път ще има снимки от вело пътуванията си, а пътува всяка година... Докато Уилям не спира да снима, често изостава доста назад в опита си а направи хубава снимка, а после ни настига като че с лекота. Имам чувството, че кипи от енергия, трябва да е на 38/39 години, не си спомням точно.

   Слизаме долу, а там вече е мирише на пържени яйца. До нас застават да ни гледат две деца, но не ни пречат. Вече напълнили стомасите, започваме да почистваме и прибираме екипировката. Тогава децата набират смелост и идват да просят пари. Сега разбирам от първа ръка колко дразнещо може да е това. Доста пътешественици се оплакват от това, че много деца /а и не само/ гледат на чужденците като на касичка, но едно е да го четеш,а друго да го видиш и изпиташ на собствен гръб..

   Карам с Марк, движи се доста бавно и остава сам на опашката. Уилям и Максуел пердашат здраво напред. Терена е хълмист и на върха на всеки хълм спират за да го изчакат. Аз решавам да му правя компания, въпреки че темпото му ми е малко бавно и за мен.
   По някое време другите двама бяха отпрашили доста напред, не ги виждахме. Ние, с Марк, минахме край някакво крайпътно ресторантче и Марк просто спря за а пие чай. Вика- да не ти пука, те ще се върнат... Мен ми се стори доста странно отношение за хора пътуващи в група, но явно така си бяха свикнали.

   И наистина- 20тина минути по- късно довтасаха. Чакали ни на около 2/3км по напред по пътя и като не сме дошли се притеснили. Реши се, че ще спим някъде наоколо, тъй като спяха на палатка и си готвеха, то трябваше да се търси място за спане още към 4 часа, за да има време да се сготви, преди да се е стъмнило.   

   Проблем беше, че следващото село беше чак на 10км, а не бяхме купили зеленчуци за вечеря. Марк каза, че не иска да продължава повече, защото е много уморен. Уилям реши /като най- пъргав и енергичен/ да се върне до последното подминато село, да купи каквото трябва и после да се върне, докато Максуел седна да пие чай с нас.

   Час по- късно се върна с неприятна новина- в предното селце нямали магазин, затова не могъл да купи нищо. Добре се оказа, че от ресторанта можеха да ни продадат малко зеленчуци и не ни одрусаха прекалено /не като в Испания да си купиш хляб от крайпътно заведение на почти тройна цена, както ми се случи на мен.../.

   Има няма половин час по- късно открихме подходящо място за почивка. Днес бях минал малко километри- около 60 може би, не бях много уморен, но се чувствах страхотно. Чак сега осъзнах колко ми е лисвала компания и разбрах какво е имал предвид канадеца, който срещнах във Фуенхирола седмица преди да поема на път- канеше се да прекрати няколко годишното си пътуване, защото му дотегнало да е сам, и това при положение че всяка година се прибира в Канада за 3-4 месеца, че да се погрижи за финансите.

   Готвят на бензинов котлон, за пръв път виждам подобен на живо и решавам, че моят газов трябва да бъде заменен. За няма и две седмици съм останал без газ, при това готвя само по веднъж на ден и бутилката ми излиза 5 евро. Бензиновият котлон изкарва същото време с половин литър бензин,  сериозно готвене по 2 пъти на ден и се зарежда за 60-70 цента... По- евтино /макар самият котлон да е наистина скъп/ и без опасност да останеш без гориво.

   Освен това се оказва, че Максуел е професионален готвач и приготвя страхотен ориз с чили. И аз готвя вкусно /мале, скромен.../, ама за следващото пътуване може да си потърся и аз някой готвач /за контакти по пощата моля, само професионални готвачи, от женски пол за предпочитане... :Р/.

   Наоколо няма дървета или клонаци за огън, само нисък храсталак, който гори страшно бързо.

   Обираме колкото се можем от тях, но въпреки това постоянно трябва да ходим и попълваме запаса.

   Откарваме около огъня поне 2/3 часа, повечето време мълчим и гледаме пламъците. Атмосферата е много приятна, стомаха пълен, а огъня прогонва вечерният хлад. Чувствам се леко отпаднал и съня малко по- малко ни наляга всички.

   На следващия ден се събуждам много рано, още в 6. Толкова рано е станал само Уилям, оказа се че той винаги се буди по- това време. Доволен е, че и аз съм станал, оплаква се, че обикновено му е страшно скучно докато станат и другите, обикновено към 8.

    С последната газ успявам да си направя кафе и да се постопля. През нощта ми беше доста хладно, определено спалният чувал ще бъде сменен за следващото пътуване.

   Гледката е страхотна и с Уилям убиваме времето с правене на снимки и лек разговор. Аз си паля и лулата, изобщо идилия.

   Сутринта никой не бърза, прави се спокойно кафе, чай, цигари, кой от каквото има нужда.

   Потегляме чак към десет и половин час по- късно стигаме Skoura. Спираме да заредим с вода, а и Уилям имаше някакви проблеми със смяната на пари от някакъв банкомат, та трябваше да мине през банката...

   ...което си беше идеална възможност да седнем и да пием кафе, докато го чакаме. А имаха и от любимото ми мюфий, веднага си взех двечки.

   Загледах се в предната ос на колелото на Уилям, още снощи ми бе направило впечатление, че е доста дебела. Оказа се, че е  вградено динамо...

   ...което, в комплект с фара с усб изход, му позволяваше да си зарежда телефона, мп3, колонката, фотоапарата, а и каквото друго със зареждане през усб има... супер практично.

   Максуел пък имаше вградени в задната ос скорости. Много скъпи, около 600 евро стрували когато ги купил. Сподели ми, че е работел като майстор готвач близо десет години в голяма и уважавана верига ресторанти, докато един ден не му писнало и решил, че иска да пътува с колело. Затова не се стискал, а купил това което иска и харесва, без оглед на разходите.

   Час и половина по- късно се появява Уилям. Проблема е разрешен, взел си е парите и е доволен.

   Днес ще стигнем до Оурзазат, остават само около 50км, така че време има повече от достатъчно. Пътя е приятен за мен. Редуват се стръмни изкачвания и спускания, но съм в компания и се чувствам страхотно.

   Асфалта си е поизносен както почти винаги, но сега това не ми прави впечатление. Спомням си един лаф, прочетен в книгата „Фантастично пътешествие”, ако не е лъжа- „Добрата копания спестява дори страха от смъртта”. Е не знам доколко е вярно, не съм тръгнал да умирам, но определено те кара да не ти пука за дребните проблеми.

   По едно време чувам доста притеснителен звук от задната си капла. Спираме да видим какво става, оказва се че имам сериозен луфт,  лагерите са счупени. Позатягаме колкото можем, до Оурзазат остават само 30тина километра, там вече ще го ремонтираме.

   Продължаваме напред, но е излязъл доста силен страничен вятър, който ни затруднява сериозно. Спираме често за кратки почивки. Даже, на един доста стръмен баир, ми се налага да сляза още по средата и да избутам колелото горе. Подпирам го и слизам да помогна на Марк да доизбута и неговото.

   Около 3 стигаме до Оурзазат. Час и половина по- късно вече имаме и хотелска стая за за 4-ма.  Красива стая, горещ душ, интернет и закуска за по 100 дирхама на човек. Следва къпане и почивка, че въпреки малкото километри, вятъра ни е поизморил доста.

   Вечерта излизаме да се разходим. Градчето си е по модерно, но много приятно. Намирам и си купувам нещо, подобно на нашите банички с пълнеж от лук и домат за 3 дирхама, страшно вкусно е. Отново намирам и охлюви, доста време не бях ги виждал. Беше захладняло и горещият бульон ми дойде страхотно.

   Модерно, модерно, но пък яйцата, пилешкото и заешкото са пресни.

   Сядаме и в някакво ресторантче, единственото което им е останало е супа. За пръв път я опитвам, с нахут е и е супер вкусна. Да не говорим, че струва само 4 дирхама /няма и 40 цента/. Аз даже повтарям.

   Момчетата намериха откъде да си купят алкохол /бутилка джин за 28 евро...същата в Испания е 8-9 мисля, аз не бих ги дал, но всеки с предпочитанията си.../, най- евтината бира върви 15 дирхама за кен от 250мл.

  

   Марк щастливо позира с бутилката си /опакована плътно с вестник/.

   Така, с пълни стомаси, се прибрахме, пихме по едно /Марк и Максуел по повечко- изпразниха бутилката/ и се тръшнахме в леглата. Невероятен ден.