сряда, 7 юни 2017 г.

Какво е общото между Алмонте и Аямонте

   Началото на юни месец. Началото на един от най- големите празници в Андалусия. Росио. Всъщност се празнува основно в провинция Уелва и най- вече в селцето Росио...


... с неговата църква на Virgen del Rocio (девицата от Росио, не знам с толкоз много девици как са се размножили тези испанци).
   Не ми е съвсем ясно какъв е смисълът на празника освен че в основата си е църковен...





   ...но е пълно с тълпи (стичат се от половин Испания), коне (возят си ги откъде ли не), каруци и карети (пак си ги карат на ремаркета от къде ли не), трактори с украсени ремаркета, задръствания, полиция… Цялото село е затворено за коли, освен за тези със специално разрешително и празника е в продължение на цяла седмица, всичко затваря още в четвъртък и дори си почиват понеделник и вторник.
   Та след като ви описах картинката се зачудих какво да правя неделята, много не ми се ходеше, бях им се нагледал по задръстванията, докато пресичаха главният (единственият) път. Ама докато се чудех какво ще правя шефа ми спомена, че понеделник също почивам. Е какво мислите може да се направи, когато изневиделица ти се събират два почивни дни и един от най- големите празници в района ти е до вратата? Е много ясно- приготвих си колелото за да си бия шута и проуча един вело маршрут на 50тина км от вкъщи.
   Всъщност веломаршрут не е съвсем точно казано. Тук ги наричат Via Verde и са вело и пешеходни маршрути, изградени основно по трасетата на стари жп линии. Обикновено много народ ходи да ги посещава през почивните дни, бившите гари са се превърнали в кафенета и ресторанти, пък и навсякъде могат да се намерят колела под наем.
   Та бях открил такъв един, който тръгва от Гибралеон, селце над Уелва и стига до Аямонте, градче на границата с Португалия, общо няма и 50км. Така че защо да не свържем Алмонте с Аямонте…
   Речено сторено. Неделя се наспах (а уж мислех да стана в 8 най- късно и да тръгна по с време) като пич и тъкмо да стана ми звънна телефона. Спешно се налага да поработя малко. Обаче си дадох повечко зор и в 12 по живо, по здраво потеглих захапал един бърз сандвич.


   Част от пътя ми беше познат. Трябваше да мина през селцата Росиана и Ниебла, бях направил едно кръгче седмица по- рано из района та знаех откъде да мина. Росиана е малко и с нищо забележимо (според мен) селце. Ниебла е малко по- интересно, голяма част от селото си е зад старите (или реставрирани, де да знам) крепостни стени. Имат си и крепост, но когато минах оттам ми се досвидяха 5те кинта вход, въпреки че е съвсем приемлива цена. Но пък съм видял толкова испански крепости, че не смятам да има с какво да ме изненада.




  Обаче е приятно да се разходи човек из малките улички. Ама ако иска да пие кафе- извън стените. Вътре видях само къщи.


  Щях да пропусна- покрай селото тече и Rio Tinto, червената река. Не знам каква е причината за цвета и, обаче изглежда яко.
   Та тук поспрях да пия кафе, на 20 километра от вкъщи. Имаше си нужда, все пак първото за деня.



   Потеглих посока Гибралеон с идеята да мина по някакъв третостепенен път и селцето Тригерос (Trigueros), но поради липса на пътни знаци се оказах на второстепенният път отвеждащ до…


   …Сан Хуан. Не че имаше голямо значение де, то и този път почти не е натоварен, та е приятно да се кара.



  Оттук трябваше да продължа за Гибралеон и поради някаква случайност попаднах на друг веломаршрут водещ точно към него, абсолютен късмет.


   Караш си, а около теб  абсолютно спокойствие. И жега. Ама много жега. Толкоз много жега, че със зор поддържах 13км/ч. Даже на два пъти ми писваше и слизах да побутам стотина метра преди пак да се метна на седалката. И сянка никаква. И на целият този зор…


   …пред очите ми изникна тази красива гледка. Спрях да снимам пък си викам…Абе аз защо не си почина…И с каската под главата опънах гърбина на пейката. Много освежителен половин час ви казвам.


   Та стигам до Гибралеон и да видиш…направо се оказах на гарата. А тамън оттук би трябвало да почва маршрута. Проблем ми беше недостига на вода. Бутилката ми беше празна, чешма не виждах, заведение или магазин съвсем.


   От друга страна Картая, следващата спирка по маршрута, е на около 10тина километра, та все ще изкретам дотам и да си купя вода.




   Началото беше обнадеждаващо, въпреки че липсваха обозначения за маршрута. Вае пак не беше трудно да се намери, ако знаеш какво търсиш.



   Оказа се, че червената река минава и оттук.


   Малко след селцето…


   …пътя взе да се влошава доста. Целият този камънак пречи страшно много на карането, особено ако си с тесни гуми като моите. Въпреки всичко бавно и уверено продължавах напред…


   …докато пътят не пропадна. Почудих се какво да правя, назад не ми се връщаше, та реших да пробвам да заобиколя проблемният район по едни черни пътища, които минаваха наблизо. Падна бая обикаляне по простата причина, че никъде няма табели. В крайна сметка това са черни пътища измежду нивите на хората, не туристически пътеки.



   След няколко задънени отклонения все пак попаднах отново на алеята и то малко преди първата гара. За съжаление изоставена мнооого отдавна. Тук имаше и табела указваща времето нужно да се стигне до Картая- 30 минути с колело.





   Да, да, ама не! 30 минути в някое друго време.
   От тук нататък пътеката ставаше все по занемарена и неподдържана. На места ми се налагаше да слизам и да бутам. На други изобщо изчезваше, за да се появи изневиделица на 100 метра по напред и 30 метра в страни без никаква индикация. Жаждата започваше здраво да ме мъчи, времето напредваше, а термометъра на километража ми показваше 39 градуса.



   Отне ми малко над час да стигна до следващата гара. Не че тук положението беше по- розово, но имаше пътека извеждаща на главният път точно край кръгово с табелка за Картая. Заебах „велоалеята“ и  продължих по пътя. Няма и километър по нататък имаше бензиностанция до която спрях. Влетях вътре като умрял от глад викинг, огледах се за продавача (нямаше го), изкарах от хладилника бутилка вода и една фанта и без да чакам почнах да пия. Появи се по едно време момчето и взе да се извинява, миел бил тоалетните, аз пък му викам да не се извинява за глупости, ама не съм можел да го чакам че да пийна. Седнах на бордюра отпред, полафихме си, посмяхме се и хайде пак на седалката.



   Картая се оказа на няма и 10км. Бях навъртял едни 70+км за деня и реших, че ще се спи тук. Набързо си намерих евтин хостал, оставих колелото, бърз душ и да се разходим (нали в главното управление сме няколко...).
      Не съм сигурен дали е голямо село или градче от селски тип, но е приятно местенце. Имат си една голяма крепост (затворена в неделя)…



   …и един много приятен централен площад, огласен от глъчка и детски смях, от който тръгваше…


   …една къса пешеходна уличка със заведения.
   Както във всяко село и тук не може да липсва старият сръдльо. Възрастният мъж беше секвестирал топката на две деца и им се караше, че вдигали прекалено много шум и било опасно да я размятат измежду хората. Мислех да го питам да не е забравил какво е да си дете, ама реших да не се набивам измежду шамарите. А и отговора беше ясен- забравил е…


  Пообикалях доста, шляех се без цел и посока (е, след като вече бях похапнал) и неусетно нощта се спусна. Поовъртях се докато открия къде съм и накъде трябва да е хотела ми, но към 10 най- сетне се добрах до него.


   Много народ вика че е прекалено гъзарско да пътуваш с клин и тениска за колоездене, че обикновените тениски са най- добре. На мен пък страшно много ми хареса как си изпрах „вело“ тениската в мивката и на сутринта беше абсолютно суха. Нещо рядко постижимо при памучните тениски.
   Събудих се към 8 (казах че се прибрах към 10, не че съм си легнал тогава...), но се излежавах поне още час с книга в ръка, след което станах да си търся кафе.



   Вечерта минах през една малка уличка и се спрях поне за пет минути наслаждавайки се на упойващият аромат на тези цветя. Не знам какво е увивното растение, но ароматът е жесток!
   Намерих си местно заведение, седнах и зачаках да ми вземат поръчката. 10 минути по- късно още никой не беше наминал (сервитьорката като че не ме виждаше), та си вдигнах чукалата и си харесах друго, където не са толкова придирчиви дали си местен или не.
   Продължих към Лепе, друго селца на някакви си 8км.



   Предната вечер се чудех дали да не продължа и да нощувам тук, но ме домързя. Сега само минах пътем, щракайки няколко снимки и се огледах откъде мога да закача отново велоалеята, току виж се подобрило положението.


   Да би, но не би. Покарах около 2км по нея, състоянието се влошаваше все повече и реших че не си струва загубата на време. Затова се качих на пътя и поех към Аямонте по национала. Оставаха ми някакви си 20км.




   Стигнах за няма и час, навлязох в покрайнините, но не ме впечатли с нищо, освен че имаше велоалея към Isla Canela, квартал на плажната ивица (всъщност може да се води и отделно селце, в Испания никога не можеш да си сигурен на 100%) на едни 5-6км. Изобщо не навлязох към центъра, ами поех към плажа.
   Иначе градчето се намира малко над устието на река разделяща Испания и Португалия. От тук може да се вземе ферибот, а на няколко км по на север май има и сухопътна връзка. Някой ден ще мина да видя. Пътем. Към Лисабон.


  Isla Canela се оказа типично ваканционно селище с тихи улички измежду хотели и жилищни сгради (основно за под наем лятно време подозирам) и много красив плаж със заведения. Е смятам ми се полага…



   …да пийна едно кафенце и да почета книга в сенчестият ъгъл.
   Стана време да потеглям отново и се зарових в гугъла да видя какви пътища има за към Уелва. За съжаление се оказа, че няма крайбрежен път и трябва да се върна към Аямонте. Чак до Уелва е така, има доста крабрежни селца, но за да ги видиш трябва да се отклониш от главният път едни 5-6 км. И да се върнеш отново на него. Не че е болка за умирачка, но когато си с колело и ограничено време…



   Всъщност не само трябваше да се върна към Аямонте, ами и  към Лепе и Картая, откъдето имаше път за Уелва. Планирах да стигна до там рано привечер и брат ми да ме пробере с микробуса, че до Алмонте са още едни 50км, а на следващият ден бачкам.


   Този път обаче минах покрай едно магазинче точно преди да затвори и се заредих с бутилка вода, кайсии и праскови. Смятах да почивам отново е Картая, пък и да обядвам там.
   Пътя няма какво да ви го описвам. Път като път. Иначе широк, с бая широк банкет и много зеленина наоколо. А в Картая вече си бях заплюл къде да ям, правеха едни мини хамбургери за по евро, ама много вкусни. С два- три и си се наял.
   Тръгнах да излизам от градчето и на кръговото на изхода липсваше табела за към Уелва. Само за Гибралеон, а пък аз нямах никакъв мерак да се връщам нататък. Нещо антипатично ми стана това село, не знам защо.
   Попитах чичо Гугъл, той пък ми показа някакъв по пряк маршрут, който започваше на 100тина метра от мен, след като се свърне в една малка уличка скрита зад бензиностанция.


   Уличката ме изведе на един доста приятен междуселски път, макар че спусканията да бяха малко в стил гигантски слалом заради дупките в асфалта. Свирках си весело, ама асфалта взе че изчезна…


   …т.е. там си беше, но извиваше в друга посока. Огледах добре картата за да съм сигурен че няма грешка и поех в моята посока.  Изобщо гугъла явно доста е напреднал напоследък с определянето на подходящи за колоездене мершрути.
   Няколко километра по нататък отново се качих на асфалт, но не за дълго, чичо каза…


   …че трябва да поема по тази пътека. Не че се оплаквам, моля ви се, даже ми беше супер кеф, само ми беше притеснено да не ме забута някъде на майната си и да нямам откъде да се измъкна, ходи обяснявай после на брата у коя лелина съм. Иначе да караш из горските пътеки обграден от разни борове и не знам какво още..абе кеф ви казвам. По- добре не мога да ви го опиша, човек сам трябва да го преживее за да го усети.


   Ама не ме забута. 5-6 км по- късно излязох на друг асфалтиран път край този канал. Наличието на вода веднага се усети във въздуха и жегата вече не ме тормозеше много. Поне в следващият половин километър, защото после трябваше да свърна в друга посока и да зарежа прохладният канал.



   Оттук нататък няма какво толкова за разправяне. Отне ми около час и половина да стигна и вляза в Уелва, където минах през Лидл за кило круши, където пък се посмях…


   …на модата, и се паркирах на масите пред един МакДоналдс да чакам да ме вземат.
   90км за деня или общо малко над 160км весело прекарване на времето. А дано скоро пак!

   П.С. А да, забравих. Какво е общото между Алмонте и Аямонте, нали? Ами освен моето колело...и на идея си нямам. Ако вие знаете нещо по въпроса то може да споделите.